ЖАНРОВИ ЕТЮДИ IV: ПСИХО

- Альоша, миличък, донесе ли ни елхичка?

 Глезеният глас на Зина се чуваше иззад бронираната врата на луксозния московски апартамент, примесен със звука от влаченето на чехлите ù и само миг по-късно заглушен от истеричния лай на малоумния пинчер Михайло.

 Лицето ù се появи в рамката на отворилата се врата – онова лице, което познаваше от 10 години и с всяка година бузите му ставаха по-пухкави, а очите бавно помръкваха. Коприненият пеньоар откриваше едно все още прилично деколте, което Алексей обаче нямаше желание да гледа.

- Альоша! – в широко отворените и силно гримирани очи се четеше почти трогателна смес от недоумение и дълбок укор – Нима не си купил елхичка за нас с Миша?

 Алексей влезе в антрето и започна да събува туристическите си обувки. Както обикновено, не ги беше изтръскал и снегът по тях се топеше на тънки вадички, които веднага привлякоха укоризнения поглед на жена му.

- Елхичка не купих, Зиночка! – каза Алексей чак след като закачи шубата си на закачалката – Но имам по-добра идея!...

- Альоша! Как може празник без елхичка? Миша толкова я чакаше!

 Като че ли за да потвърди думите ù Михайло отново се разрази в неистов лай.

- Измислил съм нещо още по-добро, вече ти казах! Остави ме да си поема дъх и ще ти обясня!

  Алексей седна на кожения диван в просторния хол – с лице към панорамния прозорец, от който се виждаха безбройните светлини на предновогодишна Москва. На стъклената масичка го чакаше запотена бутилка водка и чинийка сельодка с лук. Алексей си наля и отпи. После погледна към застиналата във въпросително очакване Зина.

- Зина, извади електрическите свещички и ги донеси тук!

- Альоша, подиграваш ли се с мен?

- Казах ти да ги донесеш!

Зина се върна след няколко минути с неголям кашон, надписан прилежно с равния ù почерк: „Свещи за елха”. Стоеше в средата на стаята с изражение „Е, и сега какво?”

 - Събличай се! – нареди Алексей, след като остави на масата пресушената на един дъх чашка.

 - Альоша? – в гласа ù се смесваха тревога и някаква неочаквана радост.

- Да, Зина, ти ще бъдеш елхата тази година! Но първо затвори псето в банята да не пречи!

- Альоша, толкова си романтичен! – в гласа ù напираха сълзи. Тя бързо изтича да подмами Михайло в банята, а после застана отново в средата на стаята, пусна уредбата с дистанционното и започна бавно да смъква пеньоара, импровизирайки първия стриптийз в живота си.

 Алексей я гледаше, докато поглъщаше третата си стограмова чаша. Какво му бе виновна тази жена? Тя не беше нито по-добра, нито по-лоша от другите. Дори не беше толкова глупава, колкото изглеждаше. Не отнемаше свободата му нарочно. Не му натрапваше присъствието си от злоба. Тя просто следваше обикновените инстинкти на обикновените хора, които се раждат, живеят и умират, без в живота им да се случи нищо особено. Но той не беше от тях, не, не беше от тях! И беше длъжен да я освободи. И да освободи себе си! Такава беше мисията му!

 Алексей затвори очи, за да избегне мига, в който ще увиснат освободените ù от сутиена гърди. И тогава... пред очите му изникна една сцена, която като че ли бе татуирана на обратната страна на клепачите му и само ги чакаше да се затворят: Ротният току-що е изнасилил млада афганка пред новобранците. „Това е показно, момчета! Тук няма място за пикльовци и мамини момчета! Или ние тях, или те – нас! И с вас ще се случи същото, когато ви пленят!” Алексей се опитва да не гледа, но внимава ротният да не забележи, защото само преди малко е разбил с приклада на Калашника зъбите на новобранец, който започва да плаче. И все пак в периферното му зрение остава, като сцена от някакъв нелеп филм, силуетът на едно голо тяло, което залита, омотано с бодлива тел. „Сега тя е свободна, момчета!”, крещи екзалтиран ротният. „По-свободна, отколкото беше в онези черни парцали! Аз я освободих!”

  По-късно Алексей освободи ротния. С куршум в тила по време на сражение. Освободи го от собствената му вина. Това беше 15-тия човек, когото уби. И първият от своите. След това… След това всичко стана много по-лесно. Освобождаването на хора се оказа необходима дейност в променената Русия. А и не само там, о, не само там…

  Зина стоеше чисто гола в средата на стаята и се усмихваше в очакване. Тя не знаеше за афганката. Нито за ротния. Нито за много, много други… Тя си искаше елхичката. Е, щеше да я получи. Всеки има право на онова, което иска.

  Алексей отвори кашона зад гърба на Зина, стиснала очи във възбудено очакване. Поколеба се само за миг, после извади от джоба на дънките армейското си ножче и започна да оголва изолацията на предварително избраните места…