Виждам оголените дървета, през чиито къдрави коси напористият вятър прокарва кокалести пръсти. Тъмнооранжевите керемиди на обезлюдените къщи дискутират случки от отминалото лято. В синевата се стрелкат телата на птици, които кацат на жици, пеят и се насочват към искрящожълтия хоризонт.
Виждам живота в неговата най-голяма прелест, в изящната му, неподправена девственост; в розовото му щастие и черната като печално сложен креп тъга.
Тавтология ли ще бъде, ако отново започна да пиша за смисъла – тази толкова невидима бръчица по лицата на съвременните хора, обременени с тежестта на прекалено много информация? Той в думите им се крие, построил си е малка дървена къщичка в тях и не иска да я напуска; хубаво му е да съществува в своето тъжно щастие, недокоснато и неопетнено. Капсулиран и объркан, постепенно губи мярата си за добро и зло, която с мъченически викове топи се сред скандали, миниатюрни битовизми, болести подли, разводи и удари от грубата длан на индивида, намразил дори най-свиднот ...