Френът на трамвая изскърца. През запотеното предно стъкло Иван съзираше пробягващите фигури на минувачите. Всеки сгърнат в тъмното си палто, вдигнал високо яката си, без да забелязва наближаващата мотриса. Незнайно защо в душата на този млад мъж се прокрадваше някаква тревога. Събуди се много рано и вместо да се обърне и да заспи преди да иззвъни будилника, взе дебелата книга от нощното си шкафче и се зачете. Смееше се вътрешно на нелепата ситуация- ватман, четящ философски трактат. Заветната му мечта да учи философия пропадна отдавна, още когато бе съвсем млад и пълен с надежди. Сега предпочиташе да взима първа смяна, да излиза рано с трамвая и да гледа пъстротата от пробягващи картини покрай него. Често се отнасяше в други мисли и чуваше в съзнанието си онази тъжна цигулка на просяка от ъгъла на булеварда.

   Тази сутрин по нищо не се различаваше от обичайните, които му се случваха. С педантична точност включи светлините, компресора, издърпа дръжката на пантографа и се подготви за обичайната си смяна. Не предполагаше, че нещо драматично може да се случи. Само смътното усещане за тревога и напрегнатост не му даваше мира. Отдаде го на гледания късно криминален филм.

  Сред мъглата на ранното утро, мрачните есенни фигури и скърцащите спирачки на отминаващите коли съзря като в сън една малка нежна фигурка. Тя изскочи в последния момент пред трамвая. Чу се силен пронизителен писък и очите на Иван се разшириха от ужас. Червени капки опръскаха предното стъкло като ситен дъждец и кръвта в жилите му сякаш се вледени. Треперещите му пръсти се бяха впили бясно във френа и продължаваха да въртят по посока на часовниковата стрелка, а магнитната спирачка под краката му бе натисната докрай. Трамваят се закова, но писъкът продължаваше. Той отвори предната врата и изхвръкна през нея. Преодоля страха си от онова, което вече въображението му рисуваше, и се наведе. Ударите на сърцето му вече го задушаваха. Видя падналата шапка, тъмната разпиляна коса, обърнатото към него лице и не можа да скрие ужаса си. Разбра, че фигурката бе на младо момиче. Нежните му черти се запечатаха дълбоко в съзнанието. Разбра, че е жива, но с ужас съгледа влезлите под колелата крака. Стисна сякаш за част от секундата очите си и веднага набра по джиесема си КАТ. Събралите се минувачи охкаха, крещяха нещо неразбираемо, а една възрастна жена зарида и задърпа фигурката. Пронизителен вой се чу откъм релсите и един господин бутна жената настрани:

-          Какво правите? Опасно е! Сега ще дойде линейка...

   Иван не чу повече нищо от думите на хората около него. Когато уведоми диспечерския център, за първи път усети тревогата да пулсира вече много по- силно у него. Знаеше, че ще има последици за него, но не се страхуваше. Не можеше все още да проумее дали момичето бе изникнало случайно пред мотрисата или нарочно. Мислите му запрепускаха като бесни коне и той почувства нарастващата паника. В този миг срещна отново очите на момичето. Погледна го само за миг и в този поглед нямаше и следа от упрек. Някакво странно необяснимо спокойствие. Женската главица климна настрани и отново се чу ридаене, писък и паникьосани крясъци.

Полицията дойде след 5 минути, а линейката профуча с бясна скорост покрай местопроизшествието. Спря на около стотина метра и даде на заден. След това Иван съзря фигура в бяла престилка , която бързо изскочи, и телефонът, който държеше в дясната си ръка. Не чуваше вече нищо около себе си. Имаше чувството, че всичко е някакъв кошмар, от който не можеше да се събуди.

Полицаят очевидно го бе попитал нещо, но Иван не бе разбрал. Усети здраво разтърсване, от което политна настрани.

-          Зададох въпрос!... Какво стана? Как се случи произшествието?

Мъжът обърна поглед, но не можеше да отговори.

-          Не виждате ли, че е в шок?- прозвучаха малко грубо думите на лекарката- Оставете го! Ще Ви даде показания по- късно!

Най- после изтеглиха мотрисата и извадиха момичето. То бе все още живо, но вече бе загубило много кръв. Линейката наду сирена и се понесе през задръстеното кръстовище. Иван се остави покорно да го заведат до полицейската кола и се качи в нея. От депото закачиха трамвая и се насочиха бавно надолу по булеварда. На уличното платно имаше едно тъмно петно кръв. Хората вцепенено продължиха пътя си, разтърсени от видяното, мрачни и тъжни, сякаш примирени със станалото. Сивата утрин постави началото на тъжен ден. Не се чуваха гласовете на минувачите. Сякаш целият град бе обявил мълчалив траур.

***

    Иван се бе облакътил на прозореца и пушеше смачканата цигара. Очите му бяха потъмнели, а в кичурите му отпред се виждаха два огромни бели косъма. Бяха се проточили и леко потреперваха от течението. В стаята на следователя по пътнотранспортни произшествия бе дал показания. Направиха му и пробите за алкохол и сега чакаше своята съдба. Стресна го силно почукване. Влезе висока униформена фигура  и му каза: " Иван Георгиев Ангелов, очакват Ви при адвоката!"

    Мъжът благодари, изгаси припряно цигарата и закрачи по дългия олющен коридор на районното управление. В една стаичка седеше възрастен адвокат. Трескаво прелистваше листовете с показанията и инстинктивно наместваше дебелите рогови рамки на очилата. Покани Иван да седне срещу него и му се представи:

-          Здравейте! Казвам се адвокат Малинов и съм упълномощен да Ви представлявам пред съда. Разбирате, че ще има дело по пътнотранспортно произшествие и...

-          Моля Ви! Кажете ми как е момичето?

Увереността, излъчваща се от адвокат Малинов, бързо се изпари:

-          Ами... девойката почина от кръвозагуба...

Иван рухна от стола. Зарида като малко момче насред мозаечния под, хванал с две ръце лицето си. Не знаеше как ще продължи да живее за в бъдеще, как изобщо ще диша, ще спи и ще се храни след всичко това.

-          Господине... недейте! Вие няма да идете в затвора! Чиста формалност е делото. Има свидетели във Ваша полза, които са видели, че момичето само е изскочило пред трамвая. Нищо не можехте да предотвратите.

-          Не ме интересува дали ще ме оправдаят! Аз убих... Разбирате ли?... Убих!

  Малинов бе виждал в практиката си много трогателни сцени и бе претръпнал пред тях. Срещаше се и с невинни, и със закоравели престъпници. Ако можеше да пише, сигурно роман би издал за човешките съдби, но нещо в този младеж го накара да потрепери. Личеше си, че мъжът изпитва дълбоко чувство за вина. Малцина бяха онези, за които съвестта имаше някаква стойност. Адвокатът разбираше, че за този човек животът вече никога нямаше да тече по същия начин.

Каза на Иван още няколко окуражителни думи и си излезе. Ватманът остана със скръстени ръце и потъмняло лице да седи на пода. Така го завари и дежурният, който веднага сигнализира за състоянието му.

***

   В болничната стая всичко бе бяло. По стените не се виждаха картини. Нямаше и следа от цветя. Иван лежеше на леглото, вперил поглед в тавана, взирайки се в нищото. Мозъкът му отказваше да проумее какво се случва около него. Бяха изминали вече два месеца след произшествието, но животът сякаш бе спрял. Силните чувства, бушуващи в душата му, създадоха защитна стена пред действителността и Иван все още мислеше, че е там, в мотрисата, че чува свистенето на спирачките, въртеше френа и спираше аварийно машината. Лекарите не се надяваха вече, че е възможно психиатричната помощ да доведе до положителен резултат и промяна в състоянието му.

 Иван бе сирак. Нямаше на кого да разчита. Всичките му роднини бяха измрели и той беше сам на света. Единственото, което понякога правеше в болницата, бе да чете книги. Не разговаряше с никого. Не знаеше, че делото бе гледано и той бе оправдан напълно поради липса на вина, не разбираше, че можеше да започне живота си отново.

    Един психолог започна по- често да го вика в кабинета си и отново разчупи стената, която младежът бе издигнал, отделяйки се от реалността. Иван започна да говори, да пуши по- често и да търси утеха в общуването си единствено с този психолог. Не четеше вестници, не гледаше телевизия, не слушаше музика.

   Най- сетне започна да мисли за живота си и лекарите обнадеждено коментираха скорошното му изписване.

***

   Денят бе слънчев и топъл. Пролетта можеше да се усети с всяка фибра на тялото. Всичко ухаеше на радост, живот и надежда. Иван вървеше по улиците на града и усещаше всичко това, но душата му бе изпепелена. Отиде на гробищата. Купи букетче лалета и се запъти към алеите. Намери онова, което търсеше. Забави крачките си. Край гроба  седеше облечена в черно жена. Иван нямаше смелост да се приближи, но тя сякаш усети посетителя. Избърса очите си и го погледна плахо. Опита се несръчно да се усмихне, но не и се удаде. Той  само кимна, застана до нея и се наведе да постави букетчето.

-          Приятел ли и бяхте? - попита жената. - Извинете, но не Ви познавам- додаде тя.

После замислено въздъхна, сякаш се сети за нещо мъчително. Неочаквано приведе фигурката си на две и Иван инстинктивно я прихвана през кръста. Не отрони ни дума, но в този жест се съдържаше всичко онова, което искаше да стори някога, когато прегази момичето. Остави тази отчаяна майка да говори без да я прекъсва, слушайки думите и.

-          Отчаяно бе моето момиче. Отчаяно от баща пияница и брат насилник... - преглътна напиращите сълзи и продължи - Срам ме е да кажа, че съм майка на две деца - едното си отиде рано от живота, защото не можеше да понесе срама, а другото... другото се оказа насилник, подлец, мерзавец...

   Младият мъж наведе главата си. Опита се да запуши ушите, с които изслуша изповедта на тази унищожена от живота душа, която изливаше мъката си пред един непознат. В един миг той помисли, че тя говореше на паметната плоча, на пръстта, на дърветата наоколо. Говореше без да извръща поглед към него, без да се вглежда в натегналите от непосилния товар на скръбта рамене.

-          Слушате ли ме? - сепна го ненадейно силният и глас и Иван погледна озадачено тази крехка фигурка, която го върна към мъчителния спомен.

В следващия миг тя опря пръст в гърдите му и изрече:

-          Вие я прегазихте, нали? - младият човек преглътна шумно и чак сега заговори с почти нечовешки глас:

-          Да... аз... бях... аз ... я... убих...

-          Недейте! Вие я спасихте! - изрече почти шепнешком жената, разплака се и силно го прегърна. - Живейте! Живейте заради нея! Заради погубената й младост!

Бавно сгърна черното си сако и плачейки се отдалечи по алеята. Не се извърна, не махна с ръка, не се спря. Просто продължи.

  Стана много тихо. Не се чуваха нито грачещите гарвани, нито малките бездомни врабчета. Нейде изникна като изпод земята някакъв неясен звън. Иван несъзнателно се вслуша. Изскърцаха спирачки, чу се хрущенето от навиващата се дръжка на френа. Сякаш ток мина по тялото му. Като омагьосан младият човек се запъти към приближаващия се звук. Наближи оживения булевард и се сля с тълпата пресичащи пешеходци.

***

- Господине, закъде пътувате?

- Няма значение! Просто ми дайте билет за скорошен полет.

Високият мъж преметна през рамо сакчето и тръгна към терминала. Скоро излиташе самолет незнайно за къде.

Когато Иван се намести на удобната седалка, въздъхна шумно.

-          По работа ли? - обърна се седящата до него възрастна дама с достолепна фигура.

-          На лечение -  леко се усмихна мъжът - ще лекувам душата си.