Лин заключи вратата, тръшна на дивана торбите с покупки и с бързи крачки се запъти към онази отлежала бутилка ликьор, която пазеше за някоя забавна вечер с момичетата.
''Е, Лин, тази вечер ще пиеш сама'' помисли си тя, докато отсипваше глътка в чисто новата си чаша Leonardo. Този сервиз също бе предназначен за специални поводи, но когато Лин погледна към чашата, в очите ù имаше само онази апатия към хубавото, която изпитват отчаяните хора. Тя обърна бързо питието, като че ли искаше с него да запуши зейналата в душата ù пропаст. Явно това не бе достатъчно и тя посегна отново към бутилката.
''Колко си жалка, Линда" - този път промърмори на отражението в една от витрините. Оставаше ù само час, в който да се стегне, преди Майк да се е върнал. Той не биваше да я вижда така, тя щеше да бъде спокойна и самоуверена след час, но сега щеше да се освободи от бурните емоции и напиращите сълзи. За нея бе много неприсъщо да се крие - в предишните си кризи бързо изливаше емоциите си пред близките си ...