Как и защо се отказах от бокса

Когато бях ученик в гимназията,  нямаше и помен от сегашното изобилие и разнообразие от най-различни по вид и съдържание модерни занимания и т.н., въпреки че, поне според мен би било по-добре значителна част от тях въобще да ги няма. Затова пък спортувахме много. Футбол, волейбол, баскетбол, атлетика.

Бях окръжен шампион по мятане на диск, а по едно време се запалих и по бокса. Боксьорите бяхме към десетина души. Ние с Тудиша, който беше една година по-голям от мен, но вече беше успял да повтори един клас, бяхме най добри. В единайсети клас, благодарение на професионален треньор по време на предната лятна ваканция, станах определено добър за онова време боксьор, но след като спечелих окръжната титла, не ми разрешиха да участвам в републиканското първенство, защото... не бивало да се увличам прекалено в странични неща.

Спомням си как веднъж тренирахме с Костадин Даскалов (“Диньо”) в класната ни стая. Бяхме разтикали чиновете и водехме чисто тренировъчен бой. По едно време дойдоха и момичета, които, разбира се, като всички сеирджии, започнаха да ни насъскват. Диньо се подаде на техните подстрекателства и започна да удря по-силно, поради което и предложих:.

“Хайде, време е  да приключваме. Утре пак ще тренираме.”

“Не, не. Още малко.”, отговори той и се впусна в нова атака.

“Браво Диньо, бог си.”, започнаха да крещят момичетата, което го настърви още повече.

“Динко, не се връзвай на “публиката” и престани да играеш нечисто. Приключваме.”,  казах доста силно.

“Давай, Диньо, давай! Той просто се изплаши.”, закрещяха момичетата.

Това още повече го въодушеви и той започна да се боксира с всички сили.

“Не им се връзвай на аплодисментите. Нека да свършваме.”, повторих аз, но без никакъв ефект - той напираше яко и едва успях да парирам един нечист удар под диафрагмата.

“Казах ти да не се опитваш да нанасяш нечисти удари. Ти ще се съгласиш ли да прекратим, или аз трябва да те откажа?”, не издържах накрая.

“Хайде де! Какво чакаш?, Я да видим какво можеш?”, извика глупакът и се впусна в поредната атака, подкрепян от одобрителните възгласи и ръкопляскания на девойките.

Това вече беше повече от онова, което можех да понеса. Издебнах го да се открие и му нанесох страхотен удар, в резултат на което той отлетя върху чиновете. Носът и устата му бяха разбити. Шурна кръв, а момичетата, които до тогава се кикотеха и го окуражаваха, се разпищяха и побягнаха.

Свалих ръкавиците, хвърлих ги в ъгъла и отидох при него. Свалих му ръкавиците,  помогнах му да стане  и му дадох пешкира да избърше лицето си. Оттогава не съм слагал боксови ръкавици.

Е, не мога да кажа, че след това въобще не съм ползвал придобитите знания когато се е налагало, но това са други истории.