Войната във Виетнам започна. Стояхме пред телевизора – аз, майка ми, баща ми и сестра ми – и слушахме как Айзенхауер изнася вдъхновяваща реч за героизма на американските войници и подлостта и жестокостта на комунягите. Затова решил да прати една дузина нещастни копелета, да ходят да получат по куршум в главата в чест на американския флаг. Пълен скапаняк, мислех си, щом толкова иска да спре комунистическото влияние, да ходи да си рискува собствения дърт задник. Французите вече ги бяха изклали из джунглите, та явно беше наш ред. Пълни глупости. Щели сме да освобождаваме виетнамския народ? Бях сигурен, че те предпочитат да не превръщаме страната им в кървава баня.

- Господи... – каза майка ми – Знаех си, че нещо такова ще се случи. Горките момчета. И не само нашите, хиляди млади виетнамци също ще загинат.

- Стига глупости, Клер – отвърна баща ми – Проклетите виетконгци си го заслужават, по-добре мисли за нашите момчета – те са добрите.

- Татко, не мислиш ли, че малко прекаляваш? – намесих се аз – Те не са особено виновни. Какво очакваш, да кажат на Хо Ши Мин да си гледа работата ли? Нали ще ги разстреля ако не се подчинят?

- Не ми се прави на политически експерт! – сопна ми се баща ми в отговор – Ако някой комуняга заплаши мен с разстрел, ще му кажа „Ами гръмни ме, комунистическо копеле, майната ти и на теб и на комунизма ти!” Схващаш ли какво искам да ти кажа?

- Мисля, че, ако ножът опре до кокала, ще мислиш другояче.

- Стига си философствал!

Остатъка от вечерта премина в политически спорове, докато накрая не ми писна да слушам промития мозък на баща ми и си легнах.

На другата сутрин започнах деня си с обичайната рутина – баня, кафе, закуска и към училище. В класната стая страстите бяха стигнали критични нива. Всички обсъждаха обръщението на президента и разправяха как, видиш ли, веднага след часовете ще тичат до наборната комисия да се запишат доброволни трупове и ще ходят да трепат комунисти.

- Ще ги смажем!

- Ще ги сгазим като отвратителни хлебарки!

- Ей, Джон – сепнах се като чух името си. Бях се унесъл в мисли.

- А, какво?

- Ти няма ли да се запишеш доброволец?

- Шегуваш ли се? Да ида да ме гръмнат като куче? Вие това ли искате? Ще ви върнат по домовете в ковчези, да знаете.

- Ха-ха, Джони го е страх! Страх те е, а, Джони-бой?

- Естествено, че ме е страх. На фронта ще си пикаете в гащите. Само един глупак не би го било страх пред лицето на смъртта.

Продължиха да си правят смях на мой гръб, но не ми пукаше. Все пак, Айзенхауер се надяваше на такива промити мозъци, за да има какво да връща в чували, нали? След малко се изчерпаха и спряха. Нека ходят да се трепят, живота си е техен, смъртта – също. Аз ще си седя у нас, ще им стискам палци, а даже може и някоя молитва да кажа за тия, дето не ме дразнеха толкова. Само ако знаех в каква заблуда съм...

В къщи майка ми ме посрещна със сълзи на очи.

- Джон, о, Джон... Дойде телеграма за теб... призовават те на фронта.

- Господи... къде е? Искам да я видя.

Майка ми ми подаде жълт плик, на който с едър шрифт пишеше „Call to arms”. Побиха ме ледени тръпки. Един от най-ужасните ми кошмари току що беше оживял. Отворих телеграмата с разтреперани пръсти и зачетох :

''Джон Филипс Инк,

Страната ви има нужда от вас. Времето да се отплатите на Съединените Американски Щати настъпи. Нарежда ви се да се явите в наборната комисия в града ви с телеграмата. Там ще ви дадат по-нататъшни инструкции. Господ да благослови вас и Америка!

П.П. Неизпълнението ще се счита за държавна измяна и ще отговаряте пред закона.''

Скова ме небивал ужас и отчаяние пред неизбежното. Значи искаме да спрем лошите комунисти, които потъпкват правата на народа си, а в същото време дори не ни дават избор и потъпкват нашите собствени права – правото да не умрем и правото да не убиваме. Тоест, имах избора да ме обявят за предател и да ме съдят за измяна, но хайде нека мислим трезво – всеки знае какво е единственото възможно наказание за държавна измяна... Така че изборът ми беше дали да ме разстрелят на фронта или тук.

- Джон... съжалявам, Джон... – майка ми се разплака и аз я прегърнах.

- Успокой се, мамо. Ще се върна жив и здрав, обещавам. Чу ли ме? Не искам да плачеш, няма какво да направиш.

Взех телеграмата и отидох до наборната комисия. Там видях някои от съучениците си, но в никакъв случай не бяха всички, които се заканиха да го направят.

- Ей, Джони! Реши все пак да се запишеш, а?

- Не го реших аз – отвърнах и показах телеграмата.

- Ще ги сритаме заедно!

- Не споделям ентусиазма ти, Пийт. По-скоро ми идва още сега да започна да си насирам гащите.

- Успокой се, Джон, баща ми е ветеран от втората световна война. Каза, че ще ни обучат, ще ни превърнат в машини за водене на война. Ще бъдем почти неуязвими!

- Пийт, баща ти е побъркан. Куршума си е куршум, независимо колко си обучен, схващаш ли? Ако не разбираш сега, ще го разбереш като ни хвърлят из джунглите.

- Ако продължаваш да мислиш по тоя начин ще те очистят пръв, да знаеш.

- Виж, човече... нека говорим за нещо друго, става ли?

Продължихме да си дърдорим за нищо съществено, просто убивахме времето с безсмислени приказки. Разглеждах бъдещите си другари, който също чакаха реда си да се запишат или да се отзоват. Поне половината носеха същия жълт плик... Имаше черни, бели, жълти, млади, стари, кльощави, дебели, здрави, високи, ниски... Знаех, че на фронта всички ще сме еднакви – просто потенциални трупове. И няма да има значение нито цвета на кожата, нито възрастта. Ще си пазим гърбовете и това е. Най-накрая дойде моят ред, влязох в кабинета, погледнах човека за бюрото и прочетох, че се казва сержант Грийн.

- Добър ден, сержант Грийн.

- Седни – отвърна ми той, като ми посочи празния стол.

- Име?

- Джон Филипс Инк. Бях призован – подадох му телеграмата.

- Оттук нататък си редник Инк. И, моля те, обръщай се към мен със ''Сър''. Вече си в армията, и ще трябва да се научиш на уважение и дисциплина.

- Да, сър.

- Редник Инк – започна сержанта – Даден ти е уникален шанс да послужиш на страната ти. Може би те е страх. Може би ти се струва нередно да убиваш хора, които не са ти навредили с нищо. Войната не е нещо приятно, но трябва да знаеш, че щом е обявена, значи има защо. На мен не ми харесва повече, отколкото на теб, но това ни е работата. Просто изпълнявай заповедите и ще имаш максимален шанс за оцеляване. Командващите офицери ще се погрижат да върнат всички ви живи и здрави.

- Сър... ще изпълня дълга си. Честно казано, нямам друг избор – отвърнах – Но спестете ми речите, сър... с цялото ми уважение, не ми пука за тях.

Сержантът ме погледа 2-3 секунди, попита за данните ми и ги вписа. След това каза :

- Утре в седем часа сутринта ще ви вземат и ще ви отведат към тренировъчния лагер. Свободен си.

- Да, сър.

- О, още нещо... – каза ми той докато излизах и аз се обърнах отново към него – Надявам се разбираш, че ще се наложи да обръснат главата ти? Ще трябва да прежалиш дългата коса.

- Косите порастват, сър. – отвърнах му, а той ми се усмихна.

- Почини си добре, синко.

- Довиждане, сър.

Излязох от стаята и видях, че Пийт също излиза от съседната. Беше блед като платно, но предполагах, че и аз не съм по-добре от него. Краката ми трепереха и имах чувството, че ще рухнат под собствената ми тежест. Чувствах се смазан пред неизбежното. Излязохме от сградата и тръгнахме да се прибираме. И двамата мълчахме. Той пръв проговори :

- Джон, знаеш ли какво ми каза сержанта?

- Какво?

- Каза ''Ако искаш да се върнеш жив, приеми, че вече си мъртъв. По-вероятно е да те върнат в чувал, отколкото в униформа''.

- Ами, Пийт, аз точно това ти казвах сутринта, упорито копеле такова.

- Сержанта нямаше ухо. И един пръст. Каза, че му ги били отнесли шрапнели по време на десанта в Нормандия.

- Това е война бе, приятел. Ти какво очакваш? Да ни черпят с шампанско ли?

- Страх ме е, Джон.

- Мен също, и има за какво. Спокойно, ще си пазим гърбовете, нали?

Продължихме си по пътя в мълчание. Пийт беше много нервен, нищо общо с ентусиазма му от сутринта. Явно най-сетне беше разбрал в какви лайна е нагазил, и то доброволно. Пожелах му лека вече и се разделихме.

В къщи майка ми готвеше вечерята. Изглеждаше умислена и потисната. Можех да си представя какво се върти в главата й, обаче нито тя можеше да направи нещо по въпроса, нито аз. Баща ми още го нямаше, а сестра ми гледаше телевизия. Седнах при нея.

- Сузи, нямаш ли домашни за писане?

- Джон, изобщо не ми е до домашни. Притеснена съм. Да не мислиш, че не ми пука?

- Сигурен съм, че ти пука, обаче няма какво да направиш. Призоват ли те – отиваш и се молиш, това е.

- Като говориш по тоя начин, не ми става по-добре.

- Обещавам ти, че ще се пазя.

- Ти пък само посмей да не се пазиш, много ще те бия, да знаеш! – тя ми се усмихна за секунда и пак помръкна.

- Хайде, дай да си пуснем нещо весело за гледане, не искам да мисля за войната в момента.

Прехвърлих каналите и попаднах на някакво комедийно шоу. Погледахме го и аз наистина се разсеях от мислите си за болката и за смъртта. По едно време баща ми се прибра. Преоблече се и дойде при нас. Сипа си едно малко уиски.

- Защо сте толкова унили? – попита ни той.

- Ами, татко... – започнах аз – получих повиквателно за армията. Утре ще ме вземат и ще ме отведат в тренировъчния лагер, а след това – на фронта.

Баща ми ме погледа 10-15 секунди, отпи от уискито и продължи да зяпа с празен поглед в нищото. Аз не наруших мълчанието, просто продължих да гледам телевизора.

- Гордея се с теб – каза той накрая.

- Няма за какво – отвърнах му – Решението не е мое и не искам да ходя. Просто алтернативата е държавна измяна.

- Страх ли те е?

- Да.

- Господ ще бди над теб и над другарите ти.

- Сигурен съм, че няма, татко.

- Защо?

- Защото съм убеден, че в окопите единственото, което ще бди над нас, ще бъде надвесената отгоре ни смърт.

- Джон, не мисли по тоя отвратителен начин!

След малко майка ми ни извика за вечеря. Очите й бяха зачервени, а пръстите й трепереха. Беше сготвила любимото ми ястие, а преди да започнем да се храним, тя каза молитва за мен. След вечерята се качих в стаята си и си легнах. Не успях да мигна. Цяла вечер се въртях и си мислех за живота, смисъла му, Бог и дали съществува, смъртта и страха от нея. Мислех си дали това е първият и единственият ми живот или е просто един от много, след който ще имам още много. Мислех си за болката и значението и дали изобщо има такова. Започнах да размишлявам дали самите ни животи имат някакъв по-висш смисъл, или просто сме се пръкнали на тоя свят от бактерии и сме еволюирали да мислещи купчини материя. Зората започна да се пропуква и мен ме обзе паника...