Пит излезе на улицата, зави зад ъгъла и колебливо се огледа. Не му се искаше да се прибира. Не и докато не се успокоеше. След такава среща с Мел се чувстваше размътен. Особено след такъв сериозен разговор. Винаги, когато тя го потърсеше, той можеше безпогрешно да определи какво е настроението ù. Напоследък не бяха се виждали и след първоначалната радост, че я чува, с тревога усети напрегнатостта и несигурността ù. Тръгна по улицата и влезе в първото кафене, което привлече погледа му. Макар и рядко, случвало се беше да ù откаже да се видят, но този път заряза всичките си срещи и побърза да я види. Трудно му беше да опише как се чувства всеки път, щом я видеше след дълго време. У него се надигаха съжаление за пропуснати моменти, вълнение, което той не искаше да си обяснява... Вълнение, което го смущаваше, но което той не искаше да прогони.
Пит гледаше в чашата с кафе и пред погледа му премина сцената на първата им среща: Те вървяха по тротоара – бяха пълна противоположност – едната с къса, като на момче коса, обута в къси шорти, небрежна походка, стегната и плоска. А другата – с рокля, дълга до глезените, под чийто ръб се подаваше дантелата на бяла фуста. Разкошните кестеняви коси стигаха до кръста, изглеждаше сякаш излязла от викторианската епоха. И като че ли не ходеше, а сякаш плуваше из въздуха. Двете си говореха и се смееха. Изведнъж притежателката на шортите хвърли поглед в неговата посока и така високо извика: "Ооо, Пит, здравей!", че нямаше съмнение, че поздравът беше за него! Той си спомни, че беше я виждал, някой ги беше запознал, но никак не можеше да си спомни кой. Изравниха се:
- Здрасти, радвам се да те видя! – „Коя беше ти, по дяволите?”
И така, той ги покани да пият кафе и по време на разговора си спомни как се казваше момичето и кой и къде ги беше запознал. Но най-важното беше, че момичето от викторианската епоха получи име. А когато станаха да си вървят, той вече знаеше къде да я открие.
Вече девет години Пит се опитваше да си обясни какво го накара да я потърси тогава. Единственото, което можеше да си позволи като обяснение беше, че тя го омагьоса. Иначе нямаше логично обяснение! На Пит му идваше да се изсмее горчиво – беше престанал да търси логичното, когато ставаше въпрос за нея. Колко пъти си беше представял какво би станало, ако се бяха срещнали по-рано! Боже, какви мисли му минаваха само! По-рано! Колко по-рано? Когато се срещнаха за пръв път, тя беше на 16 години, а той на 27, имаше четиригодишен син! „По-рано” беше нещо, с което Питър Маршъл имаше големи проблеми. Всичко важно в живота си до този момент, бе направил по-рано, отколкото трябва. С Дейна се запозна бързо, отношенията им някак бързо преминаха границата на платоничното... и всичко помежду им ставаше по-рано, отколкото беше нужно. Съобщи на приятелите си, че с Дейна ще се женят и те всички – един по един – вдигаха рамене и го поглеждаха с такъв явен въпрос, че не се нуждаеше от гласно изговаряне: Защо точно тя?
Отговора Дейна му каза шест месеца след като започнаха да излизат заедно – беше бременна. Той не знаеше какво изпитва. Беше изненадан, после – сватбата, организацията на съвместния им живот, чувството, че семейният живот не е това, което си представяш... Ходеше на работа и за трите години, през които работеше във автомобилната компания, се справяше доста добре и вече го забелязваха от по-високите нива... Някак си той не можа да усети, да разбере, че едно дете е на път да се роди. Знаеше го, разбира се, но го усети едва, когато за първи път взе Алекс в ръце. Изведнъж се изпълни с такава невероятна, неподозирана нежност, каквато не знаеше, че е възможно да изпиташ. Държеше в ръцете си едно същество, което го караше да се чувства голям, силен и могъщ, но същевременно го караше да бъде внимателен, както никога досега. И ако да бъде съпруг беше разочарование за него, то да бъде баща се превърна в най-голямата му радост и гордост.
Измина цяла седмица преди да потърси онова момиче. През тази седмица се опитваше да се пребори с обзелото го натрапчиво чувство. Не можеше да си го обясни, но то беше всеобхватно, чувстваше се като замаян, упоен. Опита се да се освободи от образа ù, да го хване и да го смачка между пръстите си. Не успя.
Потърси я с надеждата, че като я види отново и като разговаря с нея, ще разбере,че тя е просто една вятърничава тинейджърка и не си заслужава толкова душевни терзания. Но не стана така! След тази среща и след този разговор Пит знаеше, че у Мел няма нищо вятърничаво. Тя разговаряше с него усмихнато и в никакъв случай не се кикотеше глупаво, както се надяваше той. Говореше спокойно, но не беше скована, всичко беше толкова непринудено и приятно. Пит много внимаваше разговорът да не навлиза в лична територия – нито на единия, нито на другия. Това не беше от липсата на интерес, а защото се боеше да не я изплаши, да не я направи подозрителна. Тя не се усъмни в „случайността” на срещата, но ако следващата им среща беше също така случайна, това вече щеше да е подозрително. Затова те просто си размениха телефоните без ангажименти и намеци.
Господи, как добре се чувстваше след тази среща! Добре ли?! Усещаше се олекнал, изпълнен с топъл розов въздух. Още малко... и краката му ще се отделят от алеята и той ще се зарее из въздуха като балон, изпуснат от ръката.
Пит знаеше, че трябва да се чувства виновен, гузен и нервен. Беше тръгнал с намерение да се разочарова, но не стана така. Тя е умна, забавна, чаровна, усмихва се сладко... и най-осезаема от всичко е загадъчността ù. Това не беше някаква показна тайнственост, а нещо неуловимо, което подклаждаше любопитството му.
© Дани Todos los derechos reservados