Сега ще ти разкажа как се запознаха две малки човечета, които имаха нужда едно от друго.

Ето какво си мислеше Клара, стоейки на онзи мост:

Не знам колко време седя тук. Може би час, може би десет минути. Няма значение. Просто си стоя, реката си бушува долу досадно напомняйки, че времето не е спряло и хората ме гледат учудени или уплашени или... както обикновено - с пренебрежение. И това няма никакво значение. От време на време сякаш всичко спира и водата става гладка и блестяща. Притегляща... Вятърът си играе с косата ми и ми се иска просто да ме подхване и запрати право във водата. Не, нямам намерение да се самоубивам. Само от време на време - мечта. Но не и намерение. Дори и някой ден да го направя, със сигурност няма да се хвърля във река. Още по-малко - в тази. Но то така или иначе не би имало смисъл. Може би на miss Perfect ще й стане гузно, може би г-ца А Ти? ще стане още по-песимистична, а косата на загрижената физиономия ще побелее. Може би mister Поглед ще започне да пуши още повече, може би... но самоубийството ми като цяло не би имало смисъл. Това не значи, че животът ми е изпълнен със някакъв особен смисъл. В никакъв случай. Я! Ето едно прозренийце - щом животът няма смисъл, значи е безсмислен. Щом смъртта също е безсмислена, значи и тя няма смисъл. Значи, всъщност, всичко е безсмислено и нищо няма смисъл. Тогава защо е нужно да живея този живот? Просто ще прескоча тази оградка и ще се чуе "пльос". Малко вода ще изхвърчи нагоре, ще намерят тялото ми и ще ме погребат извън гробищата, защото всички около мен са религиозни хора... има и такива, които трудно бих нарекла хора, но те също са религиозни... неща. Ще лепнат моя снимка на входа на блока и... може би след време ще се родя пак... Или ще стана вампир и ще убивам млади девойки... извратена работа. Какво го мисля? Ще скоча и ще видя какво ще стане.

Точно в този миг Клара почувства как някой я потупва по рамото с един пръст. Това беше Аш.

- Здравей - каза Аш и се усмихна.

- Ъхъ - отвърна Клара, която не бе очарована, че някой прекъсва самоубийството й.

- Какво правиш? - Аш залюбопитства. Наистина беше интересно да разбере какво все пак се крие под амулетите, гривните, пръстените и грима на това момиче, за което бе сигурно, че има тъжни очи. Всъщност, главната причина да дойде беше косата на Клара. Тя се забелязваше лесно, още повече, че Клара бе с гръб към Аш. Тя (косата) беше дълга и вълниста. Многократните опити да стане черна не я бяха изтощили и тя беше станала убедително гарванова.

Клара не отговори.

- Какво правиш? - попита Аш. Никога не забравяше въпросите си.

- Опитвам се да се самоубия.

- Недей.

- Защо? - Клара успя да прикрие любопитството си и думите... думата й прозвуча отегчено.

- Защото ще ми липсваш.

- Изобщо не ме познаваш.

- И все пак...  Не го прави.

Гласа на Аш беше наистина убедителен (по онзи начин убедителен, когато чак те е яд, че се оставяш някакъв глас да те убеди) и без да се усети Клара каза:

- Добре.

Аш се усмихна, но Клара не видя, защото още беше с гръб. Аш винаги се усмихваше и Клара щеше да забележи това многократно.

- Ще те питам пак. Какво правиш?

- Търся смисъл.

- О! А пък аз търся някой, на когото да дам смисъл.

- Как ще дадеш нещо, което не съществува?

- Ще го направя и ще ти го дам. Само, ако ми позволиш, аз ще остана завинаги и винаги ще бъда твоят смисъл, става ли?

- Но ще искаш нещо... - в живота на Клара (както и в този на повечето човечета) нищо не ставаше просто така.

- Да.

- Какво?

- Обещай никога да не се самоубиваш без мен.

Клара се обърна и Аш погледна в очите й. Това бяха най-красивите очи в света... или поне така изглеждаше на Аш... В тях видя две неща - странен блясък (който не бе съществувал преди, но Аш нямаше как да знае това) и едно човече, което удивително приличаше на това, което стоеше пред Клара. Лицето на това човече беше озарено от усмивка, но Клара нямаше как да знае, че тази усмивка беше много по-широка от обикновено.

- Обещавам.