Глава двадесет и шеста

Приказка за лека нощ

Ей тъй си зяпах в телевизора унесен в спомени, когато жената влезе, отбеляза, че пак не съм го включил и рече да се приготвям, защото е мой ред да приспивам внучето. То – естествено, че момче, естествено, че на мое име, естествено, че падащо си от тия годинки по компютрите, искаше все дядо нещо модерно да му разкаже. Мръщеше се на бабините си феи, змейове и юнаци, искаше приказки на ниво. Или – минаващи от ниво на ниво. Та седнах аз на ръба на креватчето и започнах да изсмуквам от пръсти и бедна фантазия нова измишльотинка:

Имало едно време една фирма в един холдинг. И в нея работели три секретарки. Но двете смятали, че тая работа е временна, надявали се да станат поне вицепрезидентки – стига да се запознаят с боса, и затова цял ден пиели кафета и клюкарели. А третата била тихо, скромно момиче, което вършело само работата на отдела, дори понякога пускало прахосмукачката и почиствало мокета. Та затова ехидните й колежки я нарекли Пепеляшка.

Един ден президентът на холдинга обявил конкурс за най-добра програма за управление. Заохкали, завайкали се двете секретарки. Пък отишли в специализираната фирма, платили и  получили поръчаното на флашки. А Пепеляшка тихо седнала зад пулта и като на кръстник се помолила на компютъра си да помогне. Направил й той не една, а две програми – великолепни, и то на модерни флашки, блестящи като кристал. Предупредил я при това компютърът да внимава – страшен вирус върлувал в главната база данни, та затова в полунощ да прибере своите флашки. Иначе – ще бъдат унищожени.

Дошъл денят на конкурса. Една след друга падали неодобрените програми, виели се цели анаконди използвана хартия от принтера, файл след файл загивали под недоволството на младия президент и… Изведнъж се появила програмата на скромната секретарка. Очаровано впил поглед в монитора президентът на холдинга, влюбено проследил предлаганата система, радостно обявил, че най-после открил така търсената главна програмистка. Но в този момент ударило полунощ и ужасената Пепеляшка побягнала с флашките. Тичайки по стълбите, тя изпуснала едната и смаяният президент, който се втурнал се подире й, я прибрал във вътрешния джоб, до сърцето. А на другия ден лично той тръгнал да търси по офисите на холдинга ценната девойка.

От компютър на компютър ходел, клавиатурите им изтрил, за да търси любимата му вече програма, флопитата им скапал да вика тиф след тиф, мишките им разбил да броди от гаид на гаид. Отчаял се по едно време. Но попаднал на компютъра на малката Пепеляшка, сложил флашката и станало чудо. С лекота я приел компютърът, показала се търсената програма, прегърнал президентът Пепеляшка, обявил я за вицепрезидент. После холдингът цъфтял и процъфтявал, фиксингът му летял нагоре, индексът на ценните книжа се реел волно над банките, и всички били щастливи, щастливи – та чак лепнели.

Глава двадесет и седма

За комшийката Ирина и светлата женска вяра в тъмните мъжки страсти

Заспа внучето, а жената започна да ми кима – демек, напомняше ми, че поне за малко трябва да се отбием при комшийката Ирина. Щото рожден ден имала днес, едно „Честито!” да й кажем. Звъннахме ние, показа се тя ухилена, прие нормализиран вид като видя, че само аз съм мъж и то с отдавна изтекъл срок на годност. Покани ни:

-  Влизайте, че кафето ще кипне… Как го искате? Със захар? И аз го пия така. Че откакто простаците започнаха да го пият без, аз минах на със. Коя се е омъжила?… За кого?… Знам го, пада му се. А, не – аз по сватби не ходя. На погребения само. Там никой не те пита: „Ами ти какво чакаш?”. Пък и на мен съпруг не ми трябва, а мъж.

Е, все още мога да избирам. Като по-млада търсех ергени. Свежи, румени, наивни. Пък и с перспективи – младши научни сътрудници, асистенти, магистри…Ох, главо, главо! Младо, глупаво! Отде да знам – ами че той досега не се е оженил заради науката си, та заради мен ще я остави…Ама не – и аз тичах подире им, и те след мен. Тичат, тичат, пък кривват в първата уличка.

После реших – ще търся разведен. Опарил се, разбрал къде е истината. Ако още не е – аз ще му я покажа. Доценти и доктори на науките и болестите – все нищо не ставаше. После разбрах. Той с една се разделил, станало му навик вече свободата, та заради мен ли ще си разваля рахатлъка? Как да го хванеш такъв? Че и задържиш?

Друга посока хванах – вдовците. Изживял живота си с някоя, свикнал женска ръка да е до него и женска уста насреща му, мазохистично е преоборудван? Защо да не му дам емоциите? И себе си в придатък? Но се уплаших. Абе, той пратил вече една в гроба, ами ако… Без мен!

Сега какво? Без мъж до себе си не оставам. Хубави и не чак толкова, глупави и не чак дотам, богати и малко повече, верни донякъде, обещаващи ми обич… Най-после разбрах истината на живота.

Къде ги намирам ли? Че то женени мноооого.И са най-добрите мъже и любовници на света. Защо ли? Обича ли жена си? Обича я. Търпи ли я? Търпи я. Защо и мен да не обича и търпи?

Глава двадесет и осма

Пак из мъглявите спомени за мътните времена

Тя си приказваше, ама аз вече тридесет и кусур години съм женен. Та умея да отворя съзнанието си по-добре от индийски йога-чакраджия. И да пропускам женските приказки незабележимо и безболезнено покрай съзнанието си. Поради което съм още нормален, де.

Унесох се в спомени пак за онова време, дето някакъв ми съсипа костюма от сватбата. После, разбира се, всичко се оправи – иначе кой да ви разказва сега? Подкусури ме едно приятелче, заеми теглихме, бизнес заразвивахме, пари уж щяхме да трупаме…Абе, както и да е – важното е, че овреме синовете ме изтеглиха от пазарната демокрация и мирясах на пенсията си.

Но тогава, помня, отидох един ден да видя приятелчето Пешо. Башмилионер беше и той – тръгна с пари от някаква банка, после ги покри със заем от друга банка, с него кредит си купи трета банка, а се оказа, че и първата била негова…

Иначе – живееше си горе-долу човекът. Апартаментчето му беше половин декар /преди да го взривят/. На етаж, защото е тризонет – ако има такава дума. Е, за бодигардовете не стига мястото, та им е купил насрещния апартамент. За по-сигурно.

Изправям се, значи, пред вратата, звъня и… Мале мила, стана тя една тогава! Туй Вердюн, туй Сталинград, тъй Диен Биен Фу – ряпа да ядат. Като загърмя, като завиха сирени, засвистяха шрапнели, залаяха песове… Леле, викам си, туй е акция на полицията, а аз станах необходимата жертва от мирното население. Не съм сигурен, но май чух тиранозавър да реве. После някой закрещя през мегафон: „Предай се, гад!”. Вдигнах ръце и припаднах.

Като се свестих, Пешо си играеше на самодива – сложил на главата ми кърпа с шампанско напоена и чаша с коняк „Наполеон” ми подава бърже.

И ми разправя, и ми се извинява, и ме предупреждава. Тръгнали разни рекетьорчета - колата гръмнали, офиса бумнали… И той взел съответните мерки – на площадката фаянсаджии наредили минно поле, майстори по стените монтирали картечници, минохвъргачки, сирени, даже за кучетата отредил волиер до вратата. Аз пък, без да искам, но съм настъпил сигналната плочка.

Изпих конячето тогава аз и набързо си тръгнах. Не, че се уплаших, ама нали и аз бях кредитен милионер, та също се бранех. А пък чаках тъщата него ден, но бях забравил да активирам неутронното фишече под изтривалката.

Глава двадесет и девета

За някогашните и сегашни сърдечни и други трепети, за обичащите една жена мъже и за нетолкова скръндзите

Та отварям аз очи и чувам натам разговора:

- Много лесни станаха днес жените, сестро! Но и мъжете не прощават – няма вече кавалери. Вчера някакъв младеж пред мен спира една засукана мадама и направо казва: „Искам да се запознаем в най-лошия смисъл на думата!”. А оная цъфна като старите ми галоши и вика: „Ама най-напред почерпи едно кафе, щото не съм толкова лесна. И да не е втора употреба, че ще чакаш запознанство трета”. Мани, мани… И светът се обърка. Оня ден изхвърлят от кръчмето – в гаража отдолу дето е – Мимето, знаеш го, педала, а той крещи: „Какво като сме сексуално малцинство? Както вземем властта – ще сме мнозинство. И ще се молите да сте при нас, ама няма да ви помогнем!”.

Момите – и те луднаха, омъжкариха се. Гледам вчера комшийчето Стефко. Унил, облъскан. „Що бе, сине?” – питам го. Не че съм любопитна, ама е такава натурата ми, чувствена. Пък той вика: „Ох, лельо Маро, ще ти кажа, щото ти и така ще разбереш. Обикнах едно момиче…” „Ами хубаво, викам, а тя?”. „Тя, казва той – тя обикна друго момиче”…

И какво толкова? То племенникът се оплакваше на приятелчето си /аз случайно бях зад вратата, та чух, иначе – кой ще ми каже?/. И той се влюбил. В някакво момиче. Но се оказало, че има проблем. Имала брат. Хубав брат…

А Стефко пуснал една дълга коса, отзад направо на девойче прилича. „Абе, подстрижи се малко, че в тъмното ще те вземат за момиче”, казвам му. А той се хили. Щял да вика. „Аланкоолу, ти докато викнеш – и ще си станал малцинство при Мимето”. Обаче не ме слуша.

Едно време не беше така. Мъжете изобщо не спореха с жените си – че кой ни питаше за мнението тогава? Но ние хитрата се налагахме. Аз моя докато го взема, бая зор видях. Обикаляше той портата цяла година, пък един ден му викам: „Моньо, до месец трябва да е сватбата, че ще проличи бременността ми”. А той се опули: „Ама аз нищо не съм правил… Ама аз…” Пък нямам време да му обяснявам и цепя направо: „Именно, викам. Ако ще правиш, прави, че времето минава”.

Иначе щях да си остана излъгана мома. А за излъганата светът се дели на 50% жени, 10% мъже и останалите – гадове мръсни, дето не щат да се женят.
И, все пак, като се омъжим, ние си гледаме примерно семейството, децата, мъжа. Само понякога – понякога, казваме с мъка по пропуснатото: „Има мъже, дето обичат една жена – да им даде Бог щастие! Има мъже, дето обичат всички жени – да им даде Господ здраве и издръжливост!”

Глава тридесета

За магията, магьосниците и злите вещици, дето не вярват във вълшебства

- Ех, Пешо, Пешо… Как да ти обясня, как да ти се оплача? Трети ден бродя немил-недраг, кръчма необходена не остана, на твърда маса глава полагам, под мръсни столове полягам…А всичко стана, защото в неделя ходих на вилата. И край езерцето гледам – жаба клечи…вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Клечи и какво от това?

- Клечи, ама не мълчи. А вика: „Иване, Иване”. Вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Защо да не ти вярвам? В тая криза и добитъкът проговори. Даже тъщата вчера ми каза : „Здрасти!”.

- Проговори, ама не било от кризата, а от магията. Била омагьосана принцеса. Вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Защо да не ти вярвам? В тия предизборни времена що магия се лее – всяка вечер от екрана ни омагьосват, срещи правят, плакати магьоснически лепят…

- И ми обяснява, че зла магьосница й рекла – пак ще си върне човешкия облик, ако някой я целуне. Вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Защо да не ти вярвам? Зли магьосници – много. Казах ли ти за тъщата…

- Вземам я аз и я нося на вилата. Сложих я във ваната, наведох се и я целунах. вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Защо да не ти вярвам? Аз жената още целувам, та…

- И като светна, като забуча…Гледам – хубавица гола във ваната седи. Вярваш ли ми, Пешо, вярваш ли ми?

- Защо да не ти вярвам? То що народ оголя и обося…
- А кажи ми тогава, Пешо, защо жена ми не повярва, когато ме завари с нея във ваната? Кажи, Пешо, кажи…