Глава петдесет и първа

За входа и изхода

Седим пак с Митето комшията в парка, любуваме се на наближаващата пролет и се чудим как така данъчните са пропуснали да се обложат пъпките с по някой евроцент. Отдолу тича задъхан Найден от шестия етаж.

- Ей, аман от избиране – вика той – Избори идат. А много, ама много партии, много нещо!

- Така е – казвам – Знаеш ли кой на този свят са повече от китайците? – и сам си отговарям – Мераклиите за власт. А знаеш ли кои са по-малко от албанците? Истински кадърните.

 Найден клати глава:

 - Аааа, много си песимистичен! Ще видиш – тия ще ни оправят!

 - Точно така – казва Митето и уточнява – Ще ни оправят, ама в най-лошия смисъл на тази дума….

 - Ех, кога ли положението ще стане добро – бързам да сменя темата.

 А Митето мрачно проронва:

 - Че то вече беше добро….Но кога ли най-после ще намерим изход от тунела, където сами се напъхахме?

 - Изхода го остави! – прекъсвам го аз още по-мрачно – Защото и входа затвориха…

Глава петдесет и втора

За лудницата и ръководството й

Седим пак с Митето комшията в парка, от една цигара пушим, че пари за две отрови нямаме, една тема ни вълнува – обещаните нови пенсии ще стигнат ли да устискаме още малко – преди да ни вложат за вечни времена в последния депозитариум.

По алеята се задава Таньо от горния етаж. Вижда ни, пък присяда до нас.

- Как си? – питам го учтиво.

- Днес съм по-добре от утре – отговаря той бодро и добавя гордо – Внучката взела изпита за странство, та ще я изпращаме довечера.

- Ох, маса пари ще хвърлите – подмята Митето.

- А зетят – продължава Таньо – ще купува кола днес. „Фиат” е, вярно, ама с покрив…

- Ох, маса пари ще похарчите – вика Митето.

Таньо млъква за миг, пък сетне казва:

- Като я докара – отиваме на вилата. Ще копаем, ще сеем, нали пролет иде, пък с тези заплати и пенсийки…

- Ох, маса пари ще похарчите – вика Митето.

Таньо чак рипва:

- Стига с тия пари, бе Мите! Станали са ти фикс-идея! Баджанакът нали работи в такова, от специалните, заведение, та вчера ми разправяше как един техен луд избягал, но бързичко се прибрал сам. „Тия навън са откачили!” – им рекъл…

А после Таньо примирено казва:

- Абе, то цялата държава обърнаха на лудница!

-Ааа, не си прав! – обобщава Митето – В лудницата поне шефовете са нормални!

Глава петдесет и трета

За началото на семейното щастие

Седим си с Митето комшията, а по алеята идва Кольо техникът и сяда при нас:

- Охо – викам му – ти си се пременил в новичко.

- Ново ли? – учудва се Кольо – Оле, че от колко години за мен ново е добре изпрано старо. Ще ходим на племенника булка да вземаме, та облякох костюма.

Честитихме му, оживени от перспективата за евентуална бъдеща почерпка. Щото вече сватбите са хептен „комсомолски”, въпреки победилия капитализъм, та даже събиране в заводски стол няма да има.

- Е, а булката? – пита Митето – какъв е сватът? Банкер? Фараон? Митничар? Или поне застраховател?

- Абе…малко е неудобно – каза смутено Кольо – ама е доцент. А майката е музикантка. Но момичето е хубаво, умно, че и скромно, порядъчно…

- Хубаво, умно, скромно, порядъчно  – повтаря Митето и го обнадеждава – Нищо, де! Колко семейства са почвали от нулата…

Глава петдесет и четвърта

За странните парични метаморфози

И, таман си викаме, че е време до кафенето да отскочим, минава Цеца с пощата, която ни връчва едни бели пликове. Та си седим още с Митето комшията в парка, разглеждаме некролозите в пликовете – съобщения за дължимите суми на разните монополисти, с многоминутно мълчание изпращаме надеждите си за някои наложителни покупки.

- Мите, Мите – казвам аз – какви бяха тия цени, какво беше това чудо…

- Европейски са – разяснява Митето – Ходят министрите по светя, купуват туй-онуй по тамошните цени за домочадието си, пък сетне – хоп! – тупнат народа с някое увеличение по джоба…

- Добре, а заплатите? А пенсиите? А детските? А стипендиите? – правя опит за изброяване.

- Е, така ще е! – отсича Митето – Въвеждат това, което виждат, пък ние като нямаме пари да отидем и видим… Ама нали хвърлиха по някой лев отгоре на пенсиите, радвай се! Тъкмо за хляб ще има. При условие, че го ядеш на тъмно и студено. Без вода, при това.

- Лошо! – казвам примирено – И една студена вода не можем пи. Я колко пак я вдигна ВиК-то!

А Митето замислено гледа към почернелите тополи, мрачни и сухи като пенсионерска опашка и вика:

- Ех, братче, нищо не разбирам от икономика. Кой ще ми обясни защо преди, като вземах малка пенсия, и за почерпка дори оставаше, а сега, когато все я увеличават с някой лев, за нищо не стига?