1.

На малкият прозорец, Марс започва да се показва все по отчетливо. Поглеждам нетърпеливо календара и установявам ,че до Червената планета ни остава още един ден. Каква радост и какъв копнеж. От шест месеца чакам да се появи тази гледка. Сякаш беше преди милиони години, когато се записах в програмата за доброволци и бях избран. Сякаш минаха хиляди години, откакто преминах тестовете и бях одобрен. Сякаш минаха години, откакто ракетата ни беше изстреляна от родната планета и пое към неизвестното. Един дълъг космически път, който прекарах в четене, игри на компютъра,разговори, спане или просто съзерцаване.

До мен Катя тъкмо се събужда и за пръв път от няколко седмици чувам прекрасното й звънко гласче, което досущ прилича на момиче.

    -   О Тони, виждаш ли това ? Тя се вижда.

Прекрасното й лице е озарено с усмивка, а равните й зъби блестят на слабата неонова светлина.Иска ми се да я прегърна и да й кажа ,че пътуването най-после приключва. Но не мога. През тези шест месеца всички бяхме изолирани в ракетата зад слой дебело стъкло. Шест месеца можехме да разговаряме и да се виждаме, но не и да имаме физически контакт. Мерки за безопасност. В началото не ги разбирах, но постепенно осъзнах ,че за шест месеца бездействие човек може да се промени. Когато кацнем на планетата ще бъдем заедно. Тогава ще ни пуснат заедно. За добро или  лошо.

Отивам до момичето, с което бях съсед и допирам ръката си до стъклото.

     -    Видях го, Катя – усмихвам се аз, макар че усмивката ми не е онази отпреди шест месеца – нямам търпение да кацнем там. А ти ?

     -    И аз. И аз. Сега ще събудя другите. Знаеш моят боен вик, нали ?

Другите са останалите осем човека, които бяхме избрани да пътуваме до Марс. Напълно доброволно от наша страна. До такава степен ни беше отчаял живота в България ,че се радвахме като деца, когато Марсианската корпорация ни одобри. Билетът беше еднократен и връщане назад нямаше да има. Но тогава ние бяхме категорични ,че дори на една обезлюдена планета, нашето бъдеще ще бъде по различно и стойностно от това в България.

Звънкото гласче на Катя разбужда останалите. В откритият космос така и не можахме да определим кога е ден и кога е нощ. Затова всеки си лягаше когато си иска. Но по някакво чудо почти всички се научихме да лягаме и ставаме по едно и също време. Може би биологичният ни часовник все още тиктака нищо ,че сме на много километри от майката земя.

Стамен, Алекс, Стефан, Божо, Елена, Стойка, Светла и Дани се залепват за своите малки прозорчета и съзират приближаващата червена планета. На лицата на всички се изписва радост и облекчение ,че пътят най после ще приключи.

В Марсианската корпорация ни предупредиха няколко пъти, че пътуване до Марс ще трае шест месеца. Всички кимнахме разбиращо. Дори и през 2020 година, хората все още са здраво закотвени на своята планета, а нашата мила родина е все така здраво закотвена в мизерията, дошла още преди да се родим. Трябваше да се примирим с това. През тези месеци на фона на безкрайното боботене на двигателите, ние имахме възможност да се опознаем. До мозъка на костите. Оказа се ,че всички сме почти еднакви -  млади, безработни българи, които не могат да стъпят здраво на краката си, въпреки висшето им образование. Нещастници на които им е писнало от беднотия. Никой не можа да каже с точност защо беше избрал Марс пред България. Може би факта ,че от корпорацията ни обещаха, че ако поддържаме малката колония там за нас винаги ще има храна и облекло. А може би вечната слава ,че ще бъдем сред първите сто заселници там.

Започвам да оправям багажа си. За шест месеца съм разхвърлял всичко из стаята, където ми видят очите. Ракетата е заредена с провизии и  ще ни служи като склад и след като кацнем в станцията. Но личните ни вещи трябва да бъдат събрани и пренесени в новият ни дом. В това число влизат и големите скафандри изработени по поръчка. С времето ще се наложи да излезем на повърхността на планетата, а без скафандъра ще умрем за няколко минути.

Стефан, както винаги е готов с багажа си още преди седмица. Той се оказа най големият бързак от всички ни. За разлика от Елена. Дори щом поглежда червената планета, тя се връща в леглото и отново заспива.  Не съдя хората. Така и така имаме от всичко, така ,че всеки да прави каквото си иска. Никой не зависи от другият. Всички зависим единствено от Марсианската корпорация. От шест месеца до края на живота ни тя ще бъде единствената ни майка.

Когато кацнем първата ни работа е да се срещнем с живеещите вече там хора. От Корпорацията ни казаха ,че те били около четиридесет души. Щом свикнем няколко дена с живота там ще получим допълнителни инструкции какво да правим.

Станцията на Марс има 120 стаи. Доставена е с няколко ракети носители и първоначално в нея не е живял никой. Първият екипаж към Марс прекарал шест месеца  заедно в една стая. Когато станцията кацнала, от корпорацията с ужас установили ,че заселниците са се избили помежду си. Единственият оцелял бил толкова ранен, че починал от раните си щом стъпил на Марс.

Затова втората мисия била от десет души, набутани в клетки, за да нямат физически контакт по време на пътуването. Истински затвор, който  имаше своите плюсове и минуси.

Силно раздрусване ме сепна и за малко не паднах на пода. Марс беше вече съвсем близо до нас и ясно се виждаше как ракетата се приготвя за кацане.

Всички сме готови отдавна.Гледката пред нас е невероятна и не може да се опише с думи. Ето ги прословутите „канали“, открити още през 19 век. До тях изобилие от планини, кратери и долини. Ето го сребристото петно в областта Кидония - нашата станция в която ще живеем занапред. Ето я и площадката за кацане. Ракетата ще ни остави до самата станция, след това ще остане така, докато не изразходваме запасите от храна и вода. После ни разрешават да правим с нея каквото искаме. Площадката има място за още много ракети. Четири от тях вече стоят забучени като колове. Превозните средства на предишните експедиции. Мисля си какво ли ще стане след десет години с това място. Нима ще заприлича на гора от ракети, кацнали една до друга като гъби.

Последни раздрусвания и вече сме на Марс. Честитя това факт на всички. Обличам скафандъра и внимателно проверявам да не съм забравил нещо. От Корпорацията ни предупредиха ,че най добре ще бъде да свалим предпазното облекло чак когато стигнем станцията. Изпълнявам точно инструкциите. Разстоянието между ракетата и станцията е изчислено да е съвсем малко.

За пръв път от шест месеца металните врати, през които влязохме се отварят, ръчно контролирани от земята. Правя първите си крачки на чуждата почва. Станцията е на два етажа и изградена от метал и стомана. Многото прозорци с плексигласово стъкло, сякаш ни приветстват. До огромният вход на станцията има само двадесет метра. Изминавам го със странното чувство ,че походката ми е някак лека. Гравитацията тук е по малка и скафандъра ми леко се опъва от едната страна.

Огромните външни врати се отварят. Влизаме вътре. След нас последва трясък. Вратите се затварят херметически и усещаме как около нас нахлува кислород.

Сваляме скафандрите и влизаме в големият коридор на предверието. И тук ни очаква първата изненада. В станцията няма никого.

                                                СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ