Вагонът се поклащаше равномерно, като лодка, поела на разходка из току що пробудило се от съня море – с лениво протягащи се към брега вълни, едва-едва докосващи го и пак се връщаха, че дано още малко посънуват морските си сънища.

Лениво се носеше влака, но и стържеше сърдито, че бяха стари, много стари вагоните му, захабени от стотиците дни и нощи път. Колко ли стока и свят се е возил на тях, колко ли пъти е блъскал в дъжда, мръзнел в снега и горял в летните жеги.

Стържеше, пък от решетките на вратата влизаше със свистене вятъра, завърташе се и търсеше откъде да излезе. Студен посетител е вятъра, хапещ силно, като не намираше изход почваше да щипе жестоко мъжете във вагона.

Пак добре, че е той, нищо, че студен, инак няма да може да се диша – мислеше си войникът пазач, облегнал се на пушката си, прихваната между калните ботуши и коленете. В това време на война така и не бе свикнал с човешката смрад, та току надигаше глава към решетките.

Уж пазеше, а повече наблюдаваше пленниците как спят, охкат, говорят нещо шепнешком – не тайно, просто гласовете им нямаха сили. Чуваше ги и как простенват от болките си, а някои току разтъркат страните си, че малко да ги сгреят в есенния хлад. Тях студения порив най-много мъчеше, но как да го спрат – дрехите им бяха окъсани, мокри и кални.

И на него му беше студено, макар и загърнат в дебелия, но груб и неудобен шинел. Щеше му се и той да се намърда там, между другите, да постоплят заедно гърбовете си, така както правеше с другарите си в окопите нощем.

Човек за човек може да бъде и топлина на приятел, но може да е и смъртния мраз на врага.

А тези – погледна мъжете – тези не бяха нищо опасно. Ранени – кой от последния бой, кой вече от месец, неколцина берящи душа или все още усещащи онази пареща болка на раните, дето побърква с огъня си. Окаяници, превързани с мръсни працали или просто омотали раните си със снопове трева и царевична шума.

Кървав треволяк.

Така войника нарече тези стръкове, някога зелени, а сега сухи и окървавени.

Диви сме – рече си той за кой ли път, - диви човеци сме, щом дори да умрем не можем с достойнство. Свърши ли се всичката милост, та да кърпим с треви пробитите си меса.

На война се свиква с всичко, но пък не всички свикват с нея. Ставаш и лягаш, а всеки път е за последно, не мислиш за утре, защото всеки ден е като подарен. Не жалиш, не страдаш, но пък чак толкова да бъде човека забравен от...

То и кой ли мисли за него – само смъртта ни навестява, пък навярно и на нея ѝ е дотегнало, но службата ѝ е такава – да ни прибира, щом сме подивели съвсем.

Войника беше млад на години, но душата му с всеки миг остаряваше. Заради видяното, заради всичко сторено, заради това, че просто се е родил.

Пътуваха от заранта, къде – никой не каза. Наредиха да се качи и да ги пази, други определяха посоката им. Този път е лесно, нямаше опасност от бягство и в неговия вагон никой не носеше верига, нямаше нужда, кой ще намери сила да опита да бяга – едва се качиха, по-здравите помагайки на безпомощните.

Да бягат – те и без това едва задържаха живота си все още да мъждука между две-три вдухвания в дланите. И на него му беше студено, и на тях. Уж в различно положение, а и бяха заедно в студа и смрадта.

Храна им даде сутринта, малко, колкото бяха хвърлили в два чувала - корав хляб и гнили зеленчуци. Пленниците ги изядоха с безразличие. На война се научаваш да не съжаляваш никой и да не правиш разлика дали е вкусно или не онова, което може да се преглътне. И той яде същия хляб, но имаше в раницата си малко сланина и няколко сварени картофа. Вода им бяха налели в един ръждив варел, от нея не пи, пестеше от своята в манерката, окачена на колана – но ако я изпиеше и все още пътуваха, навярно щеше да гребне и той от варела.

И той като тях се е научил да оцелява с каквото и да е. А и утре може да бъде на тяхно място в някой вагон.

Утре...

Денят завършваше със залеза, но без да обещае събуждане при изгрева.

Намести пушката си, приведе се, че да се свие още повече в шинела – дано малко топлина да усети в премръзналите си крайници.

Най-близо лежеше мъж, брадат, с накривена шапка, доста възрастен на вид и кой знае как попаднал и той във войската.

- Ти – рече войника, като видя, че пленника е буден и гледа в стената с онзи неочакващ нищо от бъдещето поглед, - ти пък какво правиш тук?
- Бях и аз там, в битката от онзи ден. Сега съм с другите, нали виждаш – в плен.

- Че нямате ли млади мъже за тази работа, та и старци вдигат на бой. На колко си?

- Минах шейсетте вече, но при нас вече никой не пита, забират и младо и старо, та и мен така и хайде на война.

Войника скоро навърши двайсет и две, от три беше в армията. От две във войната. А усещаше умората на живял дълго човек. Малко ли бе видял, малко ли бе преживял в играта между живота и смъртта – затова и лесно позна в очите на пленника:

- Не ти е първата война, нали?

- Не е. Но е последната.

- Да... последната ще е. Казват скоро ще свърши.

- Така казваха и някога, а се трепахме с години. Ето и сега отново.

- И пак така ли беше – страшно?

Стареца понадигна тялото си, покрито с прокъсани останки от униформа, на две места имаше кървави кръпки от треволяк, погледна го със сините си очи, скрити досега между бръчките и мръсотията, и рече:

- Войната винаги е страшна. И накрая всички са загубили. Няма победител във войната, това да знаеш от мен.

Младия войник се замисли. Говореха различни езици, но близки, та се разбираха. Те се разбираха, а онези дето ги пращаха един срещу друг не можеха – ама че свят, полудял за кръв.
- И така може да е, но в тази ще има победител. Това вече се вижда, ето вчера - сам видя...
- Ще има, казваш, но дали платена с толкова смърт победа ще е сладка за вашите. А като отшуми бурята, какво остава - и за нас, че и за вас – гробове. Навсякъде гробове... - Стареца говореше бавно, с мъка, на гърдите имаше кървящо петно, но изказваше онова, което мислеше. - Нали съм виждал и преди... война. Вчерашната битка, казваш, видях я, бях в окопите, че ни дигнаха да мрем. Но нали видя, че и вашите дадоха жертви колкото нашите. На места и повече, много повече и все млади като теб.

Мъжът помълча и доизрече с разочарование, казано повече като молба:
- Не можа ли там да ме стигне онази... та сега да бера душа тук с останалите. Малко ли видях, че още да ме мъчи... Малко ли....

- Дадоха... мнозина паднаха наистина – войника повика своя спомена от грохота, стрелбата, гърмежите, гласовете на улучените и умиращите другари от неговата част.

- Два братя загубих само преди седмица – сподели, повече сам на себе си. - И двата бяха опитни войници, а не можаха да се опазят още малко.

Пленника поклати глава и въздъхна, но е от болката от раните.

- И моите синове останаха там някъде, казаха само, че е на бойното поле. Сигурно птиците са ги изкълвали, кой ще копае гробове в тая ужасия. Да бяха ме оставили тия – посочи с немощната си ръка спътниците си, - и аз да умра вчера, превързали ме, че ме предали на вашите. Сега нямаше да се мъча с тия рани, а и да минат – какво ми остава.

- Нищо, ще поседиш в плен година-две, ще те пуснат и ще се прибереш. Винаги така правят.

- Няма къде да се прибера, всичко що имах е изгорено и е на пепел, а и вече разпиляно от вятъра. Пък със спомени не се живее, от мен да го знаеш, не се живе...

Обърна се към един от своите за вода. Онзи с мъка се изправи и му донесе канчето. Надигна го, пи, сви очи от болка, че водата гори ако и да бъде студена, пак пи и го подаде на друг, който също поиска.

Войника огледа мъжете, повечето млади като него, някои с години над тях, но друг старец нямаше. Знаеше, че неговите напредват, но не знаеше, че врагът е решил да жертва всички свои мъже от глупава гордост, само за да успее да задържи за още малко поражението си.

Защо не се предадат, поне да запазят живота на оцелелите. На старите, на ранените, на децата. Проклета война... Страшна... Без капка милост на човек към хората. Сякаш са от различни видове, всеки искащ да изтребе другия. А във всеки туптеше същото сърце като у другия. И кръвта им е същата, небето над тях, земята по която падаха и умираха – всичко е едно за всички.

Войната – има я във всички приказки. Във всеки спомен. За нея се раждат мъжете, в нея им е писано и да си отидат от грешния свят.

Защо ли – така е решил горния - това си говореха нощем в палатките или в окопите, под плющящия ги дъжд, призори преди поредната атака.

Живота, подредбата му – всичко идваше от всевишния. Негово желание е да те прониже куршума в сърцето, негово желание е куршума да подмине и да падне другаря зад теб.

Войника знаеше, че може някой ден да е в положението на пленниците. И него да извозват нанякъде, където щяха да решат какво да правят с живота му. Не веднъж ли е гледал пияните офицери как разпореждат да разстрелят пленници, само за да не се налага да ги пазят и хранят
- За нашите нямало, че за чужди ще мислим! - викаха те и нареждаха в крива редица пленниците, после с дива омраза ревяха: - Огън!
И той изпълняваше заповедите, стреляше, че да не бъде нареден до тях.

- А ти, войниче, имаш ли си дом? - скъси пътя на мислите му стария ветеран.

- Имам, но като се върна ще е само за мен. Никой друг не остана, а какво ще го правя – голям дом, но празен.

- Нищо, ще го напълниш. Земята дори и след най-страшния огън да я премине пак ражда живот. Само веднъж страшното да отмине...

С тези думи стареца отпусна глава и като че заспа. А войника видя в мислите си къщата, градината около нея, полята на пролет, небето през лятото, езерото наблизо – там са, но никой нямаше да излезе да го посрещне.
Празен дом, пуст, бездиханен – що да стори за да го съживи?
Щеше ли да намери как...

*****

Вагонът застърга и колелата ми заскърцаха, а после запищяха докато спираха въртенето си. Още минута пищяха и свистяха, докато накрая спряха и настана тишина.

Отвън силен глас извика да се слиза. Войника дръпна резето, нагласи пушката да сочи пленените, така трябваше, не че имаше заплаха към него, и им нареди да стават и да се подредят за слизане.

Те, бавно, едва-едва, подкрепяйки се един друг, започнаха да се изправят и да се събират в разкривена колона.

Едно тяло остана да лежи, войника се приближи и го бутна с крак. Тялото се извъртя и видя, че е на стария ветеран, с който говориха по пътя. Беше си отишъл тихо, без да охка и да се вайка - както се казва – мъжки бе позволил смъртта да го изведе от пътеката на живота и сега да крачи с нея.

- Всички ли са?

- Един умрял, някъде по обед.
- Остави го, влака заминава да прибира и други от техните, разбили сме ги и на север, те да го оправят, ако щат да го погребват. Казвай им да слизат.

- Разбрано.

Наведе се и покри лицето на стареца с крайчеца на окъсаната му дреха, поне очите му да бъдат закрити – нагледали са се на всичко, нека починат от видяното.

- Хайде, слизайте! – подкани той колоната и първи скочи навън, все така ненужно сочещ с дулото към тях.

Мъжете заизлизаха, помагайки си с мъка, че всички бяха ранени, тук-там нечия рана се отваряше и кръвта избиваше, обагряйки позасъхнали тревища и парцали. Никой не погледна към стареца, прескачаха го и нямаше дори да го запомнят – за кога ли, като и те самите скоро можеха да го настигнат по вечния път.

След тях войници бързаха да затворят вратите.

Влакът пое бавно и плавно хода си, но все така сърдито стържейки, а пленниците и техните пазачи тръгнаха към оградения с бодлива тел лагер.

Всички мъже бяха премръзнали и се надяваха поне под покривите да има някое запалено огнище.