Вагонът се поклащаше равномерно, като лодка, поела на разходка из току що пробудило се от съня море – с лениво протягащи се към брега вълни, едва-едва докосващи го и пак се връщаха, че дано още малко посънуват морските си сънища.
Лениво се носеше влака, но и стържеше сърдито, че бяха стари, много стари вагоните му, захабени от стотиците дни и нощи път. Колко ли стока и свят се е возил на тях, колко ли пъти е блъскал в дъжда, мръзнел в снега и горял в летните жеги.
Стържеше, пък от решетките на вратата влизаше със свистене вятъра, завърташе се и търсеше откъде да излезе. Студен посетител е вятъра, хапещ силно, като не намираше изход почваше да щипе жестоко мъжете във вагона.
Пак добре, че е той, нищо, че студен, инак няма да може да се диша – мислеше си войникът пазач, облегнал се на пушката си, прихваната между калните ботуши и коленете. В това време на война така и не бе свикнал с човешката смрад, та току надигаше глава към решетките.
Уж пазеше, а повече наблюдаваше пленниците как спя ...