…
Кръвта му изтичаше с бясна скорост, а той, както винаги, продължаваше да се смее истерично. И както винаги, зад този смях не се отгатваха никакви чувства.
Но постепенно погледът му обезумя и гръмкото му хилене се превърна в тъжна усмивка. Тя се задържа известно време на лицето му, сетне изчезна и като че в този момент избледняха всичките разноцветни бои, с които сам се беше изрисувал.
Боите, зад които се криеше толкова време.
Клоунът умря.
***
Разказвачът се умълча и това траеше по-дълго от обикновено. Но заговори.
– Ах, колко тъжно свърши моят клоун.
Защо ли му го причиних.
Съвестта ми е гузна. Терзая се.
Направо ми иде да се разплача.
Ще си извадя носната кърпичка. ...