Павел влезе в политиката. Огледа се, видя старовремска дървена закачалка в ъгъла на стаята и не остави палтото си там. Закрачи с широки крачки към пленарната зала в хола и отвори вратата. Пред него се ширна следната картина: два стола, ниска маса, цигарен дим и непуснато електрическо осветление. Погледна часовника си – той показваше времето. В пленарната зала видя три полуголи жени, един мъж и нещо като котка.
– Заповядай, заповядай! – каза му котката.
Павел мразеше тази котка почти толкова, колкото политиката. Иначе нямаше нищо против котките и политиките. Но когато нещата изпаднат в конкретика – тази прекрасна дума! – трябва да бъдат разнищени, анализирани, детайлизирани и прочее. Това ги прави гадни. Изобщо, мислеше Павел, станат ли нещата пределно ясни, махне ли им се булото на оная тайнственост, дето ги прави малко объркващи, витални и далечни, край. Край с нещата. По тази причина щом като точно тази котка го подкани да влезе, значи не трябваше да влиза. Пък и напоследък котките н ...