В ПАМЕТ НА ДЕСИСЛАВ

  Погледът  блуждаеше, когато отваряше очи. Калейдоскопното съзнание въртеше на скорост реалност, спомени, дочути думи, казани думи, увещания, обещания, надежда... и нищо не задържаше.

  Микробусът намали и пое по тесния стръмен път. Стилиян се надигна, гледката го стресна - преди да заспи, се движеха по магистрала, небето беше ясно. Сега планината ги обграждаше и валеше сняг. Разсъдъкът му окончателно се отърси от последната доза и осъзна къде отива-  почувства хлад... Вече съжаляваше за решението си:

 - Извинявай, искам да попитам нещо...

 - Питай.

 - Ако нещо не се чувствам добре в комуната или не ми понася климата, мога да си тръгна, нали?

 - На всички им понася. Само преди четири часа подписа терапевтичния договор и там пишеше - от 18 до 24 месеца.

 - Ама... Бе аз бях толкова друсан, че и един ред не съм прочел...

 - Да си чел. И един съвет - гледай да си тих, докато ти минат кризите. Момчетата много не носят на...

 - Е, хапчета, нещо няма ли там...

 - Няма, и това го пишеше. Стигнахме, скачай!

Стилиян се почувства като в капан.    

Свечеряваше се - снегът се усили, а вятърът яростно го завихряше. Върховете бяха застинали, студът се спусна в надпревара с нощта.

                                                                            ***

  Стилиян се запозна с всички, но не запомни нито едно име. Изсипаха сака с багажа му на дългата маса и започна претърсването. Провериха щателно всеки подгъв за дрога. Дрехите и вещите, които отговорникът на комуната хареса, прибра веднага. Още същата вечер му назначиха сянка - човек, който щеше да го следва навсякъде.

  Малко след десет, момчетата се качиха в спалните помещения на втория етаж. Стилиян и Драго останаха долу.

  - И без проблеми - ясно!

Стилиян кимна.

  - Две-три нощи ще сме тук, докато ти светне - да не пречиш на момчетата да спят.

В помещението имаше стар прокъсан диван, масата, на която се хранеха, печка на дърва и разнебитен шкаф за продукти и посуда:

  - Е, то само диванът...

  - Ти и без това няма да спиш - знаеш как е. Ще поддържаш печката - двайсет минути след като угасне, температурата пада на  минус 7-8. Изпуснеш ли я, ще те оставя да се озъбиш от студ. Нямаш право да ходиш никъде без мен...

  - И до...

  - Никъде, ако спя - събуждаш ме! Сигурен съм, че нищо от това, което ти каза Иван за реда в комуната, не запомни - посочи към залепените листи на вратата - там всичко е написано. Ако ме вбесиш - лошо, но вбесиш ли Иван... – Драго поклати заканително глава.

  - Кой е Иван?

  - Отговорникът на комуната. Ако ти хрумне нещо за бягане, да си наясно - в радиус от 20 км. няма населено място. Има вълци в района, а температурата през нощта пада до  - 15 - 20. Освен това ти гарантирам, че ще бъдеш върнат в комуната - колкото и да си бърз и хитър. Като се поокопитиш, говори с Венци...

 - Кой е Венци?

 - Този, когото върнахме, след четири часа преследване. Беше гадна вечер - валеше проливен дъжд, подгизнахме, но после  през носа му излязоха тия четири часа тичане в нощта...

  - Имаш ли цигари...

  - Първия месец нямаш право на цигари, може и повече от месец - от теб зависи.

   Драго заспа. Стилиян обикаляше помещението - съзнанието му беше впримчено от глада за хероин... Приближи към прозореца - мракът бе толкова плътен, че не позволяваше на светлината от стаята да премине извън стъклото. Потръпна и осъзна, че e сам, като никога до сега. Видя враждебността в погледите им - не точно враждебност, по-скоро липса на съчувствие. Страхът от кризата го скова - не можеше да си представи как ще издържи в следващите дни... За първи път трябваше да се справи сам - без медикаменти, без подкрепа - долови го в очите им.

Стъклото на прозореца отразяваше голото, мизерно помещение, Стилиян си представи дома и семейството си - невидима ръка го стисна за гърлото... Болките вече го влудяваха - лицето му беше като платно. Всяка клетка от тялото му виеше  в смазващи конвулсии - стисна зъби, напрежението изби в ледена пот... Сплете ръце зад тила си и ускори крачка. Опита да се концентрира в стъпките си. Дръпна юздата на мислите, които кръжаха около белия прах, иглата, блажената почивка на тялото след неистовото треперене... Изплющя с камшика на разума и ги насочи към мига на изцелението - мига, в който кръга щеше да се разкъса... Пари, дрога, сън, пари, дрога, сън, пари, дрога, сън - това беше кръгът, от години. Посегателството разпиля мислите - крещяха, искайки своето, тялото пригласяше с чудовищната болка, съзнанието се изгуби, разсъдъкът стихна... Като обезумял разтърси Драго:

 - Помогни ми, побърквам се...

Драго скочи и стовари юмрук в лицето на Стилиян, той политна и падна на земята - тръсна глава, погледна го злобно и сви юмруци, но безсилието и болката стопиха гнева:

 - Не издържам, човече, моля те...

 - Всички издържат! Изкара ми ангелите... - погледна печката и се сви зиморничаво. – Казах ли да гледаш печката? Сега ще съжалиш що си се родил! Сваляй пуловера!

 - Чакай малко...

 - Няма чакай, сваляй - да не будя Иван! И тениската! – излезе и след по- малко от минута се върна облечен с дебела шуба, носеше кофа и четка.

Едва когато свали дрехите си, Стилиян усети студа - абсурдно бе да го различи от  треперенето в абстиненция...

 - Почвай пода! – закопча шубата и отвори прозореца.

 - Успокой се бе, Дра... – дъхът му спря, смрази се, тялото се разтресе.

 - Мърдай!

 - Ма-ма-мам-ка му, за-затво-ри тъ-тъпия про-про-зо-рец... – думите замръзнаха в гърлото му.

 - Оооо и псуваш! – напълни чаша вода и я плисна върху приведения гръб.

Омразата и желанието да го убие се вледениха. И кризата замръзна. Студът го изсмука - всичко стихна. Разбра, че студът е единственият отразим фактор, всичко друго бе незначително - успоредни, които се разминаваха без допир и последствие...  Разсъдък, усещания, емоции... бяха обсебени от чудовищния дъх, нахлуващ отвън. Усети как кожата на гърба му се стяга от коричка лед. Изпусна четката - ръката отказа да се подчини. Сви се на земята и затвори очи - вече му беше все едно какво ще стане... Изненада се, че студът има цвят - кристални, неонови точици се стрелкаха, събираха се, нарастваха и точно в апогея - черното ги изяждаше. Мисълта му зацикли на въпроса: неон или черно? Миг, преди да загуби съзнание, си помисли: „Какво ми пука за цвета - мъртъв съм... ”

  Абстиненция-треска... треска-абстиненция... Като надпревара, в която си оспорваха първенството за надмощие в кошмара му. Дните и нощите се сляха, долавяше смяната по лампата, която светеше, или не светеше. Лица, силуети, говор, смях, тишина, миризми - просто фон, който не го засягаше. Не беше сигурен кога и кое първо отпадна от състезанието, но беше облекчение и прогони натрапчивата мисъл, че е попаднал в безкрая на ад. И заспа...

                                                                       ***

  Първо се събуди обонянието му - миришеше на топли мекици. Стилиян си помисли, че сънува, но се събуди и гладът - подразнен от миризмата. Без да показва, че е буден, се огледа под притворените клепачи - Драго и още две момчета. Единият късаше тесто и го оформяше на питки, другият пържеше.

 - Казах ти, че е малко маята - изобщо не се надуват. Сега като вземат да мърморят...

 - Няма мая - има за два дни. И брашното свършва.

 - Владо не донесе ли, като доведе новия?

 - Другата седмица ще ни заредят - обади се Драго.

 - Видя ли пилетата - вмирисани...

 - Казах на Иван, говори с Владо - били за кучетата...

 - Бе как за кучетата - ние от десет дена въртим боб и леща!?

 - Драго, ти си по- гъст с Иван, подхвърли му да отпусне нещо от колетите. Мярнах в килера - лютеници, консерви, салами...

 - Тая неделя Митака има свиждане и ще се облажим - подхвърли Драго.

 - Как е твоя?

 - Оправя се, снощи спа.

 - Отърва тавана. Ама днес ще става ли за работа?

 - Иван ще каже.

  Стилиян потърси болката - нямаше я. Усмихна се вътрешно: „Успях!”

                                                                        ***

  Сградата на комуната беше дълга, мрачна постройка. В миналото - хранилище за картофи, а малко преди да се превърне в комуна - гъбарник. На първия етаж кухнята бе единственото обитаемо помещение, останалата част беше огромно хале, с пръстен под и неизмазани стени. В близката до кухнята част складираха дървата, а в дъното клетките на зайците. Измамната илюзия, че в сградата е топло, траеше не повече от час, след ден прекаран навън. И втория етаж, където бяха спалните и банята, беше леден. Палеха вечер печките, но сутринта прозорците бяха замръзнали. Когато температурата вън паднеше под -15, имаше дежурен да поддържа топлото в стаите.

  Стилиян осъзна, че единственият начин да оцелее сред 22- мата, е да търпи на студа и да мъкне тежките трупи, газейки в сняг до кръста - без да се оплаква. Не се оплакваше, мълчеше и стискаше зъби. На моменти беше непосилно, но издържа и свикна, и спечели уважението им. Някои бяха в комуната от 4-5 месеца, но заради мрънкането, скатаването и тарикатлъците си, отнасяха всичко - и когато имаше и когато нямаше защо. Йерархията си я имаше, но не беше от значение кога си постъпил, или какво ти пращат в колетите; колко си умен, или какво умееш; кой си бил навън, или с какви възможности са родителите ти. Даяниш и даваш всичко от себе си - това бе рецептата не просто да се впишеш, но и да ги накараш да те приемат като равен. Думата на Иван беше закон. Справедлив или не, беше не просто глупаво, а рисковано  да се оспорва. Всички други правила, които всъщност бяха клаузи от терапевтичния договор - не бяха валидни.

 Без цигари - който си беше заслужил, пушеше (дажбата зависеше от заслугите).

 Без алкохол - имаше ли повод, имаше и алкохол.

 Без кафе - не оставаха без кафе.

 Без музика -  беше в стаята на Иван и имаха поне 30 диска със стара и не толкова стара чалгия.

 Без вестници и списания - във всяка спалня имаше купища (от комикси, до порно)

 Без агресия и физическо насилие - Законът на джунглата бе единственият валиден! Като се започне с дребните бъзици, та се стигне до боя и тормоза. Така „изпускаха парата”, това беше шоуто на момчетата - майтапи и жесток гърч. 

 Стилиян се научи да не показва пристрастие в конфликтите, не беше здравословно - просто мълчаливо съчувстваше на тия, които го отнасяха незаслужено и помагаше с каквото може. Кольо беше в комуната от три месеца, но още в началото го нарочили заради тежката криза и продължаваха да го действат. Тормоз и всякакви гадости, и все със синините си ходеше. Собствениците на комуната знаеха всичко, което се случва, но не реагираха. За тях боят и саморазправата бяха част от терапията - превъзпитание и уроци по твърдост. Последният път, когато идваха, видяха обезобразеното лице на Кольо - Владо се направи, че не го забелязва, а майка му се засмя: „А, Кольо, пак си падал по стълбите - умната, момче!”

Така или иначе, всеки се издънваше, беше неизбежно при пълната изолация, в която живееха. И Стилиян сгафи, но не беше сериозно. Обожаваше кучетата, от години имаха сетер. В комуната гледаха две каракачанки. Измъкваше им от време на време по нещо от кухнята, но една сутрин Арменеца го засече и веднага изпя на Иван. Размина му се със седмица без цигари и два дни без храна - по един за всяко от кучетата.

                                                                            ***

  Първият месец мина и Стилиян вече ходеше без сянка, но си паснаха с Драго. Той често се шегуваше:

 - Стельо, брат, трябва да ме черпиш като излезем. Заради студа, който ти натресох, отърва тавана. Не се чуди, там е инквизицията, ще те кача да го видиш някой ден. Почти всеки е минал от там. 

                           Където работата се разпределяше по двойки, бяха все заедно. Стилиян с нетърпение броеше дните, от следващата седмица, с Драго бяха дежурни по кухня - най-тарикатската работа в комуната. Написа и първото писмо до близките си. Последната неделя от месеца бе ден на писмата. Иван ги преглеждаше и казваше кое да отпадне. Еднообразната храна, убийственият студ, тежката работа, тормозът - бяха теми табу.

   В понеделник станаха в пет. Разбираха се от една дума, действаха организирано и още преди момчетата да станат, бяха готови  със закуската.

 - Снощи видях крака на Венци - зле е, събира гной.

 - Ами, Стельо, сам си е виновен. Митака поне пет пъти му извика да се пази, че дървото поддава.

 - Бе така е. Станалото-станало, но е опасно, ако не се вземат мерки.

 - К’ви мерки, освен да отърве гората и да си остане тука на топло, но Иван решава.

 - Бе може да осакатее заради едната простотия. Два-три дни антибиотик и...

 - Откъде? Освен аналгин и аспирин, няма друго.

 - Ако се обади Иван на...

 - Ти чуваш ли се!? Иван да се обади за такава глупост...

Момчетата вече слизаха и прекъснаха разговора им. Последен в кухнята влезе Венци - куцаше, а дясната му обувка бе наполовина обута. Иван го погледна с досада:

 - Пак се лигавиш...

 - Адски ми е подут кракът бе, Ванка, не мога да се обуя.

 - Кой ти е виновен, а?

 - Никой, аз съм си виновен. Ако може днес...

 - К’во, да изклинчиш от бачкането? Дай да видя!

Венци изхлузи обувката и свали чорапа - пръстът му беше моравосин.

 - Бе ставаш за работа, ама от мен да мине.

Венци започна да се обува.

 - Я чакай - спря го с жест Иван. – Стъпи до мен.

Преди да разбере какво става, Иван скочи върху крака му. Венци изкрещя от болка.

 - Е, сега вече не ставаш за работа - усмихна се и започна да разпределя задачите.

Когато момчетата тръгнаха, Стилиян направи кафе за тримата и седнаха. Венци изпъшка:

 - Днес се откачих, ама утре, пък боли, мамка му...

Стилиян го прекъсна:

 - Може да разтворим сол във вода, ама много сол - да стане концентриран разтвор и ще го киснеш. Като морската вода - всичко минава от нея.  

 - Тетрата е супер за такива неща, ама откъде - обади се Драго.

Стилиян стана и отвори шкафа с продуктите:

 - И друго може - ето има чай от лайка. Лайката е антисептик. Ще сварим няколко пакетчета в голямата тенджера и ще ги редуваш - първо в солената вода, после в лайката.

 - Ох, дано да се оправя, че утре няма измъкване.

 - Айде, пийте кафето и да я мятаме - надигна се Драго. – Първо боба и тестото за хляба, после зайците, печките в спалните и накрая - прането.

 - Споко, и аз ще помогна, печките горе аз ще ги изчистя и заредя - надигна се Венци.

Стилиян се извърна към Драго: 

                       - Има над седемдесет заека, що поне веднъж седмично не бастисваме по един - к’во толкова...

 - Не става, под бройка са. То в началото такава беше идеята и си е наша идея, за да не се дават пари за месо. Но, като потръгна - пък си потръгна де, хванахме им цаката, вече всички сме спецове по отглеждане и развъждане на зайците. Та решиха, че е по-изгодно да ги продават в магазините си, пък месото за тука да го купуват от борсата - на едро.

 - К’во едро, к’во месо, к’ви пет лева? - изсмя се Венци. – Колко пъти сме яли месо миналия месец?

 - Това е положението. Както казва Владо: „Оплакванията - на арменския поп”.

                                                                      ***

  Доведоха го на обяд - Десислав. Блед и слаб, изпит от хероина - беше в криза.           Буйстваше - дни наред крясъците му огласяха сградата. Нито заплахите, нито боят помагаха - всички бяха изнервени. Опитът му за бягство отприщи насъбраното. Качиха го на тавана, вързаха го с вериги и го биха, докато изгуби съзнание. Беше се подмокрил и смърдеше. Свестиха го и го вкараха в банята. Вече не крещеше, скимтеше и се молеше. И молбите за пощада ги издразниха, бяха набрали яко - заради безсънните нощи. Шамари, юмруци, ритници - спря да се отбранява и се свлече. Изглеждаше странно, различно - този път не беше изгубил съзнание... Паниката мина като вълна и ги заля и започна борба - неистова борба за живота му... Два часа по-късно, когато линейката дойде - всичко беше свършило.

  Планината притихна. И гората се смълча. Тънката луна, като сърп косеше безкрая. Звездите искряха в студения си блясък. Само щурците цвърчаха с безразличие в топлата юнска нощ…

                                                                                                                                                             П.П. Всяка прилика с действителни лица и събития НЕ е случайна!