''Каква прекрасна нощ!''- това бяха първите думи на Ванеса след като излезе на тъмната тераса. Светлините на града приличаха на малки светулки, които ту се появяваха, ту изчезваха в мрака. Чуваше многобройните щурци, които всяка вечер пееха тъжна песен - може би за почти отминалото лято, а може би те самите усещаха болката, която пазеше дълбоко в себе си...
Ванеса обичаше нощта, защото само в това време от денонощието можеше да скрие в мрака своите сълзи. Тъмнината някак си я успокояваше. Там се чувстваше защитена и достатъчно скрита от целия свят. Не искаше да показва слабост пред никого, освен пред небето и звездите. Те бяха тези, в които отново намираше смисъл, които връщаха надеждата в душата й.
Усещаше част от сърцето си празно, кухо. Сякаш нещо скъпо й беше отнето и не можеше да запълни тази празнота. Какво ли не опитваше - четеше до сутринта различни книги, затваряше очи и пускаше музиката през слушалките си толкова високо, че да предотврати всеки един порив на болката да потече ...