''Каква прекрасна нощ!''- това бяха първите думи на Ванеса след като излезе на тъмната тераса. Светлините на града приличаха на малки светулки, които ту се появяваха, ту изчезваха в мрака. Чуваше многобройните щурци, които всяка вечер пееха тъжна песен - може би за почти отминалото лято, а може би те самите усещаха болката, която пазеше дълбоко в себе си...

Ванеса обичаше нощта, защото само в това време от денонощието можеше да скрие в мрака своите сълзи. Тъмнината някак си я успокояваше. Там се чувстваше защитена и достатъчно скрита от целия свят. Не искаше да показва слабост пред никого, освен пред небето и звездите. Те бяха тези, в които отново намираше смисъл, които връщаха надеждата в душата й.

Усещаше част от сърцето си празно, кухо. Сякаш нещо скъпо й беше отнето и не можеше да запълни тази празнота. Какво ли не опитваше - четеше до сутринта различни книги, затваряше очи и пускаше музиката през слушалките си толкова високо, че да предотврати всеки един порив на болката да потече през вените й и да се разпространи по цялото й тяло. Уви! Опитите бяха безуспешни. Чувстваше, че самотата я убива с всеки изминат ден.

Искаше отново да отвори сърцето си, отново да обича и бъде обичана. Искаше да раздаде цялата си любов - чиста и невинна, на някого, когото си заслужаваше.

Някой истински... добър, нежен, внимателен... Този, който няма да разбие сърцето й на милиони парчета и да я изостави. Този, който ще я обича безрезервно.

Искаше да усети тупкането на неговото сърце. Ръцете му да я погалят нежно. Чувствените му устни да докоснат нейните...

''Къде ли е сега? Дали присъства единствено в мислите ми или е реалност?'' - мислеше си Ванеса. Тя затвори за миг своите очи за да спре сълзите, които напираха да се излеят като ручей по бузите. Усети за миг прохладния септемврийски вятър по лицето си, който сякаш искаше да отвее цялата тъга и да й вдъхне мъничко надежда.

   Изведнъж, незнайно от къде я удари по ръката малка смачкана хартийка. Ванеса за момент остана вцепенена. ''От къде се взе? Кой ли я изхвърли?'' - питаше се тя.

Понече да я вземе и с нетърпение започна да чете това, което пишеше в нея. Почеркът беше красив, леко наклонен, а думите - подредени като мъниста.

''На точното място в точното време стават чудеса. Не спирай да вярваш!''

Ванеса не знаеше нито къде, нито от кой бе изпратено, но това парче хартия някак си промени живота й. Точно в този момент се нуждаеше от някой, който да й покаже, че не е сама, че има надежда и всичко ще се оправи.

''Може би чудеса наистина съществуват. Може би един ден пътят ни през разочарованията и страданията няма да е напразен, защото ще срещнем щастието, което заслужаваме. Кой знае? Само времето.''