***
- Пепел…Ей т¢ва е и нашето, Зоранчо…Пепел от изгорели корени. И да сме били с корени, сега сме само за цепеници – или ще ни изгорят, или ще изгнием, или… и потребни може да станем. Божа му работа!... Ама и людска. – цъкаше с език дядо Вълкун, подкарвайки магарето да върви по-бързо по пътя и каканижеше дума след дума. А път имаше. Някъде той се извиваше и скриваше върволичещата си снага зад някоя гъста горичка,другаде се губеше в далечината, та чак целуваше хоризонта, така, че човешките очи не можеха да различат какво има и ги чака напред. Българска земя и…небългарска. „ Къде свършва българското и започва чуждото и къде чуждото, а се избистря родното?“ – такива мисли кръжаха из главата на стария Вълкун, докато подскачаше върху гърба на Драган, дребно магаренце притежаващо единствено своя стопанин и едно ухо и половина. Другата половина, тая зима му я беше отхапал един вълк, завъртял се около селото. Ама животното беше излязло по-лошо и от куче. Не се беше дало лесно и къде с ритане, с бутане и вироглавство, та беше прогонило вълка да бяга надалече.
„ И то, милото, родното си, дома си, що знае, него пази. „ – помисли си старецът и заклюма под тежестта на дрямката. Само душата му повтаряше като ехо: „Къде свършваше българското и започваше чуждото и къде чуждото, а се избистряше родното? „
Никой не знаеше, а и животът за селяните си вървеше по една отъпкана бразда, също както при стар вол, докато не стане непотребен и не го затворят в обора, да чака последния си час. Сменяха се правителства, а господарите все чертаеха с мастило по картата ту надолу, ту нагоре…Тях ги вълнуваше една друга игра, също като при децата – вземеш дървеното конче и да го хвърлиш, и да го удариш, няма да го заболи, та и с картите беше така…Ако надраскаха едната, другата разпъваха. И защо ли иначе да беше?! На картите ги нямаше техните домове и тяхната челяд…Непознати, далечни земи…и дървени кончета, а не човешки гласове и очи.
Зоран се вгледа в набразденото от годините старческо лице. Сега, белегът на дядо Вълкун наполовина червенееше под светлината на слънцето, а другата половина се беше притаила в свивката на рамото. Кльощав, но жилав старец беше. Зоран хем го мислеше, хем някак по му се вярваше, че той самият би се прекършил пред новото, но дядо Вълкун не би. Стопли му се сърцето, разбуди се младата душа и сам, някак се умили. В тези старчески черти, той виждаше баба си Варвара. И макар пак да му заседна буца в гърдите, се чувстваше и по-спокоен, и по „ у дома си“.
Бяха минали три зими, откакто беше сам. Порутената стаичка, залепена до сами стария обор, беше най-ценното за неговата баба. През прозореца се виждаха редиците с кръстове на селското гробище. Тридесет крачки от оградата деляха Зоран от последния пристан на най-близките му .
Той майка, така и не разбра, какво е да имаш и сам беше се примирил, че ще живее с тази празнина. Пък и човек като свикнеше да си носи бремето, някак не му тежеше толкова, както в самото начало, докато го нарамваш. Така израсна той, с милувките на баба си и под укорителните погледи на комшиите, онези, които помнеха как беше заченат и как се бе появил на тоя свят. Късно се беше усетила родилката, че го носи, иначе още в утробата да го беше убила. И не я съдеше Зоран. Разбираше я. Че кой нормален човек не иска да забрави мъката по загубата на любим човек и посегателството върху най-ценното, което притежаваше – чистотата на тялото и изборът сам да го дари на оногова, на когото е дал сърцето си. А майка му в един ден беше загубила и любим и честта си. На тяхно място беше получила него – да го носи , а да не го иска. И той я беше убил, за да се появи на този свят.
- Не страдай, чедо. Не коси се! – милваше го баба Варвара, когато някой му натякнеше какъв е и как е убил майка си, че да се роди. – Божа работа е това. Божа е. Господ много ми отне, но тебе ми даде.
След такива думи старицата силно го прегръщаше към себе си, и макар Зоран да не чуваше риданията и, той усещаше как се вълнуват старческите гърди в опит да спрат същите. Така израсна той, появил се с първите слънчеви лъчи на деня, но загубил още от рождение, онова, най-ценното за едно дете – корените и майка си. Макар вече да беше навършил двадесет лета, Зоран все още не знаеше дали е и чужд и свой. Където и да идеше камъкът на рождението му щеше да му тежи и да свежда пълните си с разбиране и сила мъжки очи. Когато човек го закърмят с болката, той цени всичко различно и разбира всичко еднакво. Така беше и с българският народ от векове кърмен с болката и сам не разбрал къде започва и свършва българското.
Дните за преселниците минаваха еднообразно. Бяха тръгнали една заран в началото на септември. Отдалече се беше разчуло, че между България и румънците ще има съглашение и това, което притежават ще се даде на чуждите, а на тях,като идат в българско, нещо ще им се върне. Не го разбираха това – да отнемеш родното от едните и да го дадеш на други, що не са се мъчили за него и не са го милвали…Някои бяха решили да изчакат, но пък румънците вече пращаха други, да се настаняват в домовете им и да обработват нивите, та някои, такива като дядо Вълкун и Зоран, нарамиха що имаха и потеглиха по-напред.
- Няма ко и да чекаме я! – беше казал старецът, - По с време да си оправим делата тук и да подхващаме, че зимата иде, а там, при нашите не се знае какво ни чака. И там, хора се раждат, живеят, и там има мъка по родната земя!
Правотата на старческите думи жегна дълбоко Зоран, но и той сам разбираше цялата тежест на положението им.
Бяха минали доста път през първият ден, независимо от калните оврази и макар сутринта дъждът да беше престанал, то към залез слънце, кълбестите облаци се нанизаха на хоризонта и малката им групичка се приготви да отбие и да отпочине за през нощта. Една неделя щеше да им е нужна, за да стигнат в българско. Така им казваше Симо Лукавият, който имаше най-много опит по тези земи, защото сезонно ходеше за стока, оттатък в Южна Добруджа и по Добричко. Той беше търговец и все лукаво търсеше изгодата, та и оттам си мъкнеше името.
Една неделя - седем дни,също като при Сътворението. “ И на Бог не му е било лесно да създаде този свят, та камо ли за нас, неговите създания.“ – незнайно защо, Зоран си спомни думите на Поп Киряк, една неделна сутрин, когато четеше на децата в двора, малко преди Великден. Всяко ново начало беше трудно и се искаше първо да изгориш, че отново да възкръснеш.
Следва.
© И.К. Todos los derechos reservados
Още веднъж благодаря, ще чакам! Когато, тогава!🌸