Едрият мъж енергично пристъпваше към бара. На почервенялото му от жегата лице беше изписана навъсена гримаса. Мърлявите му, изпокъсани, но видимо елегантни чисто черни дрехи показваха че отдавна не се бе откъсвал от пътищата. В момента в който се озова очи в очи с Клаус върху физиономията му рязко се изписа добронамерена усмивка.
- Така се радвам че те срещнахме, приятелю.
Гласът му беше мек и мелодичен. Той обърса напуканата си уста с прашния си ръкав и продължи:
- Бих желал да си поръчам две ледено студени бири за мен и моята сянка.
Клаус огледа очудено празния бар и с изумление забеляза още една фигура седяща на масата, скътана в ъгъла. Той разтърка гуреливите си очи. Беше сигурен че нямаше никой на тази маса преди малко, а сега финна и стройна жена, усилено чоплеше нокътя на пръста на крака си. Студените черти на лицето й бяха частично скрити от гарваново черната й къса коса. Когато усети че я наблюдават, тя прекрати заниманието си и впери ледено сините си очи в бармана. Клаус издържа не повече от няколко секунди на този поглед и рязко се обърна отново към ухиления гологлав мъжага.
- Моят съвет е да внимаваш с моята Уиспър, красотата й е най-опасното й оръжие.
Клаус го погледна тъпо и после започна припряно да ровичка в хладилника за бири.
- Шест кредита - каза.
Мъжът извади една банкнота и я подхвърли към бара.
- Задръж рестото.
След това си взе бирите и се запъти към масата на която беше седнала жената.Започна оживено и шумно да й разказва някаква история, а тя само седеше и го гледаше мълчаливо.
***
Тя ми се усмихна. Бях сигурен, че бях единствения човек на земята, който можеше да спечели нейната усмивка. Момента, в който най-накрая си бях затворил устата се беше проточил твърде дълго. Уиспър впери поглед в мен, килна леко главата си наляво, сякаш се опитваше да добие различна перспектива на лицето ми. Усмивката й беше заменена от загрижена гримаса. Леко докосна ръката ми, тръгна да казва нещо, но мислено аз вече бях много далеч от изстрадалата маса в задимения бар. Бавно отново затъвах в дебрите на кошмарното ми минало. Пред погледа ми отново започнаха да изникват забравени лица. Лица на който беше изписана агония. Писъци и плач се чуваше навсякъде. трябваше да умра тогава. Защо не умрях?Тя е виновна. Заради нея продължавам да се влача изтормозен по прашните пътища. Защо ме спаси? Съдбата вече беше произнесла присъдата си за мен. О, Уиспър, просто трябваше да ме оставиш да заема мястото си в историята редом с клана ми. Аз бях част от тях, аз бях техния палач. Не го исках, но това не е оправдание. Някои врати никога не трябва да бъдат отваряни, някои тайни никога не бива да бъдат разкривани. Проклетата кутия, жаждата за спасение, превърнала се в края на всички нас, чудовищното усещане - как някой се опитва да превземе съзнанието ти и всяка една мисъл. Трябваше да ме оставиш да умра...
Изведнъж светкавица проблясна пред очите ми. Хванах се за бузата, която беше почервеняла от мощния шамар, който Уиспър ми беше вкарала. Пред очите ми отново изплува тя. Гледаше ме навъсено и търкаше ръката, с която ме беше ударила.
- Ох. - казах аз с недоумение.
Тя ме погледа още малко, след което промълви:
- Тъпанар!
Усмивката отново грейна на лицето й. Толкова красива усмивка. Аз бях единствения човек на земята, който можеше да я спечели...
© Александър Иванов Todos los derechos reservados