Ветеринарният лекар си тананикаше в такт с музиката. Колата подскачаше по селския път, но това не го ядосваше, напротив – беше му приятно да усеща неравната земя под себе си. Днес беше на обиколка в района. Имаше само още едно село. Той нарочно го беше оставил за последно. Харесваше шепата хора, които бяха останали верни на корените си. Бяха десет семейни двойки, две стари моми, един парясан мъж и един самотен старец, наближаващ стоте. Само едната двойка, които скоро се бяха събрали, бяха по-млади от другите. Всички бяха мили и весели хора, но докторът най-много си харесваше Кольо – козела на дядо Христо. Синът му беше донесъл в епруветка сперма от едно турско село и той оплоди няколко кози. От тях само едно мъжко се пръкна и израсна расов красавец. Имаше дълга светлокафява козина, която слънцето богато позлатяваше по пладне. Рогата му не бяха дълги, но се завиваха красиво нагоре като женски букли. Селяните водеха всичките си кози при Кольо с надеждата, че ще се пръкне и друг като него, но мераците им оставаха напразни. 
Докторът не можеше да си изкриви душата – харесваше го тоя козел... Беше предупредил стопанина му да не го пресилва и понякога не успяваха да оплодят всички  козички, които му водеха. А от чакането за ред, на козите понякога им се отщяваше, преди козелът да ги е минал. И тогава започваше такова кандърдисване и такива благи попържни по цялото козе родословие, каквито само кротката селска душа може да носи в себе си. Изобщо, колорит отвсякъде.
На доктора всичко това много му допадаше, затова сега си свирукаше, радостен, че ще види любимеца си и цялата тарапана и суматоха, която създаваше около себе си. Беше предупредил дядо Христо и отдалеч видя, че той очаква на вратата. Прегледа козела, порадва му се, поприказва с дядото и тръгна да си ходи. Преди да излезе, се обърна и помоли:
– Дядо Христо, продай ми една чашка сперма от козела, че да оплодя козички надалеч. Добре ще ти платят хората. Показах им снимка на Кольо и да знаеш, много го харесаха.
Бай Христо изненадано го погледна, но нищо не каза. Докторът се повъртя малко, пък като не получи отговор, седна в колата, подкара, пусна си музиката и пак засвири с уста, без да предположи каква каша щеше да се забърка след предложението му. 
Дядо Христо постоя доста време, вгледан в Кольо, поклати загадъчно глава, сякаш да пропъди някоя досадна муха, и се запъти към къщи. Беше решил да не споделя нищо с баба Вана, защото това не беше хич женска работа. Следобедът мина много бавно за него, въпреки че бабата му отвори доста работа, а нощта, още по-бавна, му кроеше номер – не го остави да спи спокойно, а все му показваше предложението на доктора като розова съблазън. 
Сутринта рано-рано, без да закусва, хукна навън, за почуда на бабата. Отиде в задния двор, обади се на мъжкото население и насрочи спешна среща. Не се наложи да чака дълго. Любопитството на старците сякаш им беше дало криле и те бързо довтасаха. Естествено, пръв дотича Дечо. Той нали беше най-млад... Само на 73 години и както обичаше да казва, мъж в разцвета на силите си. Събраха се всички и нетърпеливо зачакаха да чуят причината за сбирката. След като разбраха за какво иде реч, се спогледаха и се умислиха. Пръв се обади дядо Митре:
– И как ще му вземем семето? Кольо не ни допуска да влезем във владенията му. А и да ни пусне, онова, другото, кой ще му го направи?
– Аз ще да го вържа – каза бай Христо, – мене барем слуша. Ще му спъна и краката. Ама другото... Там не знам веки. Бая години минаха...
Старците се умълчаха, угрижени, че никой не се наема да направи кефа на козела и да му вземе семето.
Кахърна се въртеше и баба Вана, докато хранеше кокошките. Дерт й беше защо Христю (така му викаше) не закуса. Проточи врат като костенурка, поглеждайки към обора, и видя събраната групичка старци. Изненада я тази ранна сбирка, но по я изненадаха посърналите им физиономии. Тя се ядоса, че заговорничат тайно и без нейно съгласие, и реши да си го върне. Извади телефона от кесията, дето висеше на колана й, и събра бабите на извънредно съвещание. Каза им, че е спешно, и те, зарязвайки всичко, скоро се дотътриха тромаво. Само най-младата, 70-годишната Дечова пъргавица, весело подтичваше. 
Баба Вана им показа мъжете и сподели намисления план за отмъщение, като любезно завърши предложението си с една люта клетва. Планът беше приет без възражения и бабата тръгна тихо, както котка, обикаляща издалеч паница с чуждо мляко. И никой от старците не усети, когато тя се приближи зад приведените им гърбове. В този момент Дечо тъкмо се пазареше:
– Парите, дето ги дава докторът за чашка семе, не са никак малко. Ако ми дадеш половината, аз съм мераклия да издоя Кольо. Така де, малко туй-онуй и готово. То си е добиче все пак...
Баба Вана направо се втрещи от изненада, но бързо се окопити и налетя на мъжкото събрание като хала:
– Аааа, дърти пергиши! Що сте намислили, бе? Не ви е срам! 
– Де, де, Вано? Таман ще заплодим повече козички.
– Божкееее! – още повече се ядоса баба Вана, а дружината й, чувайки бойния глас, забрави за плана и се спусна на помощ. – Чавка ли ви изпи акълите, бре, чумата да ви тръшне всичките! Ще отнемете на животинките най-хубавия ден от живота ли? Козичката цяла година чака този ден – да я доведат тук, пък този красавец да се разиграе около нея и после – хоп! – върху й. Как ще да я лишите от тази радост? Той, козелът, много козички ще скача, ала козичката саде този козел има.
Фуча баба Вана, фуча, пък млъкна да си почине. Чак тогава Китка, Дечовата хубавица, свари да я успокои:
– Лельо Вано, ма! Лельо Вано – задърпа я тя, – той Кольо е надарен. И за чуждите кози ще има, и ти няма да артисаш.
– Ба! То па оставаше да артисам! – сопна се бабата и едва тогава забеляза какво става наоколо: мъжът й беше засукал мустак и се хилеше с широко зейнала беззъба уста, защото от бързане си беше забравил чейнето. Коремът на дядо Вътьо се друсаше от смях, а той си го подпираше с две ръце, зер да не вземе да падне. Баба Вана се обърна да види и дружките си. Те бяха закрили уста с краищата на забрадките, но от очите им течаха сълзи от смях.
Само Кольо невъзмутимо ги наблюдаваше от обора. После им обърна гръб, завъртя глава и тръсна дългата си светлокафява козина, а слънцето, показвайки се от крайчето на един облак, щедро я обсипа в злато.