Все ме тегне към тая пейка. Сънувам я. И сякаш съм там: беше есен, добре помня, че нямаше никого на плажа, дори чайките рядко идваха. Нямаше риба. Нищо нямаше.
И мен ме нямаше. Но бях там някак. Наблюдавах се.
Сиво. И небето, и плажа в сиво. Приседнах бавно; отпуснах се, за да си спомня. Имам видения оттук, вадя ги като лукчета от джоба и смуча. След малко ще се прибера в квартирата. Нека поне да примръкне. Дали харесвам това, което виждам? Не зная. И аз съм в картината. Но в сивото съзирам и небе, и море, и някаква вътрешност, която изплува и върви към залеза.
– Аз те видях в автобуса! – Не очаквах да изскочи така. Но може би трябваше: беше на двайсет, а създанията на тази възраст непрекъснато скачат. – И ти ме видя! Но се направи, че не ме познаваш.
Така беше. Настигнала ме е. Успокоих я:
– Ти беше с приятелка. Не исках да те излагам.
– И защо да ме излагаш?
Едва дишаше. Явно е тичала.
– Ами аз съм доста по-възрастен от теб.
– Можеш да ми бъдеш татко? Но не си ми татко! Друг път да н ...