...

Виждах как Александруполи се превръща в една малка точица. Градът предизвика в сърцето ми голяма симпатия от мига, в който го зърнах. Съчетанието от море и балкан надминаваше очакванията ми. Тук с Алек бяхме открили нашия райски кът.
Нещо настоятелно ми напираше в гърдите. Никога не се получаваше, очите ми бяха празни. Тази болка ме разкъсваше отвътре. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не усетих как профучах през Кавала, Драма,  Серес, Сидерокастро, Промахон и ето, че почти стигнах Кулата. За първи път минавах през Кулата, до сега пътуванията ми до България биваха през Свиленград.
Два пъти в годината ходех да се виждам с роднини, които понякога ми се виждаха в много. Този хаос  в родния ми град ме изсмукваше. Ето я и митницата. Наложи се да изчакам. Доста хора бяха предприели пътуване днес. Нямах проблеми с преминаването, откакто  ми извадиха документ за пребиваване  законно в Гърция.
Две момчета, изглеждащи около 20-25 годишни, се правиха на работливи.
Подигравателно се заяждаха с хората. Глуповатият им вид  разкриваше скорошното им навлизане в тази работа. Показа се един полицай, който изглеждаше доста груб.
Смъмри ги набързо и пак изчезна зад граничния пункт. Толкова бавно ставаше. Започвах да си мисля, че времето бе спряло. Точно тогава дойде и моят ред.
– За къде  ще пътувате? - ме попита  грубият полицай.
– Мелник. - отговорих с неохота. Доста съмнителен изглеждаше тоя.
– Добре, можете  да минете.
Учудих се, че минах толкова бързо. Нетърпението ми и очакването, че ще ме забавят, се оказа ненужно. Нещо в това ченге ме караше да се чувствам неловко. Гледаше ме така, сякаш нарушавах закона. Пренебрегнах отвращаващия му поглед и продължих по пътя си. Преминавайки в България също толкова бързо през граничния пункт, ме завладя шеметната панорама на тази величествена земя. Изпитвах гордост от това, че съм отрасла в този изобилен кът от природа. Сърцето ми препусна лудо.
Започвах да осъзнавам, че съм близко до целта.
Отворих широко прозореца и вдишах дълбоко. Ароматът на вековни  планини, езера, реки и дървета изпълни дробовете ми с жажда да спра колата и да се слея със естествената си среда. Пътят се очакваше да не е повече от 3 часа до Мелник и затова реших да преглътна жаждата. Не бях дошла на почивка. Трябваше да открия човека, който бе дал семето си, за да живея аз, но без той да присъства в живота ми. И защо?
Пътят ми премина в това да поглъщам всеки миг, всяка секунда с величието на тази незабравима гледка и да не се загубя, разбира се. Тази част от България ми беше непозната. Никога не бях стъпвала в този район. Знаех от майка ми, че баща ми беше отраснал в Мелник. Май и тя не знаеше кой знае колко за него. Поне аз оставах с такова впечатление, когато заговаряхме за него.
Ето го и него, този  старинен град, заел мястото си като най-малкия град в България. Малък, но с  голяма история. Това, което знаех за него бе, че се намира в югозападните поли на планина Пирин и че мелнишката река минава през града. Имаше и една гледка, която със сигурност нямаше да пропусна Мелнишките пирамиди.
Пирамидите. Те  винаги са ми били слабост. Бях изчела доста информация в интернет за тези  в Египет, най-вече Хеопсовата. Тя ме дърпаше като магнит. Не знаех кога, но възнамерявах някой ден да успея да ù се насладя отблизо.
И така тези скални пирамиди вече се виждаха, а долу сякаш прегърнали малкото градче. Толкова уютно изглеждаше. Това парче земя, пълно с живот, сякаш беше сърцето на планетата ни. Останах с отворена уста. Нямаше думи за това място, или ако имаше, те щяха да са жалко описание на истината, видяна с очи.
Изтръпналите ми крайници подтикваха огромното желание да изляза от колата. Ето че най-накрая пристигнах. Бях си направила резервация в един комплекс  ,,Литова  къща‘’, който изглеждаше невероятно. Приличаше на старинна къща, реставрирана и модернизирана, за да привлича туристи.
Измъкнах се по най- бързия начин от шофьорското си място, раздвижвайки тялото си.
Докато отварях да взема малката  ми чанта от багажника, един любезен младеж ме помоли да му я дам. Не ми тежеше, но щом бяха такива правилата на хотела, нямаше аз да съм тая, където ще ги променя. Минахме през фоайето и стигнахме до рецепцията. Казах си името и ключът вече беше в ръката ми.
Реших да се освежа  и след това да се заема със задачи. Водата се плискаше по изтръпналите ми крайници и усещах как кожата ми пулсира. Мислех си какво ще открия. Бях сигурна в едно, това,  което търсех, щеше да промени живота ми. Нахлузих набързо един панталон, облякох сивия си пуловер и се запътих навън.
– Имате ли нужда от нещо, госпожо Галини? - попита същото момче, което ме посрещна на входа, минавайки покрай мен.
– Не, благодаря.  – отвърнах му и се усмихнах глупаво.
Бях направила резервацията с фамилното име на баща ми. Звучеше ми странно. От мига, в който станах госпожа Апостолуми, не употребявах старата си фамилия. Но случая ми се стори подходящ. Всички се правиха на учтиви. Глупаво изглеждаше отстрани, нито ме познаваха, нито се интересуваха от мен. Просто още един работен ден, още един клиент, който трябваше да се обслужи.
Постоянният ми въртящ се въпрос бе "Защо аз виждах във всеки един от тези хора нещо, което да прави държанието ми спрямо тях различно?"
Ето това момче, на лицето му имаше изписана загуба на любим човек и то скоро. Очите му блуждаеха и си представях как скъпи спомени минаваха, като накъсани части от филм. Трудна му беше концентрацията, но се справяше доста добре. Минах през рецепцията. Момичето зад бара се ухили. Точно като мен преди малко  изглеждаше толкова отнесена. Лесно за отгатване. Чакаше с нетърпение края на деня, за да види скорошното си увлечение. Мислеше си, че е ударила от тотото с това момче, явно го смяташе за невероятен.
Тези картини изненадващо се появяваха от нищото пред очите ми. Беше ми приятно да споделя с всеки един историята му, но доста трудно поемах тежките преживявания. Когато поглеждах такива хора, те сякаш споделяха с мен, а аз усещах лекотата им.
Полъх на свеж балкански бриз с аромат на борови иглички изпълни дробовете ми.
Първото нещо, което възнамерявах да направя, бе да се запътя към ,,Роженския манастир”.
Оттам започваше голямата ми загадка. Човекът, който ми бе дал живот, бил изоставен пред  дверите на този вековен храм. Намерил го един монах, като си мислил, че някой добронамерен човек е решил да остави вързоп с дрехи. Когато се загледал, видял едно заспало бебе. То грабнало сърцето му от мига, в който осъзнава, че това е човешко същество. Когато малкото дете отворило очи, монахът бил много изплашен.
В ръцете си държал плик, който давал информация за детето. После, доколкото подразбирах  от това, което  майка ми  успяваше да извади трудно от съзнанието си, същият този монах беше отгледал баща ми.
Аз имах всичко на всичко само една снимка, с две думи отзад  ,,СВЕТЛИНА, ДУХОВНОСТ”.
И с това трябваше да разгадая тази заплетена история. Почти невероятно.
Снимката беше на повече от 50 години. Приказният пейзаж на  ,,Мелнишките пирамиди’’ и една размазана фигура на около 12 годишно момче. Винаги се чудих как може човек, който е бил изоставен, да причини същото на детето си…