Никога не съм вярвал на думите. Отдавна бяха изгубили доверието ми. По-често срещах лъжите, когато се вслушвах, и това ме беше подтикнало да се вглеждам в действията на отсрещната страна и да съдя по тях. Сега, обаче, и действията не можеха да ме спечелят. Не бях способен да чуя вика на истината и да откъсна част от вярата си, за да я сложа в нечия ръка. Толкова се бях отдалечил от себе си и принципите си, че нямах сили да преживявам нито разочарованията, нито малките победи. Течението, по което се бях пуснал, ме бе отвело до момента, в който не посявах очаквания и не намразвах себе си след това. Просто приемах. И давах ход на онова, което трябваше да се случи…
Жените около мен винаги са били красиви и привлекателни. Цветя, на които им бе отнет цветът. Не знам защо, но животът ме срещаше с мои подобия. Подобия, с които циклихме като в омагьосан кръг без яснота и без конкретна причина. Ние просто запълвахме липсите си в няколко часа, а след това отново се сблъсквахме с резултата от това ...