Елена застана пред портала, обгърната от светлина. Погледна зад гърба си и видя Стефан – прегърнал тялото ù – и Деймън – коленичил до него с натъжено лице. Прииска ù се да слезе там и да ги утеши, но вниманието ù бе привлечено от нещо друго: две сенки, появили се пред портала. Разпозна ги веднага. Бяха родителите ù и я чакаха със светнали лица. Но щом се приближи, лицата им се промениха – станаха тъжни. Тя се опита да стигне до тях и да ги прегърне, но нещо я отдалечаваше. Дърпаше я надолу. След няколко ужасяващи мига тя отвори очи и видя сивите стени на криптата. Огледа се и видя Стефан и Деймън, тръгващи към изхода прикрепяйки се един друг.

Елена леко се надигна и тихо ги повика. Те се обърнаха и стояха като статуи няколко минути.

- Елена? – попитаха в един клас. – Това ти ли си?

- Мисля, че да! – отвърна момичето, дишайки учестено. – Те ме върнаха. Родителите ми ме върнаха, - вече почти се беше разплакала, когато два чифта ръце я обгърнаха. Сетне някой сложи нещо на пръста ù. Погледна надолу и видя златния пръстен със син камък. Почувства се цяла. Жива. – Мисля, че вече можем да си вървим. – каза тя и се изправи.

- О, Елена! Мислих, че съм те загубил! – Стефан я притисна към себе си, а Деймън се отдръпна.

Щом излязоха навън, ги обля слънчевата светлина, отразяваща се в снега. Елена осъзна, че е спряло да вали. Запътиха се към града, но щом наближиха първите къщи, Елена се спря.

- Какво има? – обърна се към нея Стефан.

- Просто се чудех… Дали да не се прибера вкъщи при леля Джудит,  Робърт и Маргарет и да им разкажа всичко. Имам нужда да се прибера и да вляза в моята стая. Да облека моите си дрехи. И мисля, че те ще ме разберат и ще ме приемат каквато съм.

- Не мисля, че е много добра идея, - обади се Деймън, - но все пак ти решаваш.

Влязоха в града и се запътиха към дома на семейство Гилбърт. Елена почука на врата и, когато тя се отвори, леля Джудит едва не припадна при вида на племенницата си.

- Лельо Джудит, аз съм. – тихо каза Елена. – Знам, че ме мислите за мъртва, но не съм, или поне не напълно. Бих могла да обясня всичко, но първо трябва да ме поканиш да вляза, защото иначе не мога.

- Влизай – каза леля ù, все още стъписана и леко се отмести.

Елена отиде право във всекидневната и, без да поглежда учудения Робърт, прегърна малката си сестричка, зарови лице в русата ù коса и заплака.

- Ще ми обясните ли какво става тук!? – попита Робърт, мъчейки се да овладее напиращите сълзи.

Елена вдигна глава, избърса сълзите си и, без да пуска Маргарет, разказа всичко, което се бе случило от Деня на основателите до сега. Всички я гледаха мълчаливо, докато не приключи разказа си. Сетне попита:

- Бихте ли ме приели такава, каквато съм?

- Разбира се, - каза леля Джудит и я прегърна. Това малко я изненада, но се зарадва, че може отново да гледа как сестричката ù расте и да бъде със семейството си.

Естествено, завърна се и в училище, което беше голям шок за доста от учениците, но все пак всички се зарадваха, че е жива и здрава.

На Коледния бал я избраха за кралица, за пореден път, а Каролайн щеше да се пръсне от яд, но все пак беше от първите, които ù честитиха. Остатъка от вечерта Елена прекара в компанията на Бони, Мат, Мередит и Стефан. Радваше се, че може да е онази Елена, която всички познаваха. Е, или почти можеше, защото доста често изчезваше мистериозно и само неколцина знаеха причината за изчезването ù.

След Коледния бал всичко започна като по старому. Леля Джудит и Робърт се ожениха и чакаха дете. Бони и Мат станаха гаджета, а Мередит продължаваше да е с Аларик Залцман.

Годините минаваха, Маргарет бе станала вече на 15, Бони и Мат чакаха второ дете, което щяха да кръстят Елена, Мередит и Аларик се разделиха, а леля Джудит и Робърт се радваха на две страхотни момченца. Бяха ги кръстили на двамата братя вампири, станали част от живота на семейството – Стефан и Деймън.

Елена беше щастлива да наблюдава всичко това, но усещаше, че скоро ще трябва да заминат с Деймън и Стефан, защото бяха започнали да бият на очи и да привличат внимание. Kолкото и да ù се искаше, вече беше взела решението, че трябва да заминат. Затова събра всички и им каза, че се виждат за последен път и, че е време да се сбогуват. Но щом видя сълзите в очите на Маргарет, реши, че след време ще мине да ги види и, че винаги ще мисли за тях, независимо къде се намира. И така те заминаха. На всеки двадесет години се връщаха във Фелс Чърч, както бяха обещали и наблюдаваха как децата на приятелите им растат, а самите им приятели – остаряват.

Минаваха векове, от приятелите им не бе останал никой, но те продължаваха да се връщат и да си припомнят началото на всичко и как щяха да бъдат само те тримата. Завинаги заедно!