К Р А Я Т
Тъгата се усмихва в сълзите на изветрялата ни дързост. Събрала е багажа си. Стои до вратата и нервно пуши. Древните ни маски са разпилени по пода, отдавна спрели да привличат погледа ни, забравени и проядени от пулса на ежедневието.
Къде останаха сладките времена, завързани като букет от балони, разноцветни и ухаещи на канела.
Лицата ни остаряха в не едно или две огледала. Чувствата ни прогниха, напоени от Божествените сълзи. Дните се раждаха и умираха, докато се учим да живеем. Ягодовият вкус на устните ти загорча след пропуснатите целувки.
Къде умряха смелите ни мечти? В общи гробове или в недописаните лексикони...
Поривите ни изгниха в тъмните затвори на извиненията. Болката захароса копнежите ни, превръщайки ги в шоколадова масовка. Другите в нас полираха сребърните прибори и поканиха самотата. А тя се оказа моногамна и властна любовница.
Дъждът отмива сезоните. Бавно ще отмие и спомена за нас.
Животът е класьорът, в който сами се обезценихме.