Кой не се е потапял до забрава в чудната атмосфера на заведенията в царственото Велико Търново?! И кой повече от студентите - въпреки вечното им пословично безпаричие ?! ...                                                                                                    Нерядко излизах с приятели състуденти-задочници, макар че бях малко по-възрастна от тях. A те ме отвличаха с веселото си безгрижие от напрежението покрай изпитите, като в прекрасната им компапания позабравях и за семейните си неприятности. Но онази вечер как да забравя ...                                                                                                          Бяхме четирима - моята състудентка и приятелка Пепи и нейните познати, също задочници, в барчето на мотела край града. Като по-заможна, Пепи обичаше да черпи, но тогава не стана точно така. Уви ... Приятелката ми танцуваше ту с единия, ту с другия колега, като  след час-два и едно-две питиета се включиха и тримата в  общия гъмжащ танц, увличащ почти всички в претъпканото заведение.  И изведнъж изникна сякаш принцът от момическите ми блянове. Единствено достойният, с когото можех да танцувам ... Слизаше царствено по стълбата, идваща от мотела. И в празнично  украсената и осветена зала, не забелязвах повече никого ... Неговата красива елегантна  външност ме омая, лъхащият от него мускусен мирис ме упои. Секунди преди това апатична, всичко сякаш запулсира в мен - емоционална и прекалено чувствителна по природа. (Е, имах и нагарчащ житейски опит). Като че ли само него все бях чакала, а и той май винаги беше търсил мен. Запъти се право към нашата маса със своята компания и изпивайки ме  с жаден поглед заговори. Изумителният му френски почти ме  стресна, макар в гимназията да бях на ''ти'' с  този език, като най-добрата ученичка на  преподавателката ни, завършила Сорбоната. А в момента блокирах и не проумявах нито дума. И даже преводачът му трябваше да ми предаде неговата покана за танц ... В началото от вълнение едва не настъпих моя дългоочакван кавалер. Чак след два-три танца се овладях - само че, същевременно в мен запулсираха и позабравени трепети. Ала за  миг бях смразена от неговия  жест, с който дискретно ми пъхна в ръкава на блузката малка бележка на френски. Впрочем, от  разменените няколко думи, бях почти убедена, че той е французин. След малко последва ново изумление - беше френски възпитаник от съседна Турция. Като току що дипломиран спортен журналист, придружаваше тук група спортисти ... Тези  подробности  чух не от преводача, а от единия от колегите, който  разбираше  малко турски. Така, поразмесвайки се, двете компании решихме да сменим заведението с по-добро. В суматохата прочетох все пак бележката. С няколко реда той възхваляваше красивите ми сини очи  и ме канеше в друго заведение. Почувствах се като ученичка - но не единствено заради френския, който вече почти си припомних. Най- сетне, уви не за дълго, моето настроение стана празнично ...                                                                                                           В дискотеката в центъра на града, преди  полунощ едва се  намираха куверти. Намерихме все пак четири за нас, а чуждоезичната компания влезе без куверти. Купонът наоколо се вихреше в  апогея си и в нас всичко вече бушуваше. Музиката шеметно ни зовеше и отпивайки  от питиетата на масата на крак, отново се устремявахме към танците.   А ние с журналиста, тръпнещо жадувахме да се докоснем плахо в поредния блус. Почти не криехме, че сякаш сме на седмото небе, взирайки се  поглъщащо един друг в очите с копнеж. Но усетих все пак лекото му раздразнение - неясно  от какво, без да му отдам значение. Отдадох   се единствено на пленителното трепетно чуство, взаимно, може би ...            Настъпи обаче краят на  приказната нощ, с пристигането на сервитьора и с най-честолюбивото ми изумление. Изведнъж ме попариха  като че с вряла вода, след като аз си позволих да уредя нашата сметка.  Просто доплатих няколко лева, над стойността на кувертите. Само че,  за  парижкия възпитаник беше огромна обида, ако дамите плащат в негово присъствие. И едва сега проумях раздразнението му - на входа  Пепи заплати кувертите. Вече това не беше пленителният мъж, в когото май се влюбих от пръв поглед. Принцът вмиг се превърна в камък. Така абсурдно свърши приказката, както започна. Удари дванайсет и просто трябваше да се приземя. Или, бях избързала  ...                                      Навън снежинкитe, въртейки се във въздуха, кротичко покриваха    всичко наоколо в бяло. Навсякъде искреше - фантастична предновогодишна белота. И все така оставах влюбена завинаги - в царственото и вълшебно Велико Търново ...                                                                                                                                                                                               Дорагеорг