Селската кръчма „Европейска среща”, именувана така от собственика ѝ – бившия дългогодишен кмет на селото - в чест на приемането на страната ни в Европейския съюз, се тресеше в очакване на обичайното за това време на годината сбиване между наши и чужди. Междувременно в нея си течеше обичайната подготовка за посрещане на клиентите.

    Бай Тодор, понастоящем кръчмар, но всички в селото все още си го наричаха „кмета”, ринеше с пластмасова лопата една пътечка в снега от тротоара до входната врата. Малък Сечко си беше свършил добре работата и селото бе завито с 60-сантиметрова бяла покривка от пухкав снежец. Въздухът беше свеж, миришеше на зима, всичко в селото беше притихнало. Хората се бяха изпокрили по къщите, очаквайки поредния „оранжев код за опасно ниски температури” да им се стовари на главите, само някое и друго изпосталяло куче се мяркаше по белите улици. Кметшата, пардон – кръчмарката – леля Кина, забърсваше чашите и ги нареждаше на рафтовете. В помещението за клиенти бумтеше стара чугунена печка (след поредното поскъпване на електричеството климатикът, макар и придаващ по-европейски вид на заведението, бе изпаднал в немилост и кротко прашасваше в ъгъла), дървата пукаха в огъня и създаваха невероятен уют в студената зимна вечер. Масите бяха подредени, застлани с изгладени покривки, заредени с прибори и подправки. Телевизорът на стената беше включен и тъкмо започваше вечерната емисия „Новини”.

    Бай Тодор влезе в кръчмата, поотупа на прага краката си от снега, тръсна наръч дърва в металния кош до печката и отиде зад бара да види ошетала ли е половинката му. Двамата си се погаждаха добре – и в кметуването навремето, и сега в кръчмарската работа.

   Съпрузите тъкмо размениха по някоя дума, когато вратата на кръчмата се отвори с трясък и рязко замириса на джибри. В топлото помещение с тежка стъпка напето пристъпи видния и всепознат жител на селото бай Трифон - „Чипия” – едър, як, почти винаги намръщен заради махмурлука мъжага с обло, червендалесто лице, присвити очи с пламтящ поглед, а между тях - нос с отрязан връх, заради който му и лепнаха прякора. Разправяше се, че преди много години, през един подобен февруарски ден, бай Трифон отишъл да зареже лозето добре подпийнал, и се случил инцидент с лозарската ножица - „отхвръкнала” му някак от ръката, обясняваше, та му клъцнала върха на носа. Бай Трифон беше завършил Института по овощарство, занимаваше се с отглеждане на грозде и това толкова му се отдаваше, че се превърна в най-видния лозар по тия места, а освен това много си го биваше и в правенето на червено вино. Хора от близки и далечни села го търсеха да им даде акъл как да си гледат лозето, а и да им го благослови, и да ги научи как да направят хубаво вино или пивка ракия.

   - Ооо, добра вечер, Трифоне! Таман навреме идеш, жената отиде да наточи от виното. Ама студено днеска, а? – поздрави първия си клиент бай Тодор.

   - Студено, ам‘ к‘во да е – зима е. К‘ви са тия жълти, оранжеви, пембени кодове, ай да не думаме! – измърмори бай Трифон и се тупна на „неговата” си маса. От джоба на камуфлажната му шуба се показваше лозарската ножица, с която се не разделяше, на главата му бе кацнала плетена шапка, която пък не сваляше чак до края на месец април, а около нея, за изумление на всички, дори и в най-студените дни, неизменно кръжаха около дузина винени мушици. – Хайде, сипвай от мойто, че гле‘й кое време стана! – тросна се бай Трифон и леля Кина се затича с каничка червено вино.

   В този момент в кръчмата влязоха още няколко души – отец Михаил – попът на селото и най-добър приятел на бай Трифон, Сашо тракториста, Ангел даскала (много учен човек, брей!) и настоящият кмет Иван Хаджипетков, който благородно, а и в името на добрия мохабет, мина на идване по къщите им и ги натовари в джипа си, да не би да ги уплаши големия сняг. Компанията беше шумна, с влизането продължиха явно по-рано започнат спор за ползата от владеенето на чужди езици (даскалът и кметът бяха категорично „за”) и така се бяха разгорещили, че за малко Сашо тракториста да не види леля Кина и да стане непростима грешка с каната с вино.

   - Ей, к‘во сте се развикали, бре?! – кресна строго бай Трифон – Таман слушам новините - щели да вдигат пенсиите с 20 лева, ай да не думаме! Сядайте да пийнем ся по тоя повод и да даде Господ да прекараме и тая зима, па да зарежем лозето и да се радваме на възраждането на живота!

   И компанията се настани на масата до бай Трифон. Леля Кина наля вино на всички и хукна към кухнята да реже салата и да пържи картофи.

   - Кинооо! – провикна се бай Трифон след нея – да ми донесеш вечерята по-скоро, че съм озверял от глад! Кметеее, ти давай мезето! – и кимна към седящия до него – Ше извиняваш го’син Хаджипетков, ‘ма нали тъй си го знаем от сто години бай Тодор!

   Леля Кина си познаваше добре „Чипия” и беше му приготвила традиционната гощавка – на плота в кухнята лежеше пухкава прясно опечена питка, украсена с лозови листенца от тесто, завита с бяла кърпа, а във фурната на топло злощастната си съдба очакваше пълнена кокошчица с ориз.

   Бай Тошо сервира обичайното мезе на компанията – съвсем истинско, излязло изпод собствените му ръце (демек „био”) краве сирене и домашно приготвена от жена му Кина, (демек пак „био”) туршия – и мохабетът продължи да си върви, а чашите с вино да се пълнят често-често.

   Тъкмо бяха позачервили бузи и включили поглед „на къси фарове“, когато в кръчмата елегантно се вмъкна, толкова тихо, че за малко да го не видят, мистър Валънтайн, или както си му викаха в селото – лигавия Вальо. В помещението с него се промъкна и някакво романтично чувство, зазвуча също така тихичко мелодията от песента „Love is in the air” и изведнъж на всички им стана едно такова…..абе, лигаво.

   - Хелоооууу, еврибоди! – поздрави мистър Валънтайн с широка усмивка.

   - Уф! Ей го пак тоя…, ох, как им викаха на тия, бе…., аааа – джендър. – с погнуса в гласа съобщи Сашо тракториста и мощно се отръска от романтиката.

   - Ха, добра вечер, чужденецо! – с натъртване на последната дума се обърна към него бай Трифон – пак си се домъкнал по нашите места, пфу! То сме гостоприемни, вярно, ама ни се качихте на главите вече… ай, да не думаме!

Сър Трифон, пак сте кисел! Дон‘т уъри соу мач! Живот е хубав, не е ли? – продължи все така усмихнат на развален български чужденецът.

   Мистър Валънтайн беше дошъл от родната си Англия преди около двайсетина години, хареса му се много вниманието на младите българи, откри нов пазар за бизнеса си, пък и природата му се видя страхотна и, както много свои сънародници, си купи къща на село. От тогава идваше всяка година по това време и беше понаучил езика. Имаше вече много приятели, но и доста хора изпитваха нескрита неприязън към него и даваха да се разбере, че не го искат да ходи сред тях и да трови младите с английските си обичаи и нрави. И не стига че той се домъкна в селото, ами повлече крак, та след него се пръкна и трайно засели и една ирландка – Неса О‘Брайън, която местните заклеймиха като „вещицата“. Неса беше ексцентрична млада жена, самопровъзгласила се за лечителка и току раздаваше разни билки и отвари на хората за цяр на какви ли не болежки (разправяха, че има лекове и за болежки от емоционално, демек - любовно, естество). Тя пък беше замаяла главите на децата и тийнейджърите, което изобщо се не харесваше на по-възрастните и консервативни жители на селото.

   Англичанинът – висок, слаб, с елегантен светъл костюм, с втъкната в ревера му червена роза, сресан и пригладен, се настани на съседна маса и прелюбезно помоли „лейди“ кръчмарката да му донесе и запали свещ – за да привнесе повече романтика в „това твърде боуринг“ /от англ.-скучно/ помещение. Вечно пърхащото около рамото му амурче прелетя над масата на местните, оплези се подигравателно на винените мушици, които неизменно кръжаха около главата на бай Трифон, пръцна малко ароматна розова мъгла в тяхна посока и си кацна обратно върху Валънтайн, с все така надуто изражение.

   - Мис Кина, донесете ми, плииз, каничка уайн Каберне совиньон, плато сирена, паста болонезе, и пригответе за десерт шоколадова торта, знаете – във форма на сърце. Тенк ю, май диър!

   - Ха! – не се сдържа бай Трифон – Дай му, Кино, от мойто червеното, да види какво се казва хубаво вино, и му тури от печеното агнешко, дето остана от чевермето - да му хване място, че к‘ви са тия английски лигавщини! Да не сме в Лондон, бре, ще яде, каквото ядеме ние тука! Аааа, ай да не думаме!

   Мистър Валънтайн се канеше да възрази, но в този момент откъм входа на кръчмата се чу женски глас:

   - Вси светии! Тия пияници пак са се събрали тука!

  Отправените в синхрон в посока на гласа мъжки погледи съзряха млада хубавичка жена, облечена твърде… неприемливо за техния вкус – с късо дългокосместо палто от еко кожа, дълга до земята черна рокля, шапка с ама наистина остър връх и безброй сребърни бижута по ръцете, ушите, врата и кой знае още къде. Англичанинът стана и, придърпвайки един стол, каза развеселено:

   - Лейди Неса, айм соу глед ту сий ю! За мен ще бъде чест да вечеряме заедно. Ще бъде вери романтик!

   Неса О‘Брайън огледа останалите клиенти, вирна надменно хубавата си глава и, подрънквайки с десетките си бижута, се настани на масата на Валънтайн.

   В компанията на бай Трифон настана смут, зацъкаха езици, глави се полюшваха неодобрително. „Чипия“ така го засърбя езика да пусне някой „подобаващ“ поздрав по адрес на „вещицата“, но кмета Хаджипетков го сръчка с думите, че това нямало да бъде никак европейско.

   Вечерта плахо продължи да се радва на спокойната атмосфера, разговорите на двете маси вървяха нормално – на българската се обсъждаха злободневни теми, подсказани от тазвечершната емисия „Новини”, периодично въздухът биваше разцепван от някоя сочна псувня по адрес на около 240 майки и от байтрифоновото „Ай, да не думаме!”, чашите се празнеха бързо и леля Кина тичаше с поредната каничка; при чужденците атмосферата бе по-лежерна, спазен бе етикетът първо да се поговори за времето, а след това, макар да изглеждаше като любовна среща, диалогът се концентрира върху бизнеса на двамата чужденци и даваше поводи за чести наздравици по повод очакваните и постигнати успехи в новозавладените територии.

   Мистър Валънтайн печелеше добре, макар и само в един ден от годината, от продажбата на любовни картички, цветя, шоколадови бонбони, сърчица от всякакъв материал и размер и всевъзможни миловидни плюшени играчки. Добри пари му носеше и изданието на наръчника „Правила за писане на любовни послания for Dummies”.

Неса О’Брайън също печелеше на принципа „ден година храни”, но нейната „таргет група” бяха децата. Тя тенденциозно забогатяваше от търговия с карнавални костюми, страховити маски, тиквени фенери (за това беше купила земя и с пари от еврофондовете си беше спретнала голям бостан с тикви), играчки – скелети, прилепи и въобще всякакви гнусни твари и даже - бонбони и сладкиши с форми на духчета, гъсеници и какви ли не гадости, които, обаче, децата купуваха като обезумели. Разбира се, макар и по европейски да се бяха отворили за чуждестранни инвестиции, това никак не се харесваше на голяма част от жителите на селото. На тях си им се искаше да се продава българската стока и като не можеха да пробият на чуждестранния пазар, барем нашите да си подкрепяха родния бизнес. И сега, още повече след добавения катализатор – солидно количество родно, качествено червено вино, на масата на бай Трифон започна да се надига и разраства вълнáта на неприязън към натрапилите се чужденци.

   А пристигна и сериозно подкрепление. С невъобразим шум и врява в заведението нахълтаха 50-годишният Щерьо, по прякор „Царя”, барабар с пет от седемте му деца. Едър, як, космат и брадясал, висок около два метра страховит мъж, Щерьо дълги години ръководеше кукерската група на селото (за това и го наричаха „Царя”). Кукерите всяка година гонеха злото от тукашните места и Царят благославяше земята за берекет. Дружина за сплашване успешно пропъждаше всякакви лоши духове, в това число кредитори, данъчни инспектори и други кръвопийци от тоя вид. В групата членуваха най-личните ергени от селото, разбира се и двамата най-големи синове на Щерьо. При акциите за сплашване мъжете носеха маски и обикновено първо плашеха с яка шумотевица с чанове и звънци, а после, ако това не дадеше нужният ефект (но обикновено даваше), вадеха тояги, вили и кой каквото имаше под ръка. И така си вървеше спокоен животът, хората си уважаваха земята, показваха ѝ го и тя им отвръщаше със своята благодат. А Щерьо, като най-главен и изкусен в дейността си кукер, така се беше самоблагословил за плодородие, че се беше сдобил с многобройна челяд – седем деца, които сега бяха на възраст от 11 до 25-годишна възраст. В кръчмата с него тая вечер бяха дошли най-големият му син Огнян и четирите му по-малки момчета и момичета.  

   Огнян седеше на края на масата и изобщо не слушаше какво си говорят другарите му по чашка. В неговата душа бушуваха силни чувства, неподвластни на разума и в разрез с общоприетите в селото норми и традиции. Той тайничко хвърляше бързи погледи към маста на чужденците и мислено галеше хубавичкото лице на Неса О’Брайън. Макар и да беше дълбоко привързан към всичко родно и строго възпитан в патриотизъм, Огнян, незнайно как и за самия него, се беше оплел безвъзвратно в паяжината на красивата „вещица” и дори и да искаше, усещаше, че няма да може да се измъкне. Омагьосала го беше с нейния чуждоземен чар – една такава наперена, дръзка, различна… Тънка струйка пот се стече по слепоочието му, тежка въздишка се отскубна от гърдите му и той надигна чашата с вино, за да подтисне тия толкова… неподходящи чувства.

   Неса пък вече се радваше на още по-голяма мъжка компания. Към нея и Валънтайн се бяха присъединили братята Стоян и Драган Предприемчиеви и тяхното протеже Панайот - акордеониста. Местните бизнесмени Предприемчиеви се занимаваха с хотелиерство и „еко туризъм“. Въртяха се покрай чужденците, угаждаха им и ги бранеха, с надеждата тия да ги прокарат в някоя програма за развитие на селските райони, пък и да им докарват групи от англичани, та да видят и братята файдата от тоя Европейски съюз. Младият акордеонист Панайот тъкмо беше завършил музикалното училище в големия град, заем беше теглил да си купи акордеон „Велтмайстер“ и като малко пале следваше братята-бизнесмени, свиреше в техния ресторант и неотлъчно, с акордеона на ръце, ги подкрепяше в запивките с чужденците, щедро раздавайки музикалния си талант в името на европейското развитие на нашенския бизнес. И сега, приседнал до романтичната маса, Панайотчо свиреше с плам френски шансони, с надежда да разчувства двамата другоземци и да отвори сърцата им за благотворителност.

   - Огняне, стига си се пулил в тая чаша, ами вземи надуй гайдата, че ме заболя главата от тия шансони! Дай нещо нашенско, да ми се отвори душата! – сръга сина си в ребрата Щерьо – „Царя”.

   Огнян послуша баща си и засвири тежки родопски песни. Звукът на гайдата му изпълни въздуха в кръчмата с гордост и възхищение. Неса О’Брайън не можа да овладее внезапно завладялата я емоция и с нескрит захлас впи поглед в младия мъж. Той пък, защото тайничко си поглеждаше към нея, улови тоя поглед и обзет от рязко покачил се оптимизъм, засвири още по-омайно, макар и да усещаше, че колената му са омекнали и кръчмата се завърта около него.

   - А така, мойто момче, покажи им на тия каква музика имаме ние тука! – намеси се в този емоционален момент бай Трифон – Да ви се не види в лигощините европейски, слушайте сега и хич не си помисляйте да ни тровете децата с вашите там модерни изгъзици!

   - Сър Трифон, хубава е ваша музика, йес, но и наша култура е много богат. – обади се мистър Валънтайн от неговата маса – И вашите млади виждат това и искат да взимат от наша култура, от наши….как беше думата…ааа, обичаи.

   - Малко си имаме ние нашенски обичаи и традиции, че и всичките са ни от хубави по-хубави, та и вашите да празнуват, как не! Ай, да не думаме!

   - Е, може би не са достатъчно или не са вече привлекателни за младите, щом изпитват нужда да запълват празничния си календар с привнесени от европейските ни братя празници и обичаи. А пък и, признавам, някои от тях са доста по-достъпни за модерните млади хора – изненадващо за всички се намеси в полза на врага настоящият кмет Хаджипетков.

         Бай Трифон първо пребледня, после лицето му се зачерви от гняв,  очите му засвяткаха, чукна с непремерена сила солницата в масата, по стар български обичай, и пресоли хубавата пълнена кокошчица. Във въздуха заскачаха искри, всички в помещението настръхнаха от появилото се електричество, смълчаха се, заоглеждаха се и направо подскочиха на местата си, когато прогърмя гласът на Щерьо:

         - Значиии, кмет си, ама така ша та тресна в продажната кратуна, така ша та поотупам, че зло няма да те застигне до края на скапания ти живот! – и замахна в посока на Хаджипетков.

В ролята на миротворец в този наелектризиран момент влезе Ангел даскала, който спря ръката на Царя и го сряза с изказването, че интелигентните хора би трябвало да уважават мнението на другите и че в споровете се раждала истината и… Бай Трифон изплю едно кокалче на пода, поизправи се и, тупвайки с юмрук по масата, така изгледа даскала, че оня се сви като охлюв в черупката си и не продума повече.

         - Вси светии! Тези варвари ще се избият помежду си! – изписка Неса О’Брайън.  

   Засрамен от поведението на ближните си пред чаровната ирландка, Огнян се изчерви и много му се искаше да каже нещо, та да изтрие това лошо впечатление. Но колкото и да се напъваше, нищо не му дойде наум (сигурен беше, че, както обикновено, като се прибере довечера  и си легне, като върне лентата назад, ще му хрумнат поне десет възможни реплики, които можеше сега да каже).

   - Ти на кого ще викаш варвари, ма? – кресна „Чипият”, вече набрал инерция - Тоя твоя празник какъв е, а? Да не би да е християнски? Я, речи, отче Михаиле?

   - Мда, да, езически е – от техните келти иде, ако се не лъжа. – компетентно отговори попът.

   - И вашите кукери са езически, до колкото пък аз знам! - изпъчи гърди и вирна брадичка Неса.

   - Може и да са езически, ама наши са си! Ясно?! И щом сме на нашата земя, с нашите си обреди ще си я браним! Вие си се правете на маскари и си гонете духовете по вашите си места, тука не ни трябвате! – защити занаята си Щерьо - “Царя”.

   Огнян пак пламна целият. Колкото старите явно се страхуваха от това новото, непривичното, чуждоземското и не искаха да го приемат, толкова пък младият мъж, както си е привично за тая възраст, биваше привлечен като пеперуда от пламък от това непознато, свежо, дръзко, различно женско присъствие. Искаше му се да скочи и да изкрещи на баща си да не обижда Неса, но, дали заради патриархалното възпитание или поради характеровите му особености, не му достигна смелост и от срам, че не може да защити жената, завладяла мислите и сърцето му, заби нос в чашата и вдън земята му идеше да потъне.

   - И какво токлова лошо пък правят? – намеси се в полза на чуждестранните си потенциални инвеститори Стоян Предприемчиев. – Ето – влюбените си имат ден да си изразят чивствата един към друг, да си подаряват разни красиви неща, да си кажат красиви думи; децата пък се забавляват като се маскират и обикалят по къщите, събират лакомства, играят, забавляват се. Никой нищо лошо не прави, стига сте преувеличавали.

   - Прави, чедо, прави. – обади се отец Михаил – Нашите деца не учат нашите обичаи, не спазват нашите традиции, къса се връзката между поколенията. Нвънка гледат, чуждото донасят тука, а нашето си, като се споминат старите, така ще се забрави и затрие. Не бива, чедо, не бива така! Българското тряба да си пазим.

   - Да бе, отче, – по братски солидарен се включи и Драган – да си пазим българското, хубаво, спор няма. Ама младите сега не можеш да ги накараш само пред носа си да гледат. Възможности имат вече да пътуват, да учат, да работят в чужбина, свят да видят, да научат нови неща. Не е сега като едно време – от село до село да не можеш да идеш, да бъхташ часове пеша или с магаре. Сега целия свят им е на дланата на младите, където искат могат да отидат, а с интернета и от къщите си пътуват и гледат, обогатяват се. Глобализация му викат на това.

   - Глобализация, убау, ама защо ние да започваме да се държим като тях и да празнуваме техните празници, а те не взимат нищо от нашата култура? – контрира скорострелно бай Трифон - Че нашата да не е по-бедна, по-лоша? В най-скоро време ще решите, че и 4-ти юли - денят на независимостта на Америка, може да празнуваме. Каквото покажат по телевизията, че е модерно и интересно, шаренко, с гюрултия, и айде, наще – младите, новаторите, юрват се като овце, и започват да го празнуват – все поводи си търсят да се омаскарят. Ми да си спретнем и един карнавал като в Рио де Жанейро и да маааме голи баджаци по улиците, а? То и гей парад измислиха да правят тука в столицата, да мътят главите на децата, ай да не думаме!

   - Така е. Както сте я подкарали, в най-скоро време няма да има вече българи, сърби, французи, ами всички ще сме некви англо-америкаци. Това не е глобализация, ша знаеш, а англоамериканизация! – допълни Щерьо, а точно в този момент две от децата му, които до сега скачаха около масата на чужденците, го задърпаха за ръкава и момченцето попита с невинно гласче:

   - Тате, може ли после да идем с Неса до тях - да се маскираме и да обикаляме съседите да ни дават бонбони?

  - Като ти тресна два-три шамара, така ще те маскирам аз тебе, че и майка ти няма да те познае! Я, марш вкъщи веднага!

   Децата увесиха носове и се затътриха към вратата. Неса им смигна, като минаваха край нея и прошепна „Вие елате, ще си направим парти, не ги слушайте тия стари хора” и хлапетата излязоха навън, подсмихвайки се съзаклятнически.

    На вратата на кръчмата се разминаха с току-що пристигналата от столицата внучка на кръчмарите – младата лекарка Елица. Тя от дете беше надарена с буден ум, родителите й дадоха добро възпитание, а и сърцето ѝ беше широко, а душата – чиста и хората в селото я обичаха, задето беше толкова естествена и земна. Като порасна, се превърна в красива жена с интелигентно излъчване (сигурно, защото доста книги беше прочела, докато нейните връстнички се криеха по кюшетата да пушат, да пият и да се натискат с момчетиите). Вярно, че повечето ергени не й обръщаха особено внимание, защото не изглеждаше баш като тия дето ги даваха по музикалните поп-фолк канали и не бръщолевеше празни приказки за новите тенденции в модата или намаленията в мола. После тя замина да учи в столицата, завърши медицина и преди седмица, както се беше и зарекла да направи, се върна в селото, защото осъзнаваше, че и тези хора имат нужда от добър лекар. Елица поздрави с „Добър вечер!” клиентите, но почти никой не отрази присъствието й в разгара на развихрилия се дебат и тя отиде зад бара да прегърне баба си и дядо си.

   А спорът между двата враждуващи лагера вече беше набрал мощ и думата за изказване беше взел бай Трифон:

   - То е ясно, че всичко е за пари. Западняците печелят все повече от нашата криворазбрана глобализация или да си го кажем направо - идиотизация, задето пускаме техните празници да навлизат в нашите домовете и подтикват децата и младите да харчат излишни пари за всякакви ненужни глупости, които, ама разбира се, те са произвели. Зер не можеш да казваш на жена си, че я обичаш, всеки ден, та да трябва баш на някоя си дата да й купуваш роза за 15 лева, картичка със сърчица за 5 лева , бонбониера за 10 лева и плюшена мечка за 40 лева?! Изкарай си каничка винце, па си седнете у вас до огъня, па обяснявай се в любов – какво ти струва?! Не е нужно да си пращаш и без това малкото пари в джоба на западняците и на продажни търговци кат ей тоя тука – и посочи с пръст мистър Валънтайн - Тоя що не продава мартеници в Америка, а? А тая вещица, дето се настани в селото, що не продава фенери за 24-ти май, ами пробутва на децата от тиквите си, дето ги окепазяват после да им слагат вътре свещ?

   - Възразявам! – с чаша вино в ръка се обади Валънтайн – Моят празник е символ на най-красиво чувство. Любов е много важна, тя движи света, тя ни прави хора, не звяр. Защо да няма ден за нея? Ето и сега любовта е във въздуха, сър Трифон, не я ли усеща? Аз я усеща – тук сред нас е. Love is in the air.

   Амурчето се изпъна на рамото на Валантайн и намигна дяволито на Огнян. Младият мъж пак зачерви бузи, свенливо стрелна с поглед чаровната вещица и мънкайки под носа си се извини, че по спешност трябва да посети тоалетната.

   - Ба! Във въздуха тука може само грип да има, друго не усещам аз – отвърна бай Трифон и винените мушици около шапката му зажужаха злобно по адрес на амурчето.

   - Ама любов и романтика е балсам за душата, сър Трифон. – продължи мистър Валънтайн – Трябва да се цени и да се дава шанс на хора да виждат тяхна красота …

   - Тая твойта рoмантика си е чиста лигавщина, бре! – прекъсна го „Чипия” – Истината е във виното, от мен да го знаеш. Всичко се лекува с вино, включително и твоята прехвалена любов. Ай, да не думаме!

   - Само ви дай да пиете на вас – пак се намеси Стоян Предприемчиев – тия възвишените неща май са ви твърде далечни, знаете само за каната с вино да се държите.

   При тия думи алкохолът кипна във вените на бай Трифон:

   - Слушай какво ще ти кажа, кратуно недопечена, първо на първо - всички проблеми в тоя живот идват от нередовно пиене, да го знаеш от бай ти Трифон. И второ, задето си си продал алчната душа на тия чужденци, ей сега ще те издокарам така, че попа да те опява! – и в яда си той грабна от маста каничката с вино и замахна да я хвърли по Стоян.

   - Анатема, Трифоне! – истерично подскочи отец Михаил – Ша разлейш виното, дяволите да та вземат!

         Бай Трифон, като чу думичката „вино“, се сепна. Погледна с почуда собствената си сръка, стиснала каничката, тръсна глава и остави с благоговение съда с рубинената течност обратно на масата. След това, бавно, уверено, нави ръкавите на камуфлажната си шуба, бутна стола си назад и с тежки крачки тръгна към маста на Валантайн и компания. Там наежени се изправиха братята Предприемчиеви.

         Междувременно в тоалетната Огнян си удряше главата в помътнялото от годините огледало и проклинаше нерешителността си. Сега пък той дебатираше сам със себе си какво да прави с тия чувства, дето му раздираха душицата. Дали да пренебрегне мнението на баща си и голяма част от съселяните си и да помили мистър Валънтайн тайно да ги венчае с Неса, или да пие, да пие, да пие, докато спре да чувства каквото и да било. Реши да пийне още чаша-две, пък после да му мисли.

   Като излезна от тоалетната, младият мъж усети някакво необяснимо привличне откъм бара. Помисли си, че винцето го зове, но когато отправи взор в тази посока, с изненада съзря там Елица и... Пак се изчерви.

         Сякаш на някаква друга планета, далече от замаяния от романтични чувства (и вино) Огнян, край масите словестният дебат бе еволюирал до ръкопашен бой. На акордеона Панайот трескаво свиреше драматична музика. Някой се опитваше да го надвика с мощното „Боят настанааа, тупкат сърца ниии”. Между масите, като ръчни гранати, прехвърчаха празни чаши и се разбиваха с трясък в каквото уцелят. Бай Трифон и Стоян Предприемчиев се бяха стиснали за гушите. Отец Михаил налагаше с букет от чемшир кмета Хаджипетков. Щерьо и Драган с валсови стъпки – две напред, една назад, се опитваха да се уцелят с юмруци, олюляваха се, падаха, ставаха. Драган замахна с все сила към Щерьо, обаче в тоя момент кукерът се спъна и залитна встрани и хотелиерът, подет от непрощаващата центробежна сила, описа хубав кръг във въздуха с протегната ръка и, така засилен, се озова в интимна близост с изпречилата му се на пътя стена. Сашо тракториста грабна фикуса (който беше гордостта на бай Тодор кръчмаря, щото си го беше отгледал от мъничък филиз чак до дръвче с височина метър и осемдесет), измъкна го от саксията и започна да налага с него мистър Валънтайн. Англичанинът извади чадъра си и като опитен фехтовач го размяташе, за да отбива ударите. Неса беше грабнала метлата с дълга дръжка, която леля Кина държеше опряна до вратата, и налагаше даскала по гърба, което беше по-малкият ужас от дрънченето на всичките й бижута (в тоя момент учителят се чудеше дали сега му е времето да се държи интелигентно или да отвърне на удара, както си повелява балканската традиция). Амурчето лежеше по гръб в локвичка разлято вино и пищеше под гъделичкането на озверелите винени мушици. Няколко стола паднаха в боя и осъзнаха бъдещата си участ на подпалки за печката. Два-три прозореца се озъбиха без стъкла и любопитният снежец се промъкна в кръчмата да види какво става.  

   Никой не видя как Огнян гаврътна една чаша вино на екс, приглади косата си, изпъна гръб, подпря се наперено на бара и покани Елица утре да отидат да покарат ски.

   Настана полунощ. Тишината застла селото с тежкия си юрган. Кръчмата се сгуши в прясно навалелия сняг, изскърца от болката от нанесените й поражения и притихна в очакване на новия ден…

- THE END –

„КРАЙ“ се казва на български, ей, какви са тия чужди думи!