Жълтият цвят на пустинята сякаш преливаше постепенно в засенченото от слънцето бледосиньо небе. Той продължаваше да върви. Щеше да върви още дълго, докато и последните сили го напуснат. Не съжаляваше за нищо. Беше живял дълъг и красив живот. Бе осигурил добра основа на своите синове и дъщери, за да намерят и те своят път в живота. Бе намерил своята любов, заедно бяха живели щастливо цели 30 години. Когато тя почина, той разбра, че  няма да може да продължи без нея. Не искаше.

Когато най-големият му син заяви, че ще се включи в кръстоносният поход, той не се опита да го спре, а замина с него. Единственото, което искаше, бе да го опази жив и тайно се надяваше, че в Светите земи може да намери вечен покой със своята любима.

Слънцето продължаваше безмилостно да пече върху самотната фигура. Той бе едър за възрастта си. Бе запазил доброто си телосложение, благодарение на непрестанната работа в градината. Винаги бе изпълнен с енергия и усмихнат. Нищо не можеше да го спре.

Вече не бе така усмихнат. Но въпреки това фанатизираните мюсюлмани, опитващи се да стигнат до него и сина му, падаха посечени. Биха се 2 години в различни краища на Палестина - от Яфа до Йерусалим. Синът му умря от болест. Дълго стоя той до гроба му. Приятелите и бойните му другари се опитаха да го изкарат от това вцепенение, но видяха, че няма смисъл. След няколко дни той просто стана и пое към пустинята.

Той продължаваше да върви. Краката се редуваха един след друг, но все по-бавно с всяка изминала крачка. В един момент той спря и легна. Пясъкът бе толкова топъл и същевременно приятно мек. Преди да заспи той я видя - беше все така прекрасна както винаги. Усмивката отново озари лицето му.