(пенсионерско настроение с посвещение
на всичките ми баби)


Баба пострада. Изведнъж започна да вдига кръвно и това я удари в очите. Не беше изненадващо за нейните осемдесет и три години, но пък изненада нас. Някой трябваше да се грижи вече за нея, защото й беше трудно да ходи, губеше равновесие, не можеше да се къпе сама, не можеше да си сготви... Тогава аз реших да съм до нея, тъй и тъй бях без работа.
Баба с достойнство прие факта, че вече не е същата пъргава и силна жена, която можеше някога да облепи с тапети сама цялата къща или да тръгне в гората за гъби и ягоди сутринта и да се върне привечер. Не й тежеше факта, че трябва да си слага памперси за възрастни и да чака някой да й дава куп лекарства. Не изгуби и чувството си за хумор и самоирония. "Скоро, вика, ще се местя". "Къде бе, бабо?", питах аз."На улица Кокиче". На тази улица бяха гробищата. Много й тежеше обаче мисълта, че повече няма да може да иде до църквата.
За нея църквата беше като втори дом. Там тя ръководеше местния хор от пет-шест бабички, които пригласяха на попа на два, а понякога на три гласа. Само професионалист можеше да долови няколкото фалшиви тона, но ентусиазмът беше истински. А баба беше, така да се каже, диригент на хора. Тя държеше едни партитури в къщи и често сама си припяваше, за да е готова за репетиция на другия ден. Сутрин излизаше в осем и се връщаше чак наобяд. Не пропускаше да изпие и едно кафе с приятелките си от хора и да поклюкарства прилично. Много ми беше интересно за какво си говорят бабичките, като седнат на кафе. И Господ ми даде шанс да разбера.
Един ден, след контролния преглед на личния й лекар, решихме да отидем до църквата. Беше Преображение. Голям празник. Стегнахме се, взехме чадъри, че валеше силно, и тръгнахме. Баба се подпираше на мен, хванала ме подръка. Стигнахме храма криво-ляво. Баба седна вътре с приятелките си, а аз запалих свещи и излязох навън да чакам. Рядко ходя на църква. Не защото не съм вярваща, а защото винаги като вляза да се помоля, чувам зад гърба си:" Дали е женена... май че е разведена... ами деца има ли... майка й е зъболекрака, има много пари...", и т.н. Това ме дразнеше. Нали уж са в храм! Няма ли за какво друго да мислят, освен за клюки! И пари! И така, седнах навън да чакам баба. Хората влизаха и излизаха, проточили дълга върволица. Какви ли не хора минаха - костюмирани, с къси поли, с дълги поли, с мрежести чорапи, с грим, без грим... всякакъв народ. Храмът прие всички. От време на време се чуваше пенопението на свещеника, който благославяше 'преобразения' Господ.
След около час пуснаха църква. Влязох да взема баба. Решихме да отидем на кафе с другите баби, които вече се бяха наяли с хляб от петохлебието и сега оставаше само да облажат я с ракийка (често в кафените чашки сипваха домашна ракия), я с бозичка...
- Да идем при Рена, - предложи някой.
Това "при Рена" се оказа кръчма, в която бяха насядали разни пиянки, започнали с дозите си алкохол още от сутринта. Вътре миришеше едновременно на скара, запръжка, цигари и мокри обувки. Седнахме. Въпросната Рени ни гледаше като някакви насекоми, които искаше да смаже веднага. После в компанията се появиха още двама души - двама дядовци, и така станахме почти равностойни по пол. Само дето аз бях два пъти по-млада.
- Заповядайте и честит празник, - каза първия дядо, по-високият и елегантен от двамата. Познавах го, нали идваше едно време в детската градина преоблечен като дядо Коледа. Всъщност, той и досега се прави на дядо Коледа. Даже и когато не носи костюма, децата по улицата му подвикват: "Дядо Коледа, дядо Коледа...". В тарелката, която поднесе дядо Коледа, имаше постни локумки - моите любими, но като ги опитах, миришеха на мухъл. Сигурно му бяха останали от последния чувал с подаръци. Докато тарелката обикаляше масата, ръцете на пенсионерите трепереха и от нея се ръсеше на воля пудра захар. Добре, че онази Ренка не вижда, иначе сигурно щеше да ни изхвърли навън, помислих си аз.
Докато се черпехме със сладките, Рени донесе кафета на всички, без да сме поръчали. Явно си знаеше урока.
- Как ще пиете кафе? - учудих се аз. - Нали ще вдигнете кръвно! Бабо, после да не викаме пак бърза помощ!
- Няма, няма... - засмя се баба, а аз застанах нащрек и следях всяка нейна глътка.
Тогава се обади другия дядо, който изглеждаше по-възрастния от двамата и се беше прегърбил вече.
- Адно време, айтуф продаваха боза (ударението е на "о" - бел.авт), оти тогава беше модно. Имаше адин аго Юсуф дену правеше боза и не дечищана го следехме и викахме ага той речеше "Боза, боза!" и не след нега:"Боза, боза, ти си магаре, бубайку ти е яре, пък майкя ти е коза".
Това предизвика всеобщ смях на масата, а две от бабите се задавиха, та се наложи да викаме Рени да носи вода. Само една от бабите, тази, която седеше срещу мен, каза:
- Ааа, я немам стеноза, оти доктора каза, че сърцесу ми е здраву. Само ден не чуям веке и усилвам телевизора докрай, та синон га флезе и си запушва ушине... Ама то тва се от високуну кровну.
- Ама не беее, - каза първия дядо в ухото й. - Викаме "коза", не "стеноза".
- Ааааа, амчи да де...
- Ооох, то и я имам кровну, - каза втория дядо, дигам гу нависоко... Адно време дигах други рабути, - намигна той на бабата до него, която взе, че се изкикоти като млада мома.
- Стига бе, сръчка го тя, - от си не вървиш при женана ти, туга дигай квоту щеш.
- Пък мойна внучка си зела помаче за приятел, - обади се една от бабите, която беше най-изискана от всички. Произнесе думите тихо, сякаш не искаше да я чуят. - Ма то квоту си реши, йе не й са боркам. Ма зех да дигам кровнуту многу и я.
- Да е човек, пък какъвто ще да е, - казах аз. - Да се обичат, пък...
В това време към компанията се присъедини още една баба. Облечена цялата в черно, дребна, сухичка и с черна забрадка.
- Ха здравейте и честит празник, - каза тя и седна до мен.
- Как си, как си, - започнаха другите и вдигнаха чашките си с кафе.
- Амчи кво да ви река, цала нош ми й играло кровнусу и ни сом мигнала. Страх ма беше да заспя, да си не умра.
- Охсииии, - каза една от бабите, използвайки характерното за този край възклицание. - Тц-тц-тц, ам оти тъй бе...
- Ам оти... Оти само ни са седи. Нали мъжон ми умре и ни сом свикнала да живам самичка. Се за нящу ша са сакальдисувам (притеснявам - бел.авт.). Я за пенсияна, я за кровнуну... Пък ти, обърна се тя към баба, ти ни си само. Та твойна внучка та гледа.
- Ам ут кво умре твоян мож, ма... - обади се някой.
- Ам от високу кровну - рече вдовицата.
Тогава баба отговори със закъснение.
- Гледа, гледааа, много хубаво ма гледа... Кръвнусо ми мери по пет поти на день - каза баба, - Ма да бех по-младаааа, и да си мога сичку самааа... - тъжно добави тя.
- Е, то ни може да сме се млади...
- Ам има и млади умират ут кровну - поде дядо Коледа. - На, виж Мичету, на педесет и четри е, пък динеска е пугрибат. Ут кровну е умрела, инсулт и... айде, Честита Нова Година! - философски заключи той.
- Вай, вай, ква градина бе, - каза глухата баба, - ни могам да копам векье, оти сам с кровнуууу...
- Не беее, година викам, година, кресна в ухото й с котешки тенор дядо Коледа.
В този момент Рени пристигна със сметката и заяви, че трябва да си ходим, защото й се обадили от ХЕИ за проверка.
- Охсииии, ейзга и та ша дигне кровну! - възкликна нисичкия дядо весело и стана да си тръгва. Станахме да си ходим всички. Знаех какво следваше оттук нататък - мерене на кръвно, лекарства, пране, пак мерене на кръвно и така до безкрай. Но същия ден разбрах, че в живота на човек има и моменти, когато само кръвното налягане е и ще бъде от значение. И се втурнах да си измеря кръвното.