ГЛАВА ДЕСЕТА
Минаха месеци, а делото не се насрочваше. Извеждаха от арестуваните почти всеки ден на разпит. Когато се връщаха, те бяха просто дрипи. Не можеше да се разбере, кое са дрехите, кое кървавото месо. Бяха потънали в кръв и прах. Не откопчаха нито дума. Единственото, което разбраха, е че са комунисти, но това се знаеше и отпреди. Партията беше легална и всеки можеше да го разбере. В началото на декември ги оставиха. Никой повече не ги търсеше. Навън партията живееше, макар и нелегална. Разбираха това по писмата, които получаваха от свои хора. Отначало ги държеха в отделни килии, но след месец ги събраха. Отделно бяха само жените. Смърдеше на кръв и пот. Сламата, върху която лежеха се бе просмукала от тези отвращаващи миризми. Никой не можеше да се изправи и ходи спокойно. Всички повече лежаха. Колкото и да се стараеха да не издават звук, стенания се откъсваха от различни страни. Тегнеха побоищата, но неизвестността тегнеше повече. Никой не можеше да каже какво ще стане.
Жельо ...