ГЛАВА ДЕСЕТА

Минаха месеци, а делото не се насрочваше. Извеждаха от арестуваните почти всеки ден на разпит. Когато се връщаха, те бяха просто дрипи. Не можеше да се разбере, кое са дрехите, кое кървавото месо. Бяха потънали в кръв и прах. Не откопчаха нито дума. Единственото, което разбраха, е че са комунисти, но това се знаеше и отпреди. Партията беше легална и всеки можеше да го разбере. В началото на декември ги оставиха. Никой повече не ги търсеше. Навън партията живееше, макар и нелегална. Разбираха това по писмата, които получаваха от свои хора. Отначало ги държеха в отделни килии, но след месец ги събраха. Отделно бяха само жените. Смърдеше на кръв и пот. Сламата, върху която лежеха се бе просмукала от тези отвращаващи миризми. Никой не можеше да се изправи и ходи спокойно. Всички повече лежаха. Колкото и да се стараеха да не издават звук, стенания се откъсваха от различни страни. Тегнеха побоищата, но неизвестността тегнеше повече. Никой не можеше да каже какво ще стане.

Жельо седеше в ъгъла, подпрян на стената. Мислеше за Иванка. Как ли понася всичко това? Малко им бе отредено да бъдат заедно. Благодарен й беше за любовта и щастието с които го дари. Но това го караше още по-болезнено да изживява присъствието й в килията – на няколко крачки от тяхната. Какво ли прави тя сега? Страшни са дори мислите и представите. Измъчвали ли са ги като нас? Погледна наоколо – гноясала плът. Изтръпна. Не! Тях – не! Не са казали нищо. Но предател има, щом са разбрали мястото на съвещанието, мястото на което бе променено в последния момент. От всички, само Кръстена е невинна. Кога ще ни съдят? А Слав, Христо, Велика – погребали са ги, тях – най близките му хора. Христо – той беше прав. Той беше против въстанието. Само с желание и омраза власт не се сваля. Всички тези събития са урок, който не може да бъде пренебрегван. Кои от ръководителите останаха вън? Много са. И момчето на Киро отиде зян. Петър е говорил на погребението. Да му се неначудиш. Момчурляк беше в Балканската. Войните и живота са го изпекли. Какво спечелихме и в Балканската? Доказахме на света, че сме сила. Илинденското – колко противоречия имаше и тогава. Избухна не навсякъде, както сега. Провали. Провали. И винаги зад тях се крият предатели. Едни си отиват от „Своите“,но други успяват да се докопат до постове. Такива управници стават опасни. Ако преди са могли да предадат двама, трима, десет, после предават целия народ. Какво ли правят децата? Детелина и Петко са в играта. Дано не ги подгонят и тях. Пристигнал е Туше. Той не се занимава с политика. Кой го знае? Нека помага на сирачетата! Партията няма да ги остави, но той има син там. Трябва да им съобщя да се пазят от него, не че ще стане предател, но може без да иска – от глупост. Щом Петър му има доверие, значи го заслужава. Славе, вие поне не паднахте в ръцете на тези кръвопийци, но брат ти каква „красива“ гледка ще бъде? - Разстрел, или въже? На въжето, ще ми се люшка само единия крак, а за разстрел трябва да ме вържат. Ще се сетят ли, че този крак е останал там – на техния фронт? А-м-и... Пита ли те някой къде и защо си воювал? Както и да е. - По-бързо да ни изкарват от тук!

Съдебният процес бе насрочен за 20-ти март. Града заприлича на затворен кошер. Всяко семейство имаше някакви роднински връзки с подсъдимите, или бяха привърженици и живо се интересуваха от процеса, коментираха, предсказваха, но тези, които разбираха, защо законът беше изменен, не си правеха никакви илюзии. Може да се очаква най-лошото. Бяха запознати с някои приключили дела в страната и знаеха, че присъдите са тежки, повечето смъртни.

Затворените в килиите, въпреки предстоящата битка, бяха в по-добро настроение. Естественият човешки инстинкт ги зовеше към светлината навън, независимо дали ще бъде начало, или края. Там са и те – близките им, които ще погалят с поглед, с душа и сърце. Ще им позволят ли докосване? То ще е преливане на чувства, в чувства, експлозия на любов. И най-после ще се сложи край на безумното чакане. За последен път се уговаряха. Не можеха да отричат, че са комунисти. Полицията имаше всички данни за това. Не можеха да отричат и това, че са се събрали във връзка с подготовката на въстанието. Издаваше ги картата. Освен това, бяха влезли във въоръжена съпротива с полицаите. Трима от тях бяха убити. Оставаше да чакат смъртните си присъди. Тези, които бяха по-късно заловени, можеха да отричат и отричаха. Само за партийната им принадлежност не може да ги осъдят на смърт. Най-важното, което мислеха, бе как да отрекат вината на жените. При разпитите всички бяха казали, че те не са участвали в съвещанието. Иванка е чакала мъжа си, а Кръстена си е била в дома. Същото са казали и те. Оставаше вината им, че поддържат комунисти и са съучастници. Знаеха и че предателят вече е известен и е гласувано ликвидирането му, но след процеса.

Рано, в деня на процеса, голяма част от населението се бе събрала пред съда. Близките бяха вкарани вътре и затворени в една стая. Не ги пуснаха преди да докарат арестуваните. Никой не плачеше, не говореше.. Всичко бе вече изказано и изплакано. Сега всеки чакаше, затаил дъх. Вкараха подсъдимите в определената за това стая.Василка чу трополенето на Жельовите патерици. Бяха му ги дали, преди да го изведат. Преоблякоха ги, но белезите от раните не можеха да се скрият. В съдебната зала пуснаха първо близките, после част от напъналите да влязат. Когато се напълни, вратите се затвориха. Навън полицаи пазеха. Кордон имаше и около хората на пътя. Имаше шум, но когато процеса започна, настана пълна тишина. - Тишината на очакването.

Съдът зае мястото си. Въведоха подсъдимите. Близките се разшаваха. Едни заплакаха при вида им. Жельо съзря Петко, застанал до стената. Размениха си нещо като поздрав. Веднага се обърна да види влизащите жени. Иванка бе първа. Прошарените й преди коси, сега бяха съвсем побелели. Белег пресичаше лявата й буза. Усмихна му се. Искаше му се да протегне ръце и я прегърне, или поне докосне но... Влезе прокурора. Всички станаха. Когато седна той, седнаха и те. Зачете обвинителния акт. Подсъдимите не слушаха. Те знаеха какво пише там. Оглеждаха с търсещи очи салона. Всеки искаше да види близките си. Като прочетоха обвинителния акт, отново ги изведоха навън. Иванка запрегръща мъжа си. Не й попречиха.

- Горе главата, мили! Не се отчайвай! С нас борбата няма да се свърши.

- Теб няма да осъдят.

- Едва ли. Няма да пожалят никого.

- Ако излезеш, гледай децата! Ти си силна. Можеш да им даваш пример.

Започнаха да извикват. Жельо беше трети. Патериците отмерваха крачките по мозайката. Спря. Ако имаше муха, можеше да се чуе бръмченето й, но беше все още зима и нищо не нарушаваше, зловещо надвисналата тишина. След неизбежните въпроси и клетва пред Бога и Царя, зададоха въпроси по същество. Признава ли се за виновен по прочетения обвинителен акт. Жельо се изправи, подпря патериците и се хвана с ръце за дървената преграда. Белият му къдрав перчем се люшна пред погледите.

-Господа съдии, - обърна глава към съдиите, - Господин Прокурор, - прониза го с поглед. - Другари, - огледа дружелюбно цялата зала.

-Без болшевишка пропаганда! - подскочи съдията.

-Имам думата и ще говоря. Те за мен са другари. На Вас нали не казах така. Другари, вие днес ще бъдете очевидци на единствено по рода си следствие. Запомнете го, защото то няма да остане единствено. Новият закон ясно показва това. Искат да си призная, че съм участвал в подготовката на въстание и сваляне на кървавото Цанковистко правителство. Не ме спирайте, Господа съдии! Аз признавам участието си в това начинание, но съвсем не се признавам за виновен. Не е вина да мислиш за доброто на цял народ. Ще попитате – Кой съм аз, та съм тръгнал да извършвам риволюционни дела. Аз съм един от стотиците хиляди, които...

Съдията се развика. Отнеха думата на Жельо. Двама полицаи го сграбчиха и го повлякоха. Дори патериците останаха. Един, след това, дойде да ги вземе. Дълго не можеха да въдворят ред в залата. Отложиха заседанието за след обяд. Затворени, подсъдимите бяха разбрали, че нещо става. Броя на полицаите се увеличи. Не им позволяваха да разменят и дума.

Следобедното заседание премина по-спокойно. Разпитваха тези, които се надяваха на по-ниска присъда. Иванка и Кръстена отказаха, да са имали нещо общо с въстанието. Два дни продължиха разпитите. На третия, Прокурорът непоколебимо поиска смъртни присъди за всички. Свидетелите и адвокатите не можеха да изменят положението. Следобедното заседание бе, за четене на присъдата. Трепет бе обхванал и подсъдимите, и присъстващите. Покрай съда не намаляваше. Никой не отиде на обяд. Не намаляваха и полицаите, събрани от всички краища на страната. Залата се напълни безшумно. Започнаха да четат присъдите. Жельо бе зареял поглед някъде в пространството. На смърт – чрез обесване. Първото прочетено име беше неговото. Нито един мускул от лицето му не трепна. Очите му пронизваха с лек присмех Господата отсреща, които мислеха, че ще видят молещи, коленичили хора, но погледите съвсем не вещаеха такива илюзии.Забързаха се – Спас Гаврилов, Велко Мишев, Наньо Колев... десет човека. Иванка и Кръстена ги няма. Отдъхна си. Тях осъдиха на по петнадесет години строг тъмничен затвор. Само двама имаше на по пет години. Сигурно някой се е застъпил за тях с голяма сума пари. Тридесет и двама осъдени. Все пак, нищо не бяха, в сравнение с избитите във въстанието. Иванка се спусна към Жельо. Знаеха, че за последен път се виждат. Дръпнаха я. Останаха за спомен всеотдайните им погледи...

На другата сутрин бе намерен трупа на Живко. На дрехите му бе закачен надпис „Така ще бъде наказан всеки предател!“ Полицията вилня но не можа да открие отмъстителите.

Смъртните отделиха в отделна килия. Занизаха се дни на ново очакване. Може би искаха да сломят духа им. Не е лесно да очакваш смъртта. Никой не показа духовното си състояние. Всеки правеше равносметка на отминал живот и се уповаваше на бъдеще за семействата, децата си, родината. Това продължи девет дни.

На 3-ти април 1924 г. ги поведоха. Арестантите от другите килии чукаха по стените, крещяха. Някой запя: „Вий жертва паднахте....“ Запя целият затвор. На Жельо му се чу Иванкиния глас. Сбогом, скъпа моя! - произнесе със задавен глас. Разрешиха прощаване с близките. - Само по пет човека. Посрещнаха го Василка, Детелина, Петко, Милен и Туше. Прегърнаха го всеки поотделно. Сълзите се стичаха мълчаливо по лицата им. Заплака и той. Пред тях можеше да склони мъжката си гордост.

-Грижете се за децата! Във вас и тях е бъдещето.

-Искам да ми простиш! - доближи се Туше. - Аз...

-Знам. - прегърна го Жельо. - Не си виновен ти. Живей с другите! - посочи останалите. - И за тях. Бъдете едно цяло! - Неразрушимо.

Прощаването свърши. Детелина се затича след осъдените. Спряха я. Застана в средата на коридора с разперени ръце. Сълзите се стичаха по бузите й. Риданията на прощаващите се кънтяха в стоманено-бетонния свод. Казаха им да почакат за вещите. След половин час ги донесоха. Присъдата е изпълнена. Нови писъци кръстосаха зловещите си звуци...

Българийо, колко гробове още може да побере земята ти? Колко ли столетия трябва да изминат още, че да разбереш че „Единението прави силата!“, че с добрина и любов се гради, а с омраза и войни се унищожава? Боже, не позволявай черните забрадки да почернят красотата българска!!!

• К Р А Й

П.С – Данните по дати и имена за основните исторически събития са извадени от Военно Историческите Дневници.

Отделни щрихи са допълвани с данни от Интернет.

Литературните герои на повестта са действителни лица, но с променени имена.

18 03 2018

Надежда Борисова Аврамова