ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Слав бързаше да започне работа. Взеха ги двамата с Жельо във врачанската гимназия. Ставри им беше дал добро образование. И двамата бяха завършили в Солун. Велика стана учителка в началното училище. Децата имаше кой да гледа. Слав, ако не се научи да стреля с лявата ръка, поне се научи да пише с нея. Една седмица седя над листовете, изплезил език като малко дете, но се научи. Операцията отложи за по-късно. Излизаха и тримата заедно. Училището и дома изпълваха ежедневието. Василка също се почувства пълноценна. Домакинството и децата легнаха на ръцете й. Не и тежеше. Задружният живот в тази къща я изпълваше с радост. Реката на живота бе прехвърлила скалите и сега спокойно течеше в равнините. Войсковите части се завърнаха в поделенията си и Христо не трябваше да ги търси. Беше при тях. Повишиха го в чин „Майор“. Като се върна развеселен с новите нашивки, каза:

-Както е тръгнало, ще се сбъднат думите на тате ми Никола. Трябва да му пиша.

Те редовно си пишеха. Той ги осведомяваше, какво става по гръцко, защото селото му бе останало в ръцете на гърците. Писмата му бяха пълни с умни думи, но и много ругатни по адрес на новите управници и примирилите се с положението българи. Тези писма бяха единствената им реална връзка с родния онеправдан край. Редовете с неговия почерк идваха до средата на март. В края на месеца получиха писмо, диктувано от жена му. Чуждият почерк върху плика породи веднага съмнения. Христо отвори писмото с разтреперани ръце. Зачете. Облак премина през лицето му... Убит. Убили са го. Не се знае кой, Трупът му намерен... Остави зашеметен писмото на масата. Ставри изплака. Отдавна не бе плакал. Нямаше време да плаче и за внучетата си. Но за Никола... Той най-добре знаеше кой е Никола и какво е представлявал за тях и борбата и борбата им. Един герой, един забележителен човек, революционер – всеотдаен на делото и на хората. Неуловимият Никола. В ума си той го сравняваше само с Левски. А сега – убит! Не можеше да повярва. Коя е тази продажна ръка? Не в открит бой... а в засада. Проклета да е тая ръка!

-Той беше един велик син на Македония! Вечна му памет! - промълви,като заклинание пред поколенията, Ставри.

Всички стояха заковани. Това не бе едноминутен поклон пред загиналите в борбата за Македония. Това бе мъка... и в мъката – клетва.

-Когато умра, ще ме погребете до него! Заклевам ви!

Никой нищо не отговори. Всичко бе достатъчно ясно. От този ден Ставри се поболя. Лежеше в мутвака и рядко излизаше пред къщата да понапече измършавялото си тяло на слънце. Искаха да го заведат на доктор, но той отказваше.

-Оставете ме! Не съм болен. Моята болест е Македония.

Осиротялата Македония – три майки са й се трупали. Защо са й? Една й стигаше – България, но да я тачи и обича, защото кръв на вода не става. Другите – мащехи ще пратят в гроба най-добрите й синове за неподчинение. Седеше на слънце и се връщаше в спомените си назад. Все покрай Никола се въртяха те. Все него виждаха. А малко ли бяха? - Не са един и два. Той беше член още на Българския революционен комитет. Познаваше лично Левски и получаваше указания от него. По-млад от Ставри, той беше по-умен и хитър. От погледа му не убягваше нищо. Куршум напразно не хвърляше. Когато трябваше, турчин ставаше, арнаутин, влах, циганин..., но поставената задача да е изпълнена. Колко пъти са обикаляли Родопите, Пирин, Рила, Беласица, та и Балкана даже. Когато Русите се зададоха зад Дунава, работата им се увеличи и по-страшна стана. Трябваше да подготвят населението и най-важното – да събират точни сведения за турските укрепления, брой на войската, въоръженост и т.н. Населението се отзоваваше. Всеки искаше Македония да бъде свободна. Имаха свои хора дори сред турските войски. Трудни бяха преходите. Трябваше да се вардят, не толкова за себе си, колкото за сведенията. Много пъти бе ходил и с други от четата, но най-му допадаше с Никола да бъде. С него се чувстваше сигурен. Той можеше да излезе читав от всяко положение и да уварди другаря си.

Беше през зимата. Студът сковаваше всичко. Снегът голям, дълбок, на преспи... Трябваше да избират отвеяните места, но там се пързаля и политаш с главата надолу от една неправилна стъпка. Носеха важни сведения и не можеха да си позволят, нито да бъдат хванати, нито да закъснеят. Вървяха и през деня. Никола беше облечен като търговец. Ставри му беше ратая. Подхвърляха си на майтап:

-Добре ти е на тебе, чорбаджи. С тия дрехи няма да изстинеш. Питаш ли ме мене – бедния ти слуга?

-Хайде, хайде, добър чорбаджия съм. И тебе отдолу добре съм те навлякъл. Кой ти е виновен, че си кльощав, та не усещаш топлото?

Излязоха на билото. От долу идеха трима турци. Бяха ги усетили и ги пресрещаха.

-Сега я втасахме. - прошепна Ставри.

-Трай си! Лесна работа. Върви след мене, като че ли не ни засягат!

Никола тръгна право срещу турците. Те носеха пушките, но поведението на Никола ги респектира. Поклони им се. Поздрави ги на турски. Оплака се от лошото време. Все още сериозно го питаха, къде отиват. Той им обясни, че са тръгнали за добитък в близкото село. Поискаха му документите. Даде им. Документи имаше каквито щеш и на турски, и на български. Върнаха му ги и се позаинтересуваха, защо точно в това лошо време са тръгнали. Най-спокойно им обясни, че хората ядат и в лошо време, а за винцето месце трябва. Питаха, от къде ще минат на връщане. Никола се разсмя:

-От долу. Няма да карам и добитъка през баирите. Ще отслабне и ще му падне цената, па може и да се затрие в преспите, та ще съм на пълна загуба.

Повярваха. Пуснаха ги. Сърцето на Ставри беше станало на топка. Ще излети от гърлото му. Чудеше се на Николовото спокойствие. Наистина влязоха в първото село. Там трябваше да предадат сведенията. Когато си тръгнаха, валеше сняг и заличаваше следите им, но и джобовете си бяха изпразнили и нямаше от какво да се страхуват.

След един месец Никола тръгна с няколко отряда за попълнение на Опълчението.

-Искам с тебе да ида! - помоли се Ставри.

-Не може. - отговори му той. - И тук трябват хора. И тук не е леко. Не съм те учил напразно. Изпълнявай, каквото ти нареждат!Аз ще ги заведа и ще се върна.

Но не се върна. Дойде, чак когато пристигнаха Руските войски. После се хвърли в борбата за Автономна България. Участва в Кресненското и Илинденското въстание. Навсякъде беше... И накрая – в гръб...

Слав оперира ръката си през коледната ваканция. Вече имаха пари да платят. Седя седмица в болницата и си тръгна. Трудно му беше да свикне с оздравяващата си ръка. До край на живота си пишеше с двете. България се възстановяваше след войната, но и различни партии надигаха глава. Семейството още не можеше да се ориентира в тази партийна бъркотия. Всички теглеха чергата към себе си, а за народа никой не мислеше. Прикачваха думичката „народ“ към имената на партиите си, колкото да замажат очите на невежите. В училището гледаха накриво братята. Веднъж един настръхнал учител направо попита:

-А вие с кои сте?

-Трябва ли да сме с някого? - отговори на въпроса с въпрос Слав.

-Трябва! - изръмжа още по-разгневен оня.

-Е, щом трябва, тогава знайте – ние сме от Мекедонската революционна организация. - Усмихна му се предизвикателно Слав.

-Тук не е Македония.

-Може, но и там са българи.

-Вървете си в Македония тогава!

Положението се изостри. Жельо дръпна брат си.

-Остави ги! Защо се занимаваш с тях! И те толкова разбират от партии, ама се перчат.

-Кой не разбира, бе? - озъби се даскалчето.

-Вие, които се дърляте, не сте ли всички от една черга, но сте настръхнали като вълци един срещу друг. И това са учители. На това ли ще научите тази младеж? Партии... Преди всичко сте хора и се дръжте като хора, пък в коя партия искате, в нея бъдете!Срам е за училището, да се слави с такива кавги. Няма да издигне престижа ви. Ще си останете учители. Няма да ви направят депутати. А, ако направят някого, горко на тоя народ, когото той ще защитава.

-Комунисти са, комунисти! - почти изквича оня, но другите учители го дръпнаха и той млъкна.

От тогава колегите им се отнасяха с респект към тях, но и с повече уважение. Нямаха доказателства, че са комунисти, но знаеха, че с тази партия шега не бива.

ГЛАВА ПЕТА

През лятото на 1915г се пуснаха слухове за нова война. Народът настръхна. Още не бяха хвърлили черните забрадки от предишните войни. Самата България не бе поела дълбоко въздух от икономическото разорение. Хората не вярваха, че тази нова война ще им върне Македония. Тя беше война между Великите сили и една такава държава като България можеше да им служи като дойна крава и буфер на Балканите. Ако започне война, тя ще бъде на страната на Австро-Унгария, чийто поданик е княз Фердинанд.

Слуховете излязоха верни. Започна мобилизацията. Отново мъжете напуснаха семействата си, работата, нивята. Никой не знаеше колко ще продължи тази неканена война, нито дали ще се върне жив. Докато в Балканската война всички отиваха с чувството за дълг пред отечеството в една освободителна война, сега всички имаха чувството, че са слуги на богати господари, които проливат кръвта им за собствени облаги. Но заповедта си е заповед, най-вече военната.Слав не го мобилизираха заради ръката, но Жельо замина. Не беше по волята и на Христо тази война. Като офицер, той ясно осъзнаваше смисъла ѝ, а и това че България не е подготвена за такава война. Тя би я унищожила икономически, а съответно и социално. Жертвите са жестоко допълнение към трагичността на бъдещия проблем. Офицерският му дълг го принуждаваше да заеме поста си пред войнишките редици, да подтиска мислите си и предположенията. Войникът трябва да вярва, че воюва за справедлива кауза. В противен случай не би бил войник на отечеството си, а предател.

Есента войната започна. Наистина Фердинанд и Радославовото правителство присъединиха България към Тройния съюз – Германия, Австро-Унгария и Италия. Сърбия и Гърция бяха към Съглашението – Франция, Англия, Русия. Двата империалистически блока поделиха света за военните си цели и изправиха народите един срещу друг. Това бе първата по рода си война, която засегна почти целия свят. И тук – в самата България военните знаеха как да организират началото на военните действия. Всички мобилизирани македонци бяха разпределени по отряди, които пращаха като ударни срещу гръцката и сръбската армии, понеже познаваха местностите. Те разбираха, че македонците са тези, които ще се бият най-добре, смятайки, че освобождават сънародниците си. За кратко цяла Македония беше в ръцете на отрядите и настъпващата след тях армия. Всички се радваха на победите, но не знаеха, че войната няма да спре до тук и от нея ще остане само братоубийството и разорението. Много от македонците се разотидоха по родните си места и армията остана без героичните ударни отряди. Тя продължи напред.

Слав остана сам и трудностите се увеличиха. В училището се въртяха само учителките и двама немобилизирани стари учители. Събраха по два класа, за да могат да им преподават, но нито материалът можеше да се предаде изцяло, нито да се изпитват учениците. Пък и момчетата, останали без надзора на родителите си, не искаха да учат. Повече ги интересуваха военните събития. Слав разбираше интереса им. Те бяха почти мъже, които не можеш лесно да излъжеш. Задоволяваше ги с обясненията си, които може би бяха непълни, но ги успокояваха. Обикнаха го. За сметка на това Директорът на гимназията не веднъж му прави остри забележки, да не мъти главите им с политика, защото войната бе на първо място политика.

Ставри съвсем се поболя след като Жельо замина. Той най-добре разбираше същността на тази война.

-Славе, - каза той един ден. - там брат ти се бие със свои.

-Какво може да направи, тате, - войник е?

-Не мога да я разбера аз тая. Защо тях изпратиха точно там?

-Разбираш, тате, разбираш. За това ме и питаш, но дано е за добро. Македония е вече наша.

-Наша... Кой я знае, колко е наша? Тя и през Балканската беше наша, но ни подложиха динена кора. Друго ми е на мене – нали и гърците са мобилизирали македонци и сърбите. С тях ще се бият нашите. Може брат с брата да се срещне.

Като врагове да се трепят. Е, това ми е болката!

Можеше ли да се противопостави сина, като и него измъчваха тези мисли? Пред Коледа Ставри почина. Не пропусна да го погребат при Никола, но това не можеше да стане. Там беше тилът на военните действия и никой не би ги пуснал. Погребаха го във Врачанските гробища. Като си дадоха клетва, че като свърши войната, ще пренесат костите му на родна земя. Василка най-много плака и дълго стоя на гроба на свекъра си. Велика я подхвана и поведе към дома.

-Прав е тате. - промълви Василка. - тук – в далечния край нямаше нито един близък да го зачете. Заслужаваше. Ако беше долу, цяла Македония би се събрала. Пуста да опустее войната им. За война ли синове раждаме? Не може ли в мир нивите си да орат?

Събраха се около масата да почетат паметта на мъртвия. Мълчеха. Не само тази смърт беше причина за отчаянието. Всеки се питаше – това последна ли скръб ще бъде? Война е... Само децата тичаха по двора и почти бяха забравили погребението. За тях беше още рано да стават мъже. Сокол се мъчеше да ги догони, но като виждаше, че не може, пищеше с пълно гърло. Животът винаги продължава. Продължава чрез тях.

Веднъж, на излизане от училището, една от колежките на Слав го спря и смутено попита:

-Имам. - отговори й, питайки се защо се интересува от Жельо. Не бе забелязал да имат някаква връзка. - Защо? Интересува ли те нещо? Ако искаш, да ги донеса.

-Не, не. Те са си ваши. Би ли ми казал до къде да му пиша?

-Разбира се. - Слав извади лист и й даде последния му адрес.

-Много благодаря! - Отвърна тя, когато пое листчето. Ръката й трепереше.

От този ден те се сближиха. Тя беше жена на неговата възраст. Мъжът й загинал в Балканската. Останала сама с дъщеря си. Може би е влюбена в Жельо. Защо да не е така? Всеки има нужда от близко същество. Писа му веднага. И тя му беше писала. В почти едновременните отговори брат му пишеше: „Славе, ние наистина имахме връзка с Колева. Не кой знае каква, но връзка. Зная, че ме обича. Обичам я и аз, но не й писах, за да свикне без мен. Ако се случи нещо, ще й бъде още по-трудно. Тя е загубила един. Разбираш... Нея жалех. Сега ще напиша и на нея...“

-Разбирам! - избухна Слав. - Разбирам, че е див. Може ли да си прави такива сметки? С обич сметки стават ли?

-Успокой се! - спря го Василка. - Ти забравяш, че той не е обичал до сега, а не е на двадесет години. Мислил е, че така ще бъде по-добре. Не познава женската душа. А и на него не му е лесно.

Слав утихна. Жена му беше права. Той виждаше нещата от своя страна. Можеше ли Жельо така да ги види?

Вестите от фронта бяха оскъдни - „Напредваме“ и толкова. От писмата трудно можеха да се ориентират за истинското положение. Вестниците гърмяха високопарно за несломимия дух на българския войник. Величаеха съюзниците си. Фронтът действително напредваше, но две години минаха и краят на тази война не се виждаше. Отново много черни забрадки се вързаха. Сиромашията се почувства навсякъде. Нито пари имаше, нито какво да се купи. Всичко отиваше за армията, а нямаше кой да произвежда. Жените се бореха, доколкото можеха. И Славови се чудеха как да свържат двата края. Черноборсаджийството цъфтеше. Всеки даваше мило и драго за храна. С големи трудности Слав успяваше да снабдява двете домочадия. Разменяше и купуваше. Нямаше право да се срамува. Вкъщи очакваха осем гърла. Писмата пристигаха трудно. Страхът нарастваше. Никой не говореше за него, но той се усещаше в очакванията и погледите, които се разменяха набързо. Българските войски бяха вече зад Албания. Сръбски части влизаха в сражения с настанените по селата войници. Падаха от засада. Боеприпасите не достигаха. Храната – също. Окъсаните дрехи едва прикриваха голите тела. Това не беше вече войска, а гладна, одърпана глутница. Брожението сред войниците нарастваше. Те проумяваха, че гладуват, за да бъдат нахранени съюзниците. Воюват окъсани, за да бъдат облечени пак те. Те имаха пари и плащаха, а бедна България нямаше. Между войниците и офицерите имаше такива, които разпространяваха вестниците на социалистите и земеделците. В тях те виждаха другата истина за войната, вълнуваха се, бягаха от фронта. Влиянието на Октомврийската революция се почувства навсякъде. Войнишкото въстание ускори излизането на България от войната. Великите сили, печелили, или губили, ще се споразумеят и ще си поделят малката синя планета Земя. Дали и тя не е жив организъм и я боли от толкова много нещастия, не се знае, но тя ще се отърси от плесента и ще продължи да храни безумното човечество...

Една вечер Христо се прибра. Не можеха да го познаят. Не влезе в къщата и не им даде да му се порадват, а само поиска газ, топла вода и сапун. Докато не очисти въшките, не влезе. Преоблече се и запали войнишките си дрехи на двора.

-Отидоха ти пагоните. - пошегува се Слав.

Велика ту плачеше, ту се смееше, притичваше, подаваше на мъжа си, каквото поиска, спираше се да го погледа и пак политаше на някъде. Децата се бяха скубчили на едно място и чакаха разрешение да прегърнат баща си. Сокол не го помнеше и наивно питаше:

-Кой е тоя чичко?

-Татко, не виждаш ли?

-Това е татко. - детето сочеше Слав.

-Това е твоят татко. - заобяснява му най-големият – Петко. - На мен, на Иван и на Стоян ни е баща този. - и посочи Христо, който още се обличаше. - Казва се Христо. Не си ли чул? Получавахме писма от него. Бил е на война.

-И чичо Жельо е на война. Защо не си е дошъл?

-Не знам. И той ще си дойде. Ти и него си забравил.

Върху Христо налегна още повече умората след къпането. Прегърна всички по ред, целуна ги, но усещаше, че краката му треперят. Виеше му се свят.

-Велико, - почти простена той. - Аз ще лягам. Не мога да стоя на краката си. После ще говорим – нали съм тук.

-Лягай! Мама ти е приготвила. Но няма ли да ядеш?

-Не. Ядене сега не ми трябва.

Щом докосна чистите завивки, каквито не бе виждал много дълго, кой знае от кога, потъна в непробуден ободрителен сън.

Иванка Желева бе разбрала, че Христо се е върнал и почука късно вечерта. Отвори й Слав. Очите й го гледаха питащи, с разширени зеници.

-Няма го. Не се е върнал още. - каза, преди тя да е попитала. Знаеше, какво я е довело тук. - Дойде си Христо, но спи като пън. И от него нищо не можах да разбера.

-Влез, Иванке! Защо стоиш тук? - покани я Велика. - Славе, защо не влезете вътре, а на прага разговаряте?

-Не. Не. Няма да вляза. Аз дойдох... - запъна се.

-Да питаш за Жельо. Не се смущавай! Всеки пита сега. Всеки чака. Зная, че и ти чакаш. Той ни е писал. Знаем всичко.Всеки има право на чувствата си. Ще си дойде и той. Щом не искаш да влезеш, ела утре! Христо ще се наспи и ще го разпитаме какво знае. А може и Жельо да си дойде. Сигурно и той ще си чисти въшките и ще се наспи, пък тогава ще види някого. - засмя се успокояващо, въпреки че вътрешно изпитваше смътен страх.

Желева си отиде с обещанието, че ще дойде. Велика сподели опасенията си със Слав:

-Страхувам се, Славе! Христо е един от последните, които си дойдоха. Къде ли е Жельо? Не сме получили никакво съобщение, за да се страхуваме предварително, но може ли да каже човек – война е?

Войната свърши. Слав разбираше това и мисълта за брат му го измъчваше, но не смееше да споделя предположенията си, най много заради майка му на Христо. След като почина Ставри и тя се разболя. Не легна, но като че ли губеше разсъдъка си. Вече не правеше разлика между сина си и братята. Непрекъснато питаше за някого. Плачеше ту за един, ту за друг, като за умрели. После се смееше, посрещаше, прегръщаше Слав и винаги го бъркаше със Христо, или Жельо. Не се знаеше точно кого има в предвид. На всеки казваше „Сине“. И сега, когато си дойде Христо, тя го прегърна усмихнато и му рече:

-Ти си дойде, сине!

Погледът й блуждаеше над него. Дали го позна? Сигурно не, но Христо не разбра това, целуна и нея, както всички останали. Задържа ръката й. Тя го погали и отиде на друга страна. Няма да му казват нищо. Дано завръщането му върне и нейния разсъдък.

-Защо ли го няма? - попита Василка, когато си лягаха.

-Има много вероятности, като отхвърлим тази – да е убит. Може да е пленен. Може да е ранен и се лекува някъде. Може да е в Македония.

Тя се разплака. Подсмърчаше и си триеше с длан сълзите.

-Но при всички твои вероятности, можеше да пише.

-Могъл. Стига! - скара й се Слав. - Ако е в плен, от къде ще ти пише? Те и писмата пристигат през едно, две, не виждаш ли?А съобщенията за убитите винаги идват. Значи няма за какво да се безпокоим напразно.

На другия ден наистина получиха писмо. То съдържаше една страшна истина, но Жельо беше жив. Бил тежко ранен в крака. Получил гангрена и се наложило да го отрежат. Сега е добре, но с един крак. Не знаел, кое ще бъде по-добре. - Да се върне ли тук? Как ще гледа Желева на него? За близките не се съмнявал, макар да знаел, че ще им бъде в тежест. Жените плачеха. Слав псуваше акъла на брата си. Как може да мисли такива работи? Той винаги си е бил малко особен, сякаш не ги е една майка раждала. Василка го успокояваше, доколкото можеше. Иванка Желева ги завари в това състояние. Избърсаха набързо сълзите, за да я посрещнат. Спогледаха се. Какво да й кажат? Слав пак избухна:

-Истината, разбира се! Не виждате ли, че от нея зависело връщането му.

-Да попитаме Христо! - обади се Велика.

-Остави го. Нека спи. Каво ще ти каже той? Иди посрещни жената! Стига сте циврили! Брат ми е жив, не е умрял.

Велика излезе да посрещне Желева, а Слав се обърна към Василка:

-Не мога да разбера, ти ли си тая, дето две планини премина току що родила?

-Силите ме напускат, Славе.

-Всякога човек може да бъде силен.

Влезе Иванка. По лицата им разбра, че има нещо. Уплаши се. И нейното лице се удължи от напрежение, а очите й ги гледаха вторачено, въпросително. Никой не си отваряше устата. Всеки си мислеше, от къде да започне. Слав направи решителната стъпка. Подаде й писмото. Тя зачете бързо с блуждаещ поглед скъпите редове. От гърдите й се откъсна въздишка на облекчение. Седна отмаляла. По бузите й се търкулнаха сълзи.

-Глупчо! - На лицето й се появи нещо като усмивка. - Нали е жив. Каква тежест ще ми бъде? Само да се върне, веднага ще го взема при себе си. Не. - замисли се. - Ще отида аз да го доведа. Така ще е най-добре, нали? - Погледна въпросително останалите.

Всички си отдъхнаха. Решението й бе единствено най-правилно. Започнаха да говорят един през друг. Разбраха се да отидат Слав и Желева заедно при него, веднага. Няма време за повъртане. Един човек чака, раздвоен между нещастието си и щастието, че е жив, между съмненията и надеждата. Какво му е коствало, докато напише това писмо? Те бяха тези, които могат да върнат напълно живота и надеждата в него. Всеки миг, всеки час е страдание. Ненужно страдание и съмнение. Съмнение в истинската себеотдаваща се обич. Ако знаеха само, колко пъти го нарекоха „глупчо“, би тръгнал пълзешком към близките си и любимата. Какво значение имат годините? Любовта е една и съща за млади и за по-възрастни. Дори при по-възрастните е по своему по-силна, защото перспективите пред тях са по-малко. Христовият дом бе една здрава крепост, в която си правеха среща болки и радости, но винаги с разбиране и негласна човешка обич. Тя въдворяваше ред във всички действия и помисли. Рядко някой дом може да се похвали с такава човещина.

Христо се събуди и дойде при тях. Поздрави ги и се здрависа с Желева. Възвърналата се жизненост личеше по стъпките му и свежестта на изпитото лице. Седна при тях. Разказаха му накратко създалата се ситуация с необходимото обяснение, които съвсем не бяха нужни за него, но той от учтивост ги изслуша. Когато свършиха и го загледаха очаквателно, той не бързаше с мнението си. Веждите му бяха свъсени. Очите излъчваха мълнии върху облачността на лицето. Простря ръцете си на масата, стисна ги в юмрук, като че ли искаше да смачка нещо в мислите си. Гласът му излезе като от бездна:

-Война! Страшна дума! Още по-страшна е самата война! Най-страшното е, когато не знаеш защо се биеш, с каква цел, или заради самата война, нужна някому, но е нещо чуждо за теб, за твоите сънародници, за цялото ти отечество! А, ако си и с пагон, всичко става още по-сложно. Сблъскваш се с една безсмислица, която няма граници, предели, посоки. Гледаш я в очите. Искаш да изкрещиш, да я убиеш, но нямаш възможност. Тя би те смачкала, би стъпила върху трупа ти и би казала: -“Ето трупа на един родоотстъпник, на един предател!“ Как биха те погледнали синовете ти? Как биха гледали въобще на теб – жив, или мъртъв? В техните очи, в очите на поколенията ще бъдеш това, което тя – безсмислицата е казала за теб. Нямаш изход. Ти вървиш подир нея. Води те на смърт в битки, на нож, под куршумите, в бягството, когато врагът върви по петите ти. Той не те е викал. С нищо не ти е враг. Враг е на твоите съюзници и ти трябва да умреш заради тях. Трябва дори родината си да предадеш заради тях. Най-безславно отстъпваш, но за това поколенията няма да те обвинят. Във война има печелещи и губещи, и толкова. Тук има една крещяща несправедливост, която най-малко аз – българският офицер имам право да назовавам. - отново потъна в мисловните си разсъждения. И изведнъж сякаш се събуди. - Но за Жельо ставаше дума. Разбрах всичко. Правилно сте решили. Идете го доведете! Какво е един крак в сравнение с хилядите жертви на безсмислицата? Един жив герой за поколенията, спомен от „Великата Първа Световна война“. - Мрачна усмивка бе легнала на стиснатите до болка устни, причинена от дълбокото му разочарование.

Влезе майка му и се завтече към него. Прегърна го.

-О, сине, ти си се върнал!

Опариха го и сълзите, и думите й. Вгледа се болезнено в майчините очи. Проумя действителността. Тихо промълви:

-Ето още една жертва, още един герой, жертва в тила.

Всички гледаха онемели. Велика първа се откъсна от вцепенението, хвана свекърва си за ръка и я поведе навън.

-Хайде, мамо, да идем да приготвим закуска! Всички са гладни.

Старата жена се съгласи веднага и тръгна със снаха си, съпроводена от погледите, в които бе легнал ужасът и омразата към нещо, което отнема радостта и спокойствието на домовете, хляба, дрехата, всичко събирано с толкова много любов за децата, за поколенията.

Ще си прости ли България унижението? Или единственият спомен от тази война ще остане бягството на Фердинанд, задигнал златото и ценностите й? Срама, разочарованието, мъртвите – всичко ще се забрави. Ще останат само имената на геройски загиналите, които може би не знаеха защо се бият, но останаха достойни войници на отечеството си. Ще се напишат имената им на многобройни паметници. Само историята ще се мъчи да разгадае по-детайлно истината, но и нея ще я пишат различни народи и ще звучи различно, на различен език, с различен смисъл. Колкото и да се старае да е обективна, и тя е дете на живота и политиката. Ще им бъде подчинена. Ще си отидат по реда и единствените свидетели, но ужасът пред думата „война“ винаги ще го има, неосъзнат напълно от тези, които не са я преживели, но вроден в човешката същност, защото в стремежа си да твори, той е пазител на най-святото – Мира.

Още същата вечер Слав и Иванка заминаха за Дупница, където беше Жельо. Малко разговаряха. Всеки беше вглъбен в мислите си. Докато стигнаха, минаха поне през десет проверки. Трябваше да дават обяснение къде и за какво отиват. Последният разпит беше пред лазарета. Пуснаха ги, но ги накараха да чакат отвън.Те бяха казали, че идват да го отведат. Трябваше да се уредят документите му. Покрай тях минаваха окъсани войници с превръзки на главите, ръцете, краката. Оглеждаха ги, но никой нищо не попита. Знаеха че животът и вътре, и вън е един и същ. Болна е цяла България. Бунтове имаше и във войнишките редици, и в редиците на тези, които работят за войната. Слабата полиция се мъчеше да въдвори някакъв ред, но това беше трудно и те предпочитаха да си затварят очите, или да изкярат по нещо в тая бъркотия. Може ли да се върви срещу народното озлобление, а още по-малко срещу разгарящите се до убийства политически страсти.

Изведоха Жельо. Беше преоблечен в по-сносни дрехи. Единият му крачол бе превързан над коляното. Подпираше се на патерици. Слабото му тяло едва се крепеше на тях. Косите, посребрели, се показваха изпод кепето. Очите му ги търсеха. Иванка подскочи. Слав я стисна за рамото. Тя знаеше какво означава това. До сега бе слушала заръките му – да не плаче, да не задава различни излишни въпроси... В първия момент, като го видя, сърцето й се сви от жалката гледка, която той представляваше, после лудо заби, задави я. Ръцете й сами се простряха напред и изскубнала се от Слав, полетя към любимия си, прегърна го и обсипа с целувки лицето му, за да заглуши сълзите си. Той стоеше под тоя град от целувки. Не можеше да остави патериците. Ръцете му бяха заети с тях. А как искаше да я прегърне и отвърне на целувките й. Заплака. Тя усети сълзите му с устните си и спря. Взря се в очите му. Те търсеха нейните...

-Хайде, мили! Стига сълзи! Ние сме тук и сега ще отпътуваме за дома. Живи сме, живи! Това е най-важното. Живи сме и сме заедно... - така тя успокояваше него и себе си.

Е, брат, все пак доживяхме да се видим, да се съберем. - прегърна го Слав, потупвайки го по рамото. - Виж какво прекрасно време е!

Наистина времето беше прекрасно. Слънцето напичаше кротко с обедните си най-топли лъчи. От гората подухваше лек ветрец и разнасяше сладостна прохлада с планински аромат. Птиците пееха. Природата живееше, за да покаже и на най-отчаяните, че каквото и да се случи, животът е хубав и продължава, че след лошото идва и добро, да дава радост за очите и надежда за сърцето.

Влакът ги понесе обратно. Иванка се суетеше около Жельо. Говореше, говореше... Той я слушаше, загледан в непрекъснато менящото й се лице и току бликваше от очите му по някоя сълза, но от радост беше, че любимото същество е толкова близо до него – душа до душа, сърце до сърце. Изтриваше ги набързо и пак се взираше в очите й.

През това време Слав се занимаваше със своите мисли. - Колко близо бе до родния край? Как му се искаше да прелети и кацне там, където беше гроба на децата му! Мисълта му се вплете в образа на момиченцето, в русите косици, надзърна в големите сини очи. Те го гледаха светли, радостни, полумомински. Той отпъди виденията си с други мисли. - Тя никога няма да стане мома. Беше дете и винаги ще си остане дете. Мъртвите не остаряват. Погледна белите коси на брат си. Стареят живите. Но колкото и да са стари, пред тях стои утрешния ден със своите неизвестности и по-дълбока старост. Влакът го отдалечаваше от родните места и скъсяваше нишката, свързваща мислите. Младостта му бе там – назад. Гробовете на Гоце и стотиците загинали другари бяха там. Там са и много от живите. Каква ли е тяхната съдба? Къде ли е Туше? Бъди спокоен, братко, жив, или мъртъв! Синът ти расте под грижите на новата си жива майка. Нейната гръд го отгледа. Тя никому не би го дала, както и родния си син. Той е неин и само неин и мой. Никола, ти вярваше в революцията. По-добре че очите ти не видяха, какво излезе от България, на която ти толкова вярваше. Капиталистическия свят не бе цел на твоята борба. Левски ти бе учител. Не можахме да станем това, което ти искаше, но, повярвай ми, при таково правителство, щяхме да бъдем лоши негови служители. Светът се е превърнал в глутница вълци. Делят се и се размножават. Протягат шии да глътнат повече земя и народи. Протягат ръце да ги смачкат. Изплезили са езици и земята се стряска от техния вой. За тях ние сме малка мишка, чийто дом са Балканите. Хем сме им на път, хем ги дразни вековното достойнство, което имаме. Няма да го изкоренят. Не го направи турчина. Няма да успеят и те. България не е загивала. Няма да го позволи народът, не правителството. Ти, Никола, вярваше на тоя народ. И аз му вярвам дори сега, когато е унизен. Тази злоба ще роди и закърми новите си борци... За малко се откъсваше и пак тръгваше по следите на спомените, правеше равносметка на идеи, въстания и войни. Историята – неговата собствена, неписана, прочетена между редовете и преживяна, го водеше по стръмни пътеки, търсещи истината. Но тази истина все му се изплъзваше, размиваше се между събития, партии, правителства и се свиваше в душата му, все още неразгадана, като болка. Погледна Жельо. Жал запъпли към гърлото. Подтисна я. Обвини се, че се бе вглъбил в размислите си, но неусетно свърза състоянието на брат си с тях. Както казваше Христо – ето още една жертва на правителствената неориентация и в нашия дом, а колко са българските домове.

Пристигнаха късно вечерта. Посрещнаха ги Велика и Василка, но и целия дом светеше. Чакаха и децата. Христо се мъчеше да ги убеди, какво поведение трябва да имат спрямо Жельо, но знаеше, че трудно се убеждават деца, а Сокол не подлежеше на никакво убеждаване. Ще прояви любопитството си и спрямо чичо си. И другите бяха толкова убедени, че щом тропна портата, веднага се юрнаха към вратата. Спря ги Петко. Той беше вече младеж, разбираше повече от останалите и му се чуваше думата сред тях. Въпросите на живота все още не осъзнаваше, но вече го измъчваха. С тях растеше и възмъжаваше. Слав му беше като приятел. С него можеше да разговаря с часове. Разказите му за войната, за Македонското движение, работата с комитетите, възбуждаха в него младежкия дух. Свързани с подвизите на баща му, те ставаха негово верою. И сега, като ги слушаше да говорят против войната, не можеше да осъзнае реалната действителност. За него, мъжът бе създаден да бъде войник. Ако побеждава – добре.Ако отстъпва – срам. Беше му жал за чичо Жельо, но в неговите очи той бе герой. Посрещна го пръв с видима гордост в очите. Целуна го и му прошепна:

-Ти си герой!

Очите на героя го погледнаха с печална усмивка. Останалите деца му задаваха въпроси – къде, кога, защо... Не получиха отговор и трябваше да им се скарат и да ги изпратят по леглата. Петко остана. Той се чувстваше равноправен сред възрастните. Превърна се целият в слух, когато приключиха късната вечеря и можеха да разговарят по въпросите, които го интересуват.

-Къде стана тая? - пръв попита Христо. Той най-добре познаваше фронта.

-При Добро поле. При самия обрат на войната.

-Зная. Ние сме били малко по-назад от вас. После не можеше да се разбере кой, къде е.

-Аз бях в лазарета. Преминах обратно фронта на колела. Много неща не видях. Но това няма значение. Съжалявам, че не участвах във Войнишкото въстание.

-И ти ли? - зададе половинчато въпроса си Христо.

-Защо, аз да не съм по-прост от другите? Нима аз не разбирам, че тази война има противонароден характер? Октомврийската революция не е ли достатъчно ясен пример на организирана, въоръжена борба за правото на народа и против братоубийствената война? Русия наруши реда на фронта. Нашето въстание, стана причина България да излезе от войната.

-Не. Не ме разбра. Попитах те така, защото и моето мнение е същото, но аз нямах смелостта да участвам в бунтовете. Не ги спъвах, но пряк участник не бях. Пречеше ми въображаемата офицерска чест на военен от царската армия. Не можех да приложа възгледите си на практика. Сега съжалявам. Сигурно има още много други, които също съжаляват. Може би, ако техния брой беше подкрепило въстанието, то щеше да успее и щяхме да имаме Република. Но изглежда, че не сме дозрели. Човешкият разсъдък бавно проумява. Трябват му събития, които да го разтърсят. Таково беше точно тази война, но хората не разбираха. Те бяха гладни и голи и затова тръгнаха на въстание, а не за да променят политическия строй. Повечето, видели родна земя, се разбягаха по селата си. Не му е дошло още времето.

Жельо искрено се разсмя. Облекчен, отърсен от собственото си нещастие, той можеше спокойно да говори между свои, близки хора. Това го окриляше.

-Фердинанд мислеше ли за офицерската си и човешка чест, за честта на България?

-Не забравяй, че ние не можем да бъдем като царя. Не ни е присъща неговата подлост. Той може да си позволи този лукс, защото още в началото на войната е подсигурил себе си чрез Германия. Той не се е интересувал от България, още когато ни вкара в тази война, когато ни остави голи и боси, за да облече и нахрани Германия. Тя му беше длъжница. Той обра България, за да има какво да постави пред нозете й, когато й се поклони, за да я направи още по-зависима от себе си. Тук дори не може да става дума за чест, а за един търговско-политически акт, от който печелят само единици. Той не е българин и ако преди не го разбирахме добре, сега вече ни е ясна политиката, която е водил за страната ни. Ние, Жельо, сме българи и можем да съжаляваме, че не сме дали своята дан в нещо, което не сме осъзнавали напълно, но изменници не бихме могли да станем.

-Да. Ленин даде висока оценка на Войнишкото въстание. То е отзвук на тяхната революция, но и доказателство, че и в България има наченки на болшевизма.

-Ясно. Чел си вестници. - отговори му Христо. - Да не си социал-демократ?

-Не. Още не съм, но вие, изглежда, ще ми помогнете.

-Щом ти е нужна помощ – имаш я. - всички се разсмяха. - За нашите разбирания, това е единствения път. - Обърна се към сина си. - Ти, сине, на какво мнение си, като си ни зяпнал в устата?

Момчето се обърка от внезапния въпрос и смутолеви едно: „Не зная.“

-Ами вие, невести? - с въпросителна усмивка погледна жените. Те се разшаваха.Спогледаха се.

-Аз съм член на Българската работническа социал-демократична партия. - изтърси наведнъж Иванка, като ги загледа право в очите, сякаш и тя хвърляше своето предизвикателство.

Думите й наистина предизвикаха смущение, но Слав, както винаги, спаси положението с хумора си:

-Я гледай къде била комунистката, а обвиняваха нас – неориентираните. И си мълчиш – доверие ни нямаш. Разбирам, разбирам. Сега много неща ми се изясняват, но кой да предположи?

-Е, сега знаеш. И не съм само аз. Има много други.

-Ясно. Ние сме изостаналите.

-Не се корете! Времето е пред нас, а то не ни вещае нищо хубаво. Ще можете да се изявите.

-И аз ли? - обади се Жельо, възбуден от откровението и силата на любимата жена.

-Разбира се и ти. Погали ръката му Желева. Като си без крак, ръце имаш, ум имаш. Ще пишеш. Агитацията е най-силното средство за осъзнаването на народните маси. Аз ще бъда до теб.

-Боже мой, - продума най-сетне Василка. - точно тази вечер ли се заехте с политика?

-Защо? Политиката е добър разговор. Както каза Слав – получаваш ориентация. Живи хора сме и нищо не ни е чуждо. Поздравявам колежката. И аз не съм предполагала. Изоставаме.

-Но да участваш в политическия живот не е просто нещо, особено при сегашното състояние на нещата. От Русия започнаха да прииждат бежанци. Говори се, че там се води братоубийствена война. Нали не това е целта и на руския народ...

Влезе баба Галина и прекъсна разговора. Петко понечи да я изведе, но Христо го спря:

-Остави баба си. Тя трябва да бъде между нас, за да осъзнае присъствието ни. Нали видя, че позна Жельо.

Тя се спря до тях, поогледа ги и попита:

-Защо не си лягате? Не сте ли изморени?

-Ще си лягаме, мамо. - погали я утешително Христо.

-Аз, за това... Не мога да заспя и исках да ви видя пак.

-Седни при нас! - поднесе й стол Велика.

-Благодаря, дъще! - прекара гальовно ръка по косите на снаха си. - Ще си вървя да лягам. На Жельо не му ли е трудно толкова време да седи?

-Не, маминко, - отговори й Жельо. - Радвам се, че вече съм между вас.

-Това твойта невеста ли е? - посочи Иванка, която се изчерви от този въпрос.

-Моята. - погали я. Тя не се отдръпна. - Добра ми е, нали?

-Добра е, сине, добра. Гледайте се! Живейте си!И деца Бог да ви дава!

-Късно е, маме! Ние имаме дъщеря като Петко. Нея ще гледаме.

-Добре, сине! Вие си знаете работата. Ние – старите само акъл даваме.

Поогледа ги, пак им заръча да си лягат и излезе. Слав подскочи. Някаква неописуема радост го завладя. Тупна Христо по рамото и почти извика:

-Това е чудо! Това е щастие! Вие я излекувахте. Саво хората могат да върнат самочувствието и вярата на други хора. Това е сила, която никой лекар не може да постигне.

В полунощ умората ги налегна. Иванка обеща, че на другия ден ще дойдат с дъщеря си да отведат Жельо при себе си. Той я изпрати. Патериците потупваха някак си радостно. Чувството на тялото се предаваше и на дървото. Кой казва, че предметите са мъртви и не говорят? Човешката душа говори чрез