Пътуваха прекалено дълго, прекалено дълго...

         Това мислеше Ливиа, след като за кой ли път погледна часа – наистина им отне доста време този преход от точка до точка. Трябваше да стигнат някъде, а изглежда все още далече това място, което всъщност дори не знаеше кое е - Ким определяше маршрута им при посещението на известни и неизвестни места в страната. Днес планът му се беше объркал някъде и от километри не си бяха казали и дума, мълчаха потънали в мисли, всеки премислящ нещо свое, което за момента нямаше нужда да сподели със спътника си, а имаха навика да си споделят всичко видяно и премислено от единия, пропуснато или като допълнение за мислите на другия.

         Винаги, но не и сега.

         Ким се озърташе и сам се чудеше къде ли обърка пътя - малко след последното им спиране осъзна, че се носят в неизвестна му посока - навигацията на колата упорито мълчеше, напълно безполезна и в момента бе просто като украшение на интериора. Оказа се, че и телефоните нямат връзка с оператора си. Радиото също не улавяше нито една станция - нито една от десетките в ефира.

         Пълно затъмнение.

         Когато установи всичко това, вече нямаше никаква представа къде се намират. Движеха се известно време в очакване връзката с мрежата да се поднови и да получи някакво упътване дали е на правилния път или да поема в друга посока. Сигнала така и не дойде, затова сега просто караше, уверен че все някъде ще излезе някое населено място. Повече се притесняваше за настроението на жена си, тя не обичаше такива положения и определено вече е раздразнена от всичко случващо се.

         Ливиа мълчеше, заслушана в шума от равномерното сцепление между гумите и пътя,  и гледаше полето с оскъдна растителност как току се скрива от появила се стена от стъблата на обезлистена гора. После пак излизаха насред равнинната празнота,  простиращата се до далечните хълмове, очертаващи хоризонта и подпиращи ниското небе. Липсата на обичайните далекопроводи и километрите кабели свързващи металните кули беше странна – очите ѝ не можеха да намерят нищо в тази пустота.

         Нищо, съвсем нищо.

         Съвсем нормално да няма покритие за телефоните им, нито пък връзка с нито един от сателитите, колкото и да бяха в космоса. В момента нито един не им помагаше.

         Въздъхна - искаше да стигнат до някъде, да легне и да се наспи, толкова  уморена се почувства от усещането, че са се изгубили, но в колата по време на движение така и не се научи да заспива. Трябваше и да се пораздвижи, седенето започна да я сковава, днес освен двата пъти за кратки почивки на крайпътни бензиностанции, не бяха спирали повече, а след като откриха и това, че пътуват без да знаят накъде и денят вече си отиваше, определено нямаше и да спрат.

         Хвърли поглед към Ким, който бе вперил поглед в доста позахабения път без маркировка – навярно мислеше за същото - че трябва вече да са стигнали до набелязаното в плана им за пътешествие градче, което така и не се появяваше сред  толкова грозното в безжизнеността си поле.

         Ливиа бе свикнала с подобни преходи – били с кола, с колела или пеш, но днес нещо я караше да се чувства освен уморена, но и доста напрегната и много притеснена, без да знае от какво.

         Предчувстваше някаква опасност, а нямаше с какво да я свърже, освен това, че са в тази безлюдна местност, дори не се разминаваха и с други коли. Бяха сами на пътя, разгъващ се все така напред и напред. Може и да е нормално да се усети като изгубена и това да я притесни. Без да има нужда да пита или да го казва на Ким, знаеше, че ще спрат където и да е, без значение дали е искал да посетят мястото или не. Така се бяха разбрали още преди години – той да съставя плана за пътуванията им и тя му се доверяваше, като почти винаги оставаше доволна от избора му.

         Погледна към небето, започнало да тъмнее от пълзящите към тях тромави, но уверено приближаващи ги сивочерни облаци, между които вече се виждаха присвятквания и се чуваха глухи тътени.

         Само това оставаше - да ги залее някоя есенна буря и да няма къде да се приютят. Ама че ден им се падна...

         - Ливиа, май ще ни понавали.

         Ким също бе отбелязъл прииждащите тъмни облаци, само че без никакво притеснение от това, че не обичаше да кара в лошо време.

         - Чудесно. И все още не знаеш къде ще ни се случи това, нали?

         - Никаква идея. Това нещо – той чукна екрана на навигацията, застинал в една и съща непроменяща се картинка на някаква позиця, която определено не беше тяхната в момента, - нито ни показва посока, нито пък иска да говори. Същото е и с телефоните.

         - Знам, Ким, но тогава накъде караме?

         - По пътя, винаги караме по пътя – Ким ѝ намигна както правеше често за да разсее напрежението, но познаваше жена си достатъчно добре за да разбере, че точно сега не ѝ е до шеги. Затова остана само с едно намигане. – Добре, нека да сметнем - в два и половина минахме през онова градче с развалените и светещи в свободна комбинация светофари, нали ги видя и май ги снима? Нали ги снима? А, не си ли - е, нищо, може навръщане все още да не са ги оправили. Ама пък беше забавно да ги гледаме. – Явно на Ливиа не ѝ беше забавно. Прокашля се и продължи да говори: - Общо взето дори и да сме някъде без да знаем, никога до сега не съм срещал чак толкова отдалечени населени места и  предполагам, че не сме далече от следващото, което и да е то. Ще видиш, че скоро ще се появи, няма начин да не се появи.

         - Дано, защото ако бурята ни застигне няма да можем да продължим, ще решиш да спрем, понеже е опасно да караме, и ще трябва да спим в колата, а така най-вероятно ще замръзнем, особено след като ни свърши горивото, което, ако изобщо си забелязъл, е на привършване.

         - Само девет градуса е, нищо особено за есенна вечер – намигна ѝ той отново, тя го погледна с присвити очи, аха да го цапне, но му се размина - това го накара да увеличи отоплението, надявайки се да я поотпусне от видимо увеличаващото ѝ се напрежение.

         Упрекна се, че е права за горивото и не трябваше да рискува да не зареди когато можеше, но как да предположи, че ще пътуват толкова дълго.

         Пътя, с напукана и посивяла настилка, продължаваше да е все така без следа от човешко присъствие – нищо съвременно или знак от миналото – нямаше огради на стопанства из ширещата се равнина, нито обичайните останки на полуразрушени постройки.

         Освен камънаците, не се виждаше нищо друго.

         Това Ливиа отбеляза, че след като отминаха последната горичка, повърхността на полето с тук-там стърчащи сухи треви и недорасли храсталаци храсти, беше заменена от хиляди и милиони натрошени скални късове.

         Каменно поле.

         Направо си е пейзаж от някоя отдавна останала без живот планета – каза си тя. Кой ще живее тук за да обработва това мъртвило, едва ли има ползен за човека посев, който би изкласил.

         Вятъра подпря колата няколко пъти и първите тежки капки затропаха и нашариха предното стъкло.

         - Започна се... – промърмори Ким, изведнъж решително натисна педала и подкара возилото с по-голяма от обичайната и разумна за него скорост.

         Така и така нямаше жива душа наоколо, едва ли ще има кой да ме глоби за превишение на ограниченията, които всъщност никъде не видя да са обозначени.

         Трябваше да го направи още преди час, щяха да са много по-напред.

         След малко се наложи да намали, дъжда вече се изливаше и стана опасно да поддържа такава скорост. Трудно виждаше очертанията на лишения от каквато и да е маркировка път - остава да излезе от него и да се забие в камънака от който определено няма как да излезе и наистина ще трябва да останат закотвени тук.

         - Прекалено много се доверяваме на уредите – Ливиа гледаше с разочарование безполезните навигация и телефон в ръката. - Преди десетина години щяхме да имаме карта, истинска, отпечатана на хартия, с много точно обозначени пътища с номера и разклонения по тях към населените места. Ще е съвсем ясно накъде трябва да се пътува, ама не - ние разчитаме толкова много на това гениално изобретение, свързано точно сега с изключил сателит.

         - Просто няма обхват, виж къде се намираме, но да знаеш, че още утре ще имаме и карта, задължително ще имаме... стига да ги произвеждат все още. Ще потърся навсякъде, това е сигурно, и ще намеря, само веднъж да стигнем...

         Ким мърмореше, напълно съгласен с недоволството на Ливиа от съвременните технологии, но не откъсваше очи от пътя. Вятъра беше доста силен и не спираше да блъска колата от всички страни, а мократа настилка я правеше нестабилна, затова се придвижваха бавно и това само позволяваше на вечерта да ги приближава заедно с бурята, но ето че след едно силно присвяткване на светкавица, му се стори, че видя нещо.

         - Ливиа, виж - това не са ли покривите на къщи?

         Следващия блясък ги очерта съвеме ясно.

         - Най-накрая – цивилизация! Излезе прав, Ким, както винаги - а вече мислех, че си ме отвел извън време и пространство.

         - Или просто на друга планета – този път намигна съвсем спокойно.

         - Давай да търсим подслон, астронавте, преди да измързнем или да се издавим.

         Подминаха табела с име - не го разчетоха, но определено не бе онова, към което пътуваха, но за момента нямаше значение, важно е да има къде да прекарат нощта и да изчакат все повече развихрящата се стихия да отмине.

         В полумрака на отмивания от пороя ден, отбелязаха, че ги няма обичайните за входа на градовете складове или най-малкото светлините на някоя бензиностанция. Просто изведнъж се озоваха на главна улица, без никакво улично осветление. Движеха се покрай тъмната стена на силуетите на сградите, също без нито една светлинка по тях.

         Ким понамали още, дано види някой да попита за хотел или пансион, само че кой би излязъл в това време за да упъти двама току що пристигнали непознати.

         Градчето им изглеждаше безлюдно, потънало в мрак, разкъсван само от светкавиците, сякаш още се намираха в онова каменисто поле, където корените на живота нямаше къде да се задържат.

         - Никой, съвсем никой – прошепна Ливиа, оглеждаща наоколо. – Да не би да е от онези изоставени миньорски градчета за които съм чела – съществували са докато не се изчерпела местната мина и след това просто ги опразвали, зарязвали ги така както са си били, с опразнени къщи и улици...

         - Може и такова да е – в тия камънаци, покрай които минахме, освен подземни шахти да е имало някога, друго няма какво. Ако си права, какво пък - тогава ще имаме всички тези домове само за нас и все някъде ще можем да преспим.

         - Да, какъв късмет, Ким, такъв щедър избор, освен това ще бъдем без ток и вода – не е ли истински късмет!

         - Е, ток не ни е нужен, ще си запалим огън, а вода поне има в изобилие, само трябва да я съберем в нещо – сгреши с намигването, този път получи сръчкване в ребрата да бъде по-сериозен за положението им.

         - Понякога се чудя как така никога не се притесняваш за случващото се.

         - Много просто, Ливиа, каквото и да ни застигне, винаги ще го преодолеем – къде с лекота, къде малко по-трудно. Последното ни изкачване до онзи връх, нали помниш, точно се беше отказала и искаше да се връщаш, но се понапънахме, поносих те на гръб - винаги съм се радвал, че не си някое прекалено охранено женище - и все пак го стигнахме. А не беше ли най-величествената гледка, която сме виждали от този връх?!

         - Беше... само че сега май няма да видим такава. Навън е доста студено, явно дъждеца ни е повече зимен, отколкото есенен.

         - Зимния винаги ми е харесвал повече.

         Оливиа посегна да го сръга пак, но се отказа и премълча. Знаеше, че заради умората си е раздразнителна, но оценяваше и позитивната енергия на мъжа си, който никога не падаше духом при техните пътешествия, често съпътствани с приключения като това – насред буря в непознато им място.

         - Ето, бях сигурен, че има нещо такова – със задоволство рече Ким и спря пред двуетажна къща с много старинна форма, наподобяваща малко на замък, само че стените бяха от дърво, не от каменни блокове и имаше затъмнени прозорци, а не процепи на бойници.

         Имаше страни, които се извисяваха като кули със заострени покриви и малки, съвсем малки прозорчета под тях. Над входната врата, разумно покрита от навес, имаше позахабена табела с четлив надпис:  

         Къща за гости.

         Ливиа въздъхна с облекчение защото пред табелата се олюляваше старинен фенер, в който потрепваше пламъка на обикновена свещ, пазена от ветроупорните стъкла, закрепени към желязната рамка.

         Все някой е сложил и запалил свещта, единствената светлина, която видяха досега.

         Няма да издържи дълго и навярно щеше да угасне от това клатене – това пък си помисли Ким, оглеждайки старинния дом с интерес. Точно това обичаше да прави при обиколките им – да разглежда най-старите градски части, останали като слепени към съвременните градовете. Казваше, че все още пазят вкуса на миналото и може да го усети във въздуха по тесните улички, разделящи стоящите един срещу друг домове.

         Къщата, обливана от дъжда, изглеждаше като извадена от някоя кутия на времето и поставена тук, днес, когато хората строяха различно. Със задоволство си каза, че май няма да е съвсем напразно идването им тук и има с какво да го запомни.

         - Отивам да попитам има ли стаи.

         - Дано имат... ако трябва им плати двойно, но искам да изляза от колата     ...

         Откопча колана и се пресегна да издърпа якето си, щеше да му е нужно, намъкна се в него, сложи качулката и излезе от колата.

         Дъжда беше наистина много студен. Зимен.

         Ким видя как някой отмести завесата на прозореца до входната врата и ги наблюдаваше. От заливащия лицето му дъжд не виждаше кой е, наведе глава и бързо се изкачи по няколкото стъпала.

         В тоя край на света, без движение и пътуващи, със сигурност щеше да има стая за тях и определено няма да е пренаселна къщата за гости, която сякаш е чакала бурята да ги доведе при нея.

         Миг преди да почука с прикрепената на вратата хлопка с формата на свита в юмрук ръка, вратата се отвори и едно малко пламъче заигра насреща му.     

         - Здравейте – каза Ким и отметна качулката си за да видят, че обикновен човек, без никакви лоши намерения. Знаеше добре как се отнасят с непознати в подобни закътани места, но умееше да предразполага местните.

         - Здравейте, пътниче, дъжда ви хвана и стигнахте точно навреме – на непрекъснато движещата се светлина от фенера над него и онази, в ръцете на посрещналата го жена, видя, че е доста възрастна, висока, леко прегърбена, но с много живи очи, отразяващи играта на пламъка.

         Стоеше зад прага, прикривайки се от пръските, които навеса не можеше да спре. Понабръчкано от годините лице се кривеше в нещо, което трябваше да приеме за усмивка. Навярно заради трепкащата светлина на свещта, лицето ѝ му се стори зловещо, въпреки приветливия глас с който му говореше. Ким просто си го отбеляза на ум, докато започна да разказва за патилата по пътя си.

         - Объркахме пътя някъде преди часове, уж се движихме в правилна посока, но ето че дори не знаем къде се намираме. Нямаме връзка с нищо и жена ми – той махна към работещия на място автомобил, – в момента проклина всички упътващи технологии и модерни устройства на света. Просто е чудо, че сме тук, дано имате и стая за нас?

         - Имаме, имаме, млади човече, има за всеки дошъл чак до тук – наистина сме много встрани от главните пътища, но може ли да оставя двама уморени пътници без подслон в такова време. Влизайте, возилото си оставете там където е, както виждате сам нямаме много движение и няма на кой да пречи.

         - Да, видях, дори си помислихме, че е напълно изоставено място. Много съм ви благодарен – къщата ви е спасението ни! 

         - Определено е, определено е.

         Старицата изглеждаше много доволна от появата на гости в дома ѝ. Кой знае какви цени ще има, но понеже нямаха друг избор, Ким беше съгласен да плати каквото му поискат.

         Нахлузи пак качулката и слезе по стълбището, като за малко не падна, подхлъзвайки се на изгладеното от употреба дървено стъпало, залитна и в последния миг успя да запази равновесие. Почука на прозореца, давайки знак на Ливиа да слиза. Отвори задната врата и в един от саковете започна да слага дрехи за преобличане, две бутилки с вода за пиене, тоалетните им чантички и малко пакетирана храна, каквато винаги имаше в изобилие по време на пътуванията им. Друго за момента не беше нужно.

         Ливиа наметна главата си с края на дрехата си и изтича нагоре. Старицата услужливо чакаше като предпазваше с длан пламъка да не угасне от поривите. Така и не прекрачи прага, но вятъра разпиляваше и сивкавите ѝ коси и фенера над нея, правейки подскачащи петънца по олющената стена на фасадата. Светлинката му понякога успяваше да се отрази и в прозореца, току до отворената врата – същия през който старата жена бе надникна и видяла, че са има неочаквани посетители, но така и нямаше сили да я преодолее и той си оставяше затъмнен и криещ вътрешността на къщата.

         - Здравейте!  

         Ливиа спря под навеса и зачака Ким да дойде.

         - Ама че време! Никъде не казаха, че ще има такава буря...

         - Влизай, влизай, скъпа, не стой на това течение, той ще дойде, няма къде да отиде, съвсем няма къде да отиде в този дъжд – ласкаво рече жената и се отмести, Ливиа се промуши покрай нея, като също намери за страшен образа ѝ в слабото сияние, идващо от свещта.

         Озова се в полутъмно предверие и усети странен мирис в топлината, която лъхаше от вътрешността на къщата и зачака идването на Ким.

         След малко той се появи, отърсвайки се от капките преди да влезе, каза нещо на домакинята, тя  му отвърна и се засмя. Ким я побутна и заедно минаха нататък. Не усетиха как старицата ги подминала, но изведнъж се озова до камината в ъгъла на обширна стая, в която Ким и Ливиа също влязоха. Внимателно постави свещника на ръба на камината, пред полирана сребриста плоскост, пламъка му се успокои, спря да трепти и уверено засия усилен с отражението си към гостите.

         Не видяха как вратата на къщата сама се затвори от преминалия трепет по стените, сля се с тях с едно сподавено примляскване, но с това отведнъж ги изолира от всичко ставащо навън.

         Воят на бурята изчезна и вече се намираха в плътната тишина на това сухо и топло място.

         Стаята наистина беше огромна, не можеха да я огледат цялата заради оскъдното осветлени, но видяха, че до тях има няколко страшно изглеждащи на отблясъците дървени или гипсови фигури на хора в естествен ръст в тъмен цвят. Формите на телата им бяха неестествено изкривени, направилия ги сякаш е изцедил всичата телесна течност и ги представяше предимно сухожилията и мускулни влакна.

         Малко странна украса – каза си Ким. Но всеки си има вкус, понякога различен от онзи на другите, много различен.

         Старицата поразръчка огъня и сложи две-три цепеници от големия сандък до нея. Имаше още няколко свещника из стаята, но светлината им едва успяваше да опише полукръга от големите старинни, с доста позахабена дамаска кресла, наредени около камината и с - както му се стори – някакви сенки, свили се в обятията им.

         Поне така изглеждаше. Ливиа мислеше за друго.

         - Нямате ли ток?

         - Не, скъпа, спират го често, особено във вечери като тази, няма никакво захранване.

         - Затова значи целият град е тъмен.

         - Тук живеем предимно стари хора, кой ще мисли за нас, седим си  по домовете, няма къде да ходим толкова, а и сме свикнали вече, така че можем да правим всичко и без електричество, най-малкото държим далеч студа.

         Тя направи движение с ръка, описващо кой знае защо и тях във всичко наоколо.

         - Къщата се грижи добре за обитаващите я, добрата стара къща пази своите гости, това е сигурно, съвсем, съвсем  сигурно...

         Двамата доловиха странен звук - воят на вятъра, промъкнал се през комина или изпуснат стон от страдащо същество – така и не можаха да определят, защото заглъхна почти веднага когато старицата отново им заговори ласкаво и го заглуши.

         - Е, добре сте дошли - казвам се Аби, леля Аби за млади хора като вас, дошли от толкова далече да ни бъдат гости.

         Ливиа видя мимолетно зловещо излъчване от раздвижилите се десетки бръчици при усмивката с която им се представи, но и тя като Ким го отдаде на тази сумрачна обстановка.

         - Живея в тази къща от както се помня, за да не съм сама я превърнах в място, където пътуващите могат да останат за ден, два или повече, много повече.

         - Аз съм Ким, това е жена ми Ливиа. Пътуваме из страната за да я опознаем, позволяваме си го винаги щом можем и все още не сме я обходили цялата, толкова е голяма – Ким пусна своята безгрижна ведрост към познати и непознати, която на светлината на пламъците също излезе лишена от обичайната си лъчезарност. – Но можем да кажем, че половината поне вече е видяна.

         - Чудесно, просто чудесно, толкова млади и толкова много видели, живота ви е добре запълнен с впечетления, това е сигурно – усмихваше се старицата и протриваше кокалестите пръсти на ръцете си.

         Привикнали вече към полумрака, очите на двамата започнаха да различават повече неща край тях.

         Представилата се като Аби беше облечена в нещо като халат, прихванат от шнурест колан с провиснали на пискюли краища. Все пак се намираше у дома си, носеше каквото ѝ бе удобно, няма кой да я упрекне за това.

         В страни от нея, дебелите и тежки завеси с някакви мотиви по тях, покриваха плътно прозорците... или пък криеха дома от външния свят?

         Образите на фигурите, макар и странни, приеха, че са умело изваяни от дърво и напълно си подхождаха на цвета и вида на стените – тъмни, измазани в грапаво покритие от ръждива, навярно засъхнала и нанесена просто така кална смес.

         На Ливиа ѝ изглеждаше плашещо това, че при движението на пламъците от огнището и от свещниците, изпитите лица се гънеха се като живи.

         Между припукването на горящите цепеници, отново чуха онзи приглушен звук – сега с изненада видяха, че плътните сенки в креслата са на пръв поглед неподвижни мъже и жени в напреднала възраст - много по-стари дори и от посрещналата ги леля Аби, а тя определно беше отметнала доста години, макар и много жизнена за възрастта си.

         Съсухрените тела и изпити лица бяха същите като на фигурите до стените, лесно можеха да ги определят като на мъртъвци, но ето че от време на време някой потреперваше в спазъм или току се задъхваше в търсене на глътка въздух, издавайки тихо виещ стон, показващ на чулите го, че ги боли дори като дишат и че все още живи.

         Ливиа хвана ръката на мъжа си и му посочи с поглед берящите душа хора, кой знае защо оставени тук в тези кресла. Гледката я накара да ги съжали за това, че са живели толкова дълго и просто чакат последният им дъх да ги освободи от тежестта да бъдат затворени в своята безпомощност, която бяха принудени все още да наричат живот.

         Стопанката улови погледа ѝ.

         - Не се притеснявайте, скъпи гости, това са постоянните обитатели да дома, стари хорица, много стари и самотни, останали без никой на този свят. Добре, че са мои наематели и се грижа за тях колкото мога. При мен е толкова евтино, че престоят си е направо без пари, особено за бездомници, които никой не иска да погледне – скромно обясни леля Аби, но очите ѝ се стрелнаха към неподвижните тела с упрек, че чрез стоновете се оплакват от състояните си.

         На все повече подозиращата някаква нередност Ливиа не ѝ стана ясно дали в тях улови пламъчетата на свещниците или грейнаха от нещо друго... нещо, което можеше да нарече апетитно поглеждане на гладен пътник към менюто в ресторанта, в който след дълго търсене бе намерил вкусна храна.

         - Вие правите наистина много, щом сте ги приютили, видно е, че имате добро сърце – похвали я Ким, останал сляп за усещанията на жена си. Винаги бе уважавал старите хора, знаеше, че те са основата на тяхната младост и пътеводителите към зрялостта на всеки един, която така или иначе трябва да стигнат един ден.

         - Всъщност, ако трябва да съм точна, всички те дойдоха сами преди време, разбира се не в един и същи ден, но също като вас са хора пътували без посока и оказали се забравени и непотребни, просто нямаше къде другаде да отидат. Моят дом ги прие и ето че останаха завинаги тук.

         Къщата се разклати при споменаването ѝ – дали вятъра ли я блъскаше или нещо друго раздвижи страните ѝ, Ким и Ливиа не разбраха, но несъзнателно се приближиха един до друг. Тя от докопалия се до душата ѝ страх от чутото, а мъжа ѝ заради студа, облял тялото му.

         - Е, свят голям, хора всякакви – отърси се Ким от студа и усещането за него, взе сака, сети се нещо и попита: – Сега ли да платим?

         - Не се притеснявайте за това, плаща се на тръгване – махна с безразличие леля Аби.

         - Тогава, ако ни покажете къде може да се настаним...

         - Разбира се, разбира се, стаята за младите хора, пътували дълго е горе. Може да ходите навсякъде, къщата е обща, така да се каже, вече е и ваша - домакинята ги приласкаваше да станат част от постоянните гости в нейния дом.

         Ким се усмихна – беше им все още рано да останат за постоянно. Но кой знае, някой ден всеки може да завърши пътя си точно в дом като този.

         - Тук се събираме за да сме заедно, а там – Аби посочи към коридора, криещ края си в мрак, - там, точно зад онази стена, се храня...

         Тя поглади дългите си сиви коси и побърза да се поправи:

         - Там се храним... всички гости на този уютен дом се храним там, сами ще видите.

         Взе най-близкия свещник, този път с три потрепнали от раздвижването им пламъчета.

         - Е, хайде, елате, ще ви отдведа в стаята.

         Двамата тръгнаха след нея по старото дървено стълбище, което скърцаше и стенеше на всяко стъпало. Старата Аби заразказва как къщата е била построена преди много поколения и макар стара, все още удържаше опитите на времето да я разруши.

         Имаше прозорци между приземния и горния етаж и за разлика от тези долу, тежките им завеси бяха прихванати в двете си страни и от време на време се виждаха извиваните от бурята оголени клони.

         Ревът, който ги превиваше, така и не се чуваше, но бяха движещи се щрихите надраскани от подложените на мъчения дървета отвъд спиращите вятъра стъкла.

         Вятъра не чуваше, но отронените охкания и тежки вдишвания на страдащи души в голямата стая, но тях Ливиа долавяше сред скърцащото стълбище. Изкачваха се бавно заради леля Аби, а Ливиа беше последна и забеляза как нещо се движи по набраздените стени и ги следва – не бяха светлосенки от носещия се напред свещник. Бяха нещо съвсем друго, което определи, че е съвсем живо и пълзи след нея, току протягайки да я докосне.

         В съзнанието ѝ дойде и името на вижданото – ужас.

         - Ким... – прошепна тя, той не я чу, бърборейки нещо за архитектурата на къщата с водещата ги нагоре старица. Тя му отвръщаше, поспираше и потупваше стената, хвалейки я колко е здрава. По едно време извърна лице да я погледне. Всъщност не нея -   Ливиа видя как дава знак на следващите ги сенки с присвиване на очи и рязко отмятане на главата да не бързат толкова.

         Ама че внушения ми идват от тъмнината – упрекна се тя, въпреки увереността си в реалността на случващото се. – Може ли стените да са живи и да я преследват - що за глупости ражда ума ми... Я се стегни!

         - Ето, тук може да се настаните, това е вашата стая, има всичко, сами ще намерите нужното. Ей там, онази врата е банята. Оставям ви този свещник, ще сляза и без него, така де, все пак живея тук от толкова много време – толкова много време... -  и се позасмя, личеше, че настроението ѝ, кой знае защо, се подобрява с всяка минута.

         Ким взе тежкия свещник и се учуди как старицата успява да го държи само с една ръка.

         - Благодарим ви, наистина ни приютихте съвсем навреме преди да се изгубим напълно в тази бурна нощ.

         - Така е, точно така е, но леля Аби няма да ви остави в такова лошо време. Е, настанявайте се, ако пожелаете, по-късно може да слезете при нас, старите хорица.

         - Разбира се – съгласи се Ким.

         Преди да си тръгне, леля Аби неочаквано стрелна Ливиа с ясно изказан в погледа ѝ  упрек, затова че е видяла неща, които не е трябвало, после приведената ѝ фигура в широкия халата изчезна бавничко в тъмнината.

         - Ким... – прошепна Ливиа, след като затвори вратата и се ослуша за отдалечаващите се стъпки. – Ким, тук нещо не е наред.

         - Така ли, какво например – Ким сложи свещника на потъмнял от многократното лакиране скрин, след това метна сака на широко легло, покрито с ръчно плетена дантелена покривка.

         - Всичко... Тази любезност например, прекалено е сладникава... – а как да му каже за гонещото ги присъствие по стените и странните знаци на домакинката им.

         - Ливиа, знаеш за гостоприемството в малките градчета, неведнъж сме я виждали, хората рядко срещат непознати и винаги преиграват в старанието си да се харесат, особено като очакват и заплащане за гостоприемството си. Все пак това е къща за гости, плащаме си за да сме гости, нали ти е ясно.

         - Знам, но тази жена, тази леля Аби сякаш ни подлъгва със захаросаните си приказки. А и онова там долу...

         - Какво там?!

         - Не видя ли тези измъчени хорица. Съвсем като мъртви бяха.

         - Видях ги, добре ги видях – имаше навярно и на почти сто години, няма как да са прекалено жизнени, духа им е сломено щом са останали без близки и трябва да живеят от милостта на домакинята.

         - Изглеждат така страшно... Направо ужасно!

         - Ливиа, като наближиш стотака, пак ще си най-красивата жена на света за мен, но дали в очите на някой много по-млад ще бъдеш същата красавица? А? Хайде, ако обичаше, бъди малко по-мила в отношението си към старците.

         Тя премисли думите му, може и да е прав за това, но не и за другото, което видя преди малко. Реши да му каже.

         - Ами движенията дето ни гонеха?

         - Какви движения... кой ни е гонил?! Ливиа, какво ти става?

         Ставаше това, че иска да се махнат от тази къща. Само че навън заедно с бурята ги очакваше вече и студената нощ, колата им имаше гориво за съвсем малък пробег – беше наясно, че друго не им остава, освен да прекарат нощта тук.

         - Нищо, прекалено изморена съм, не ми обръщай внимание. Какво мислиш да правим?

         Ким извади телефона си, все така без връзка с оператора, и включи фенерчето му, отвори вратата и отиде към малката баня за да провери дали има вода.

         Имаше, дори и топла – знаеше, че много стари домове имаха котели на газ или дърва, така че го прие за нормално.

         - Имаме топла вода – провикна се той, като после се сети за дремещите старци долу, върна се в стаята и малко по-тихо додаде: - Виждаш, че не е съвсем загубено мястото.

         Тя не отговори. Просто гледаше пламъчетата на свещите.

         - Ще е проява на добро възпитание после да слезем малко. На тези хорица ще им е приятно да бъдат в компанията на двама млади, които да им разкажат какво става по света. А може и те да ни разкажат за техните спомени – знаеш, че обичам да слушам истории, а винаги имаме какво да чуем от живели толкова дълго време хора. Какво ще кажеш?

         - Дрехите! – Ливиа бе върнала в спомените си няколкото минути преди да се качат. – Сега се сетих, че виждах нещо странно – дрехите им бяха съвсем нови, прекалено младежки за техния вкус и поне с няколко номера по-големи. Не им подхождаха, никак не им...

         - Да си чувала за раздаваните навсякъде от Червения кръст помощи и дарения точно на нуждащи се като тези бездомници?! – прекъсна я Ким и въздъхна с престорено отчаяние. – Как може да се изплашиш толкова от няколко баби и дядовци, дремещи на тъмно!

         - За всичко имаш обяснение. Както и да е, аз първа влизам в банята.

         Извади нужното от сака, сега пък ѝ се стори, че фигурите по таблата на леглото се раздвижиха като прошавнали към нея пръсти, но прогони видението и каза на Ким:

         - Дай ми свещника, ти ще стоиш на тъмно, умнико!

         Ким размаха все още светещия си телефон и внимателно вдигна тежкия предмет.

         Когато Ливиа излезе, шарейки с фенерчето, отиде към прозореца да издърпа завесата му. Отвън, въпреки облаците, все трябваше да влезе нещо, което да прогони тъмнината.

         - Ким!

         Не го викаше, а зовеше за помощ.

         Той скочи и за секунда стигна до банята, когато отвори вратата видя Ливиа прилепена към калната стена, която я засмукваше и заливаше с ръждивата си смес. Понечи да хване ръката ѝ, но сам бе запратен до тялото на жена си от ръждиво заплюване. Усети как в тялото му се впиха стотици малки нокти и зъбки.

         Телефона му падна и се счупи, но свещника все така гореше, защото неговата светлината му никога не се стопяваше, поне докато домът не решеше да я угаси..

         - Е, скъпи мои, къщата ми не можа да чака повече и ето, гладът я накара да избърза. Но вие сте толкова апетитни, така че няма какво повече да се бавим, а и аз самата също съм толкова гладна – леля Аби се появи в рамката на вратата, сега вече без да крие апетита към двете млади тела.

         Лицето ѝ бе станало откровено зловещо, също като на хищник, изправил се пред здраво хваната в капана му жертва.

         - Вие ще сте храната за този дом, също и за мен. Ще ви ядем бавничко, може би по-дълго ако не дойде прясна храна, както днес. Имаме си и онези другите, но вече пресъхват и напоследък трябваше да пестим. Може да се каже, че огладняхме доста в чакането ви, но тази нощ ще пируваме.

         Смразяващия ѝ дрезгав смях се смеси с виковете, които нададоха двете жертви,  усетили силно захапване от започналата да се храни с тях къща. Старицата завря ръцете си в стичащата се кал, сля се с нея и започна да източва жизнеността на заглъхналите вече Ким и Ливиа.

         Вече нямаха сили да говорят, нито да извикат, само можеха да простенват от болката на топящият се в невидимите усти живот.

         Стонове бяха същите като онези, които чуха преди малко от прикованите в креслата клетници, също превърнали се в храна на тази къща и нейната обитателка.

         След малко старата Аби блажено избърса устните си от потеклата от тях слюнка.

         - Друго си е налято с кръв и плът младо тяло. Така, скъпи мои, сега оставям и домът да се нахрани, а вие може да приемете, че оставате тук - поне докато има с какво да ни храните. След това... е, вече видяхте колекцията ми от изсушени тела, ще ви сложа там при тях след като не остане и капчица живот у вас - обичам да ви гледам и да си спомням вкуса на всеки един.

         Тя примлясна като обичащ да си похапва човек.

         - Толкова сладки душици съм имала за гости... толкова, наситина толкова сладки.

         Изчезна за малко, когато се върна им се усмихна.

         - А всичко това няма да ви е нужно повече – Аби бе взела малкото вещи, които бяха донесли отвън. – Огъня в камината ще скрие всяка следа от вас, още повече, че в този град няма кой да ви потърси. От двайсетина години го водят за необитаем, което е хубаво предимство – такива като вас, изгубили се пътници, щом спрат неизменно идват в моят гладен дом.

         Ким и Ливиа все още чуваха думите ѝ, но нямаха как да ѝ отвърнат.

         Онова, което Ким преди малко помисли, че е топла вода, се оказаха вътрешните сокове на тази жива къща, които в момента ги поглъщаха на малки глътки, бавно, без да бърза, наслаждавайки се по собствен начин на вкуса им.

         Оказа се, че след всяко всмукване, съзнаният им започваха да губят способността си да разсъждават и потъваха в онази безразлична апатия на уловеното вече от хищника животно, примирило се, че кръвта му ще бъде излочена до край.

         Щом домът и старата Аби намерят състоянието им за достатъчно безвредно към тях, щяха да ги оставят при запасите си дулу край камината.

         Много по-пъргавата вече Аби слезе и погледна към свитите тела – няколко скоро ще трябва да изправи до стената, нямаше много останало в тях и само заемаха нужните ѝ вече кресла.

         Преценяйки кой да е първи, чу шум и отиде да погледне, отметвайки тежката завесата на големия прозорец до входната врата.

         На мястото, където преди беше колата на Ким - домът вече я беше погълнал към  основите си, - спря голям семеен автомобил, пълен с видимо изгубили се в бурята хора.

         - И това ако не е най-щастливата ни нощ – толкова храна наведнъж не сме имали от години!

         Домът току що привършил храненето си, изсумтя доволен.

         - Ще се заредим за много, много дни напред, нали, скъпи мой?

         Тъй като беше лаком, предпочиташе да преяжда при всяка възможност, а не да се храни оскъдно с месеци от дажбите на стопанката Аби, винаги упреквайки го, че трябва да се съобразяват с имащото докато чакат появата на някой.

         Живееха така дълги години, превръщащи се във векове – Аби помнеше как някога беше по-трудно да намират храната си, хората бяха много по-малко и се познаваха, изчезването на някой лесно се забелязваше и при едно претърсване щяха да намерят останките му. Разчитаха на идващи от много далечни краища пътници, Аби ги разпитваше и щом се уверяваше, че няма опасност за нея и домът, те ги изяждаха.

         Но днес имаше милиони и милиони скитащи се по света, ставащи все повече непознати един за друг и толкова лесно губещи се из това закътано местенце, където имаше само една единствена къща за гости.

         Живота на хората е неизчерпаемия извор от който от време на време трябваше да се загребва и да се утоли жаждата на живеещите в симбиоза дом и старица. Заедно успяваха да удържат напъна на времето да ги разруши чрез отнетите животи. С всяко хранене възвръщаха силите си и навярно щяха да оцелеят още много, много дълго.

         Влизайки отново в образа на леля Аби, тя избърса потеглите отново лиги, този път от задоволство, приглади разчорлената по време на храненето коса, поизпъна странната си дреха и наложи на лицето си да изглежда по старчески миловидно. След това изпревари почукването на изкачилия се и криещ се от дъжда вкусен, навярно вкусен непознат.