Къщата на смъртта

 

          разказ на ужасите

 

 

***

         Антон и Мария излязоха от малката улица и достигнаха до края на квартала. Къщата беше малко по-нагоре, в началото на огромна поляна. Дворът й беше голям, но запустял и кален, имаше телена мрежа в лошо състояние, а дворната врата беше полуръждясала. Самата къща бе на два етажа, без тераси, сива на цвят и със стара мазилка. Покривът й бе скосен, с потъмнели от времето керемиди.

         - Изглежда гадна - констатира Мария.

         - Може вътре да е добре. А и цял етаж да ползваме за сто и петдесет лева си е готино.

         - На края на Горубляне, на хиляди километри от автобусната спирка.

         - Ако не ни харесва, ще откажем. Няма проблем.

         - Ето, излиза някой - Антон посочи към двора на къщата.

         Към тях идваха слаб и висок младеж с дълга сплъстена коса и възрастна слаба жена с бледа кожа и черна забрадка на главата си.

         - Здравейте. Сигурно вие сте Антон и... Мария, нали така беше? - попита младежът. Жената до него стоеше безмълвна и ги гледаше строго.

         - Да, ние сме.

         - Така. Последвайте ни - той им махна с ръка да тръгнат след тях.

         Минаха обраслия в бурени двор и влязоха през стара скърцаща врата в малко антре. От дясно имаше стълбище за нагоре, а другият край на антрето завършваше с врата. Вътре миришеше на нещо старо и вкиснало. Мария избърса носа си.

         - Вие сте на първия етаж - младежът им посочи вратата, след което двамата тръгнаха към нея.

         - Момент! - бяха прекъснати от възрастната жена със забрадката. Те спряха пред вратата и се обърнаха.

         - Трябва да знаете някои правила...

         - Ее, бабо, чакай да се настанят - прекъсна я младият мъж със сплъстената коса, но жената вдигна ръце и продължи.

         - Искам да сте наясно, че това е НАШАТА къща, а вие сте просто наематели! Никога и за нищо на света не се качвайте на другите етажи! Знайте, че забраната е категорична! Пред вас е вашия етаж и вие можете да крачите единствено тук!  Общо взето това е най-важното. Когато стане време за наема, ще се срещаме в антрето. Ако имате проблеми, може просто да се провикнете от антрето. Но никога не се качвайте горе!

         - Добре - смутено отвърна Антон.

         - Освен това, искам да се подържа чисто, да не се слуша силна музика, да не се канят гости.

         - Да - отговори и Мария.

         - Е, момчета и момичета, съгласни ли сте? - намеси се и младежът, който вкара по-ведър тон в разговора. От устата се възнесе особена миризма, също лоша, малко по-различна от тази в помещението.

         - Ами... не знам - двоумеше се момичето.

         - Тук е странно, но наемът е нисък. Ще можем да си позволим много други неща - отговори Антон.

         - Между другото забравих да Ви се представя. Казвам се Николай, а това е баба ми Неда.

         - Аз съм Антон, а това е приятелката ми Мария. И все пак, преди да приемем, искаме да видим апартамента.

         - Оо да, разбира се. Заповядайте - Николай отвори вратата и ги поведе вътре.

         Беше чисто и подредено, но мебелите и оборудването бяха стари, може би още от комунистическия период. Самият апартамент имаше три стаи - кухня, спалня и хол. Имаше и баня и тоалетна на едно. Очевидно скоро е правено освежаване, но не и ремонт. Въпреки това апартаментът изглеждаше добре. А и я нямаше неприятната миризма от антрето.

         - Ще го наемем - рече Мария.

         - Чудесно! - възкликна Николай - Сега ли ще платите?

         - Ами да. Наем и депозит. Нали?

         - Да. Общо двеста лева. Сто и петдесет за наема и петдесет за депозита.

         Антон извади пари и му даде. Николай ги преброи, след което се усмихна идиотски и каза:

         - Честито ви ново жилище, уважаеми дами и господа.

         Отвън отново се възнесе гласът на Неда:

         - И да знаете. Не е препоръчително да говорите със съседите. Тук има много предразсъдъци, защото хората са с все още селски маниер.

         - Е, сега пък да не говорим със съседите. К'ви са тия правила, мама му стара? -запротестира Антон.

         - Ако не Ви харесва, господине, връщаме ви парите и... чао. Така става ли?

         Той понечи да вземе парите от ръката на Николай, но се отказа. Накрая четиримата си стиснаха ръцете, след което Николай и Неда напуснаха апартамента.

 

***

         - Хайде да тръгваме за багажа - предложи Антон, след като разгледаха обстойно всяка една част от апартамента.

         - Добре Тони - отговори Мария и двамата излязоха.

         - Къде отивате? - викна след тях Неда.

         - Да си пренесем багажа от старата квартира. Защо?

         - Трябва да знам къде ходите – отговори троснато тя.

         - Да си пренесем багажа от старата квартира - повтори Антон в същия тон.

         - Добре. Тръгвайте.

 

         - Абе к'ви са тия, че ще ни питат къде отиваме? Където си искаме, там ще ходим. И "Не говорете със съседите.", или там, какво беше, "Къщата е наша, а вие сте само наематели". Да, ама ние си плащаме. Щом си плащаме, трябва да си имаме лична свобода, а не някакви да ни се месят в живота - изкоментира Мария поведението на новите хазяи, докато двамата се возеха в един от автобусите за Люлин.

         - Спокойно мила. Ще поседим един, два месеца, докато съберем пари, и ще потърсим нова квартира.

         - Знам те какъв търсач си. Ако разчитаме на теб, по-добре да живеем на улицата.

         - Тогава щом не ти харесва, купуваш вестник и търсиш. Няма само да се занимавам с глупости. Имам и други неща на главата.

         - Добре, добре Тони. Извинявай, нервна съм. Ама и тия ме издразниха много. Наистина.

         - Дай да не говорим за това. Квартирата е по-голяма, по-евтина и по-удобна от оная люлинска дупка. Съгласна ли си?

         -Съгласна съм. Само да ги нямаше тъпите хазяи.

         - Ще свикнем и с тях. Всички хазяи отначало са странни. После ги опознаваме, свикваме с тях и разбираме, че не са точно такива. Ще видиш, че и с тези ще е така. Освен това, те ще са горе, а ние долу.

         - Хайде да сменим темата - завърши Мария и се обърна към прозореца.

         Прибраха се в старата люлинска квартира, поздравиха бившата хазяйка, която ги дари с лукава усмивка и започнаха да събират багажа си.

         - Намерихте ли? - попита ги тя.

         - Да – отговориха те и продължиха да пъхат нещата в саковете си.

         - Ще ми липсвате, мили мои – завърши тя. Но и двамата знаеха, че ще й липсват само парите им. Решиха да не отговарят на алчната кранта.

         След това, когато трите сака бяха пълни и две-трети от багажа им събран, те тръгнаха към автобуса. По пътя им се обадиха приятелите Деси и Стоян - двойка момиче и момче на същата възраст като тях, - с които се разбраха да се видят в едно заведение.

         Преди това купиха за вечеря по две кебапчета и руска салата. След това в заведението мъжете изпиха по две бири, а жените се задоволиха с по чаша мартини. Отначало говореха по обичайните теми, после Антон и Мария с насмешка им разказаха за странните нови хазяи.

         - Абе тия ни казват да не говорим със съседите, да не се качваме при тях, да им казваме къде отиваме. Кой знае още какви глупости ще измислят – говореше Антон.

         - Ама и вие имате късмет с хазяи... - усмихна се Деси

         Прибраха се в Горубляне към десет и половина вечерта, нарамили трите тежки сака. На вратата ги посрещна Неда с ядосано изражение.

         - Къде бяхте?

         - За багажа - отговори Мария.

         - Нали ви казахме, че отиваме да си пренесем багажа? - каза и Антон.

         - Е колко часа пренасяте тоя багаж? - възропта хазяйката.

         - Видяхме се и с приятели в едно заведение. Защо?

         - Е добре де, това не можахте ли да ми го кажете?

         - Защо пък да ви го казваме? То си е наша работа с кой да се виждаме.

         - Говорехте ли за нас?

         - За вас ли? Не.

         - Лъжете!

         - Защо да лъжем?

         - И какви са ви тези приятели?

         - Наши приятели. Приятели, които познаваме и които уважаваме. Приятели, с които ще продължим да се виждаме със или без вашето съгласие - с остър тон говореше Антон. Около тях сякаш на талази се носеше лоша миризма.

         - Госпожо, не ни е приятно да се бъркате в живота ни. Ако така ще бъде занапред, най-добре е да ни върнете парите и да се разделим - скастри я и Мария.

         - Щом така искате, няма да ви се бъркам. Но нямаше нужда да ме лъжете, нали?

         Отгоре се появи и Николай.

         - Какво става тук? - попита той със странен глас. Сега не се усмихваше както сутринта.

         - Те излъгаха, че отиват само за багажа. Оказа се, че са се видели и с някакви техни приятели.

         - Добре де, какво като сме се видели с приятели? Да не би да ни забранявате и това?

         - Не, не разбира се. Но баба ми просто не обича да я лъжат. Това е. Приберете се в апартамента и нека забравим за станалото. И от сега нататък просто й казвайте истината. Каквато и да е тя. Става ли?

         - Става - омърлушено отвърна момичето и двамата с Антон тръгнаха към апартамента. Николай приближи към тях и им прошепна:

         - Простете за тези неразбории. Ще се постараем занапред да изгладим нещата. Старата в последно време е малко превъзбудена. Хванала я е критическата, но ще й мине.

         - Добре, добре, няма проблеми - каза Мария и побърза да влезе вътре. От младият мъж се носеше нещо лепкаво и гнусно, а самият той бе неестествено жълт и с мазна коса, като смърдеше на стара пот. След нея влезе Антон и заключи вратата.

 

         - Егати смотаните хора. Нещастници - негодуваше девойката.

         - Да бе, направо не е истина. Тая ми идеше да я цапардосам по мутрата.

         - Хайде да хапнем нещо и да лягаме, че тоя ден ми се запали главата. А утре съм на работа

         - И аз, само че следобед. Тая седмица съм хубавата смяна.

         - Блазе ти.

         - Е поне се видяхме с Деси и Стоян.

         - Поне това беше хубаво. Най-хубавото през тоя ден.

 

         Антон се събуди към един и половина след полунощ от далечен виещ звук. Той се обърна и видя, че и Мария е отворила очи. Някой ревеше от горните етажи, освен това се чуваше и слаб говор.

         - Какво става? Да не би... - започна девойката.

         - Тихо - прекъсна я Антон, след малко продължи - Сигурно Николай реве, а оная му говори нещо.

         - Не е Николай.

         - Е тогава кой е? Не ми се вярва това да е гласът на тая... Неда.

         - Егати кретените - обобщи Мария.

         - Чакай! Май чувам трети глас!

         - Да. Говори и още някой - заслуша се тя.

         - Леле, какъв гаден рев! Все едно вие вълк или чакал. Или свиня пред заколение.

         - Скъпа, завий се презглава и не обръщай внимание на тия. Аз ще направя същото.

         - Добре бебчо. Лека нощ.

         Врявата продължи десетина минути и спря рязко. Малко по-късно Антон и Мария заспаха и се събудиха в шест сутринта от алармата на телефона на Мария.

         Тя стана, целуна Антон, който се размърда и се обърна на другата страна, след това отиде до банята, изкъпа се набързо, преоблече се в кухнята и излезе от апартамента. Минавайки през антрето, тя отново усети зловонната смрад и погледна към стълбите. Чуваха се слаби тропащи звуци. Девойката си помисли, че старицата отново ще изскочи отнякъде и ще я попита къде отива, но нямаше никой и тя тихо отключи външната врата и излезе от къщата.

         Антон се събуди в осем и половина от тропания по вратата на апартамента. Както си беше с пижама, той излезе от спалнята и извика:

         - Кой е?

         - Аз съм - чу се гласът на Николай - хайде на кафе.

         - На кафе ли?

         - Не искам да си пия сам кафето си.

         - Добре - Антон влезе във вонящото помещение и видя грозната физиономия на Николай. Все пак реши да го дари с уважение и се съгласи да му прави компания.

         - Ето там, на масата. Направих две кафета.

         - А жената? Неда?

         - Старата ли? Ха-ха, тя не обича кафе. А и става по-късно.

         - Добре - Антон седна на единия стол. На масата пред него имаше кафе в мръсна чаша, от която излизаше не особено приятен аромат. Кафето на Николай беше в голяма алуминиева кана. По средата бе поставена спукана захарница с голяма лъжица. Антон сбърчи нос, сипа си захар, разбърка с лъжицата и отпи. Николай го наблюдаваше с интерес.

         - Къщата е странна, нали? - попита Николай.

         - Ами... - Антон се изненада от въпроса - не знам. Може би малко. По-точно не е къщата, а са онези забрани и въпроси.

         - Старицата си е такава. Целия ни род е странен. Какво да се прави, мнителни сме и сме загрижени за квартирантите ни. И затова изглеждаме така. Не ни харесват комшиите, ама и ние не ги харесваме - младежът се усмихна широко и от устата му сe показаха кривите му жълти зъби. Впрочем, в цялата му същност имаше нещо жълто и гнусно. И това отвращаваше неимоверно много Антон. Ако ситуацията не го изискваше, никога не би пил кафе с човек като него.

         - Харесва ли ти кафето?

         - Моля? - сепна се Антон.

         - Харесва ли ти кафето?

         - Да, защо? - кафето имаше аромат на мухъл, но Антон не искаше да го засяга засяга.

         - Правил съм го по специална технология. Имам кубинска кафеварка. Много е добра.

         - Да, разбира се.

         - Откъде сте, ако не е тайна? - рязко смени темата Николай.

         - Аз съм от Пирдоп, а Мария е от Бургас.

         - Странна смес. Пирдопски шоп с бургаска русалка. Иначе сте готина двойка - Николай отново се засмя и Антон усети осезаемо лошия му дъх. След това двамата замълчаха за няколко минути. Антон сведе глава към чашата с мухлясалото кафе, а Николай продължаваше да го гледа втренчено.

         Изведнъж Антон надигна глава и попита:

         - Какво има горе?

         - При нас ли?

         - Да. Горе, при вас, където е забранено да се качваме.

         - Нищо особено. На втория етаж са стаи като тук. А третия етаж е тавански. Защо?

         - Ами стана ми интересно.

         - Нищо интересно няма горе. Нито горе, нито в таванската стая. Каза ви го, защото няма смисъл да си губите времето.

         - Добре, а през нощта отгоре чух някакъв странен писък. Все едно някой виеше. Отделно, като че ли други хора говореха.

         Николай се вторачи още повече в него. Сега в погледа му имаше нескрита злоба. По едно време отвърна:

         - Баба често вика на сън. Има някакъв вид шизофрения. Аз й говоря, за да я успокоявам. Това е.

         - О, Извинявай.

         - Ти май си любопитен човек. Знам, че ти стана интересно, когато старата ви каза да не се качвате горе. Но ти казвам, че наистина няма нищо интересно. Горе не е по-различно от долу.

         - Разбирам. Просто попитах. Нямаме никакво намерение да се качваме.

         - Благодаря ви. А вие често ли си ходите в Пирдоп и Бургас? - Николай навярно зададе този въпрос колкото да даде свежест на напрегнатия разговор.

         - Аз по-често, защото съм близо. Но и Мария си ходи от време на време.

         - Много добре. И аз много искам да посетя Пирдоп и Бургас.

         В това време Антон изпи последната глътка кафе, след което стана и каза:

         - Ще се прибера, защото мисля да ходя до някой магазин да си купя храна, след това да поспя преди работа.

         - Добре, приятелю - младежът отново го гледаше втренчено.

         - Хайде, чао засега. До после.

         - До после.

 

         След това Антон отиде до близък супермаркет, купи сандвичи, върна се се и ги изяде. Спа няколко часа и към пет тръгна на работа. В осем и двадесет Мария се прибра, като мина тичешком през смрадливото антре, за да не срещне някой от хазяите, и влезе в апартамента. Тъкмо остави багажа си на раклата и се отпусна върху леглото, когато на входната врата се почука. Мария стана и отвори вратата.

         - Добър вечер момиче - Неда се хилеше лудешки, а лицето й приличаше на лицето на баба Яга. Откъм антрето се промъкваше лоша миризма.

         - Добър вечер - отвърна несигурно младата жена.

         - Би ли ми правила компания за вечерното питие?

         - Ами... не знам. Аз по принцип не пия.

         - Нищо де. Една малка чаша уиски няма да ти навреди.

         - Трябва да лягам рано, защото утре трябва пак да ставам за работя.

         - Спокойно девойче. Няма да ти говоря за правила или забрани. Обещавам. Просто искам компания. Това е - баба Неда изглеждаше неестествено мила и у Мария се загнезди особена мисъл, че тук нещо не е наред. Все пак момичето излезе от апартамента и последва старата госпожа до масата, където имаше две празни стъклени чаши и една бутилка с уиски.

         Когато Неда наля уиски в чашата на Мария, противната миризма на помещението като че ли се неутрализира от миризмата на алкохолното питие - тъкмо навреме, защото девойката усещаше как нещо иска да излезе от стомаха през устата й, и това нещо се успокои при приятното ухание на уискито.

         - Моят внук е много доволен от вас. Най-вече от теб. Нали мога да говоря на "ти"?

         - Може, разбира се. Радвам се за това, но как за толкова кратко време си е създал впечатления?

         - Ти си красива и умна, а това прави впечатление. Пий си уискито, да не изветрее - последните думи бяха изказани в привидно шеговит тон и старата жена изкриви устни в усмивка.

         - Става ми приятно като зная, че правя добро впечатление.

         - Сигурно ни имате за странници, нали? - попита изведнъж Неда и в очите й се появи любопитен пламък.

         - Ами, да си кажа правичката, да. Мястото е странно и вие се вписвате чудесно в хармонията... особено с тези правила и забрани.

         Жената се засмя и каза:

         - Искам още в началото да се знае какво не бива да се прави тук. Тези правила са за ваше и за наше добро. Иначе мястото наистина е странно заради някои неща, които по-добре да не знаете. Хайде наздраве.

         - Наздраве.

         Двете си чукнаха чашите и отпиха. Настроението на хазяйката тутакси се промени и тя рече уморено:

- Доспа ми се и мисля да лягам. Прощавай.

         - Няма нищо. На мен също ми се спи. 

 

         Тази нощ сънят на Мария беше прекъснат от странни звуци, идващи от горните етажи. Отначало бяха дращения по дървени предмети, след което бяха заменени с кратки, периодични, но доста силни писъци, наподобяващи ревове на свиня. Часовникът на шкафчето показваше два часа и петдесет и три минути. Накрая се чуха човешки гласове, два от които на Николай и Неда, а останалите - гърлени, странни, грозни - по всяка вероятност на други хора, дошли в къщата. Не се разбираха думи, а само нечленоразделни заваляни речи - но това не попречи Мария да се скове от ужас. Имаше нещо призрачно в тези гласове и в цялото това среднощно представление. Сякаш горе извършваха някакъв ритуал, помисли си момичето.

         Точно в три часа всички гласове и звуци се сляха в един общ хоров вик. Той се възнесе из къщата, толкова зловещ и смразяващ, че Мария инстинктивно наддаде слаб писък, като се зави презглава и запуши ушите си.

 

         Когато на сутринта тя се събуди, главата я болеше силно, а сърцето й биеше забързано в гърдите. Стана, облече се набързо и тръгна на работа.

         Антон се върна в девет и половина, два часа и половина след като Мария отиде на работа. Те нямаше как да се чуят по телефона, защото Мария започваше смяната точно когато той предаваше дежурството си, a и тя нямаше право да говори по GSM-а когато е на работа; щяха да се чуят и видят едва вечерта. Закуси набързо баничката със сирене, купена от близката закусвалня и легна да спи. Тъкмо се понасяше по пътечката на съня и мощно чукане по входната дървена врата го върна рязко в реалността.

         - Кой е? - извика от леглото той. Сърцето му биеше лудо.

         - Човече, защо не казваш, че си се прибрал? - Антон позна гласа на Николай. В него имаше някаква особена, странна нотка.

         - Ами аз винаги по това време се прибирам.

         - Веднага излизай! Баба Неда ни е приготвила чай. Днес е станала рано.

         - Виж, цяла нощ съм бил на работа и трябва да поспя малко. Хайде по-късно да пием чай, примерно около обяд.

         - Е кой ще те чака до обяд, бе? Чаят ще изстине и трябва да го хвърлим.

         - Оххх - Антон се изправи мързеливо, отиде както бе по пижама и отключи входната врата. Николай го гледаше с лудешки поглед. Косата му беше разрошена, кожата му - жълтеникава, а от тялото му се разнасяше познатата миризма на развалено сирене.

         - Ще пийнем чая за половин час и ще се прибереш да спиш - увери го Николай. Очите му се взираха присмехулно в него.

         - Добре, става. Ама най-много за половин час, защото умирам за сън.

         Неда мълчаливо разля горещата течност в двете чаши на масата и отиде нагоре по стълбите. Чаят имаше червен цвят и беше със странен, възкисел аромат и вкус. Добре поне че не миришеше на мухъл, като кафето вчера.

         - От какво е? - попита Антон.

         - Кое?

         - Чаят.

         - Ааа, от коприва, каркаде и риган.

         - Интересна смес.

         - Как мина работния ден?

         - Добре. Като всеки ден.

         - О, това е чудесно.

         - И аз искам да работя. Ама тая не ми дава. Не трябвало да излизаме навън, било опасно. Бабешки глупости! – Николай сърдито погледна към баба си, която мълчеше в ъгъла на помещението с чаша в ръка.

         - „Тая” ли?! Я по-кротко, момче! – заговори намръщено се Неда – Знаеш много добре защо не можем да излизаме..

         - Марш ма, дъртофелнице проклета! Когато пия чай, не ми се пречкай в краката, щото ще кажа всичко! - внезапно изригна Николай и тропна яростно с крак.

         Възрастната жена го стрелна с остър поглед, след което се обърна и тръгна по стълбите на горния етаж.

         - Не обръщай внимание на старата кранта. От време на време болтчетата й мърдат.

         - А какво щеше да кажеш ако тя не се бе махнала? - запита след малко Антон.

         - Няма как да ти го кажа, след като тя се махна. Нали така? - Николай му намигна закачливо, след което отпи голяма глътка от чая си.

 

         През този ден Антон спа много спокойно и се събуди чак към шест и половина, когато навън се бе стъмнило. След малко осъзна, че чува някакви звуци, идващи отвън. Стана и без да светва лампата погледна през прозореца.

         Откъм задната част на къщата, в далечния край на двора, се виждаха силуетите на трима души. Антон съсредоточи поглед и видя, че двама от тях бяха Николай и Мария, а третият беше мъж с шлифер и шапка. След малко забеляза, че оттатък двора, точно до храстите, бе спрял стар автомобил „Жигула“.

         А тримата стояха до голям черен чувал, в който имаше нещо с форма и големина на на човешко тяло.

         Антон прикри глава с пердето и продължи да наблюдава ставащото отвън с едно око, за да не бъде видян. След малко мъжът с шлифера прескочи телената ограда и излезе от двора, след което се качи в колата и я подкара със загасени фарове. Николай и Мария се наведоха, вдигнаха чувала с нещото и го понесоха към другия край на къщата.

         Реши да не пали лампата в стаята, за да не разберат, че се е събудил. В този момент не искаше да ги вижда. Интуицията му показваше, че те вършат нередни неща. В този момент съжали, че прие предложението с Мария да живеят тук. Имаше лошо предчувствие за това, което предстои да се случи.

         Към седем часа ключалката на апартамента превъртя, вратата се отвори и след миг силната светлина на лампата го заслепи. Сърцето му сякаш избухна в гърдите.

         - Защо си на тъмно? - извиси се гласът на Мария.

         - Ох, ти ли си? - успокои се Антон, след което потърка очи и видя приятелката си да идва към него. Сърцето му лека полека навлизаше в обичайния си ритъм.

         - Какво се е случило? - попита тя.

         - Седни и ще ти разкажа.

         И той накратко й разказа какво бе видял през прозореца. Мария изслуша внимателно приятеля си и след това каза:

         - А аз сутринта пътувах с някакъв млад мъж, който каза че е съсед. И знаеш ли какво ми каза?

         - Какво?

         - Първо, изненадан е че в къщата живее някой. Казва, че откакто се помни, тя е необитаема. В квартала я наричат „Къщата на смъртта“.

         - Ами то Николай и Неда не излизат от двора. Днес го разбрах.

         - Но чуй това. Баща му му е разказвал, че някога, през седемдесетте години, тук са живеели двама странници – млад мъж и възрастна жена – на които им доставяли тела от моргата на Окръжна болница. По някое време милицията ги хванала и ги отвела някъде. След това никой не знае какво се е случило с тях, а къщата им започнала да опустява.

         - Сериозно ли? - Антон изглеждаше озадачен.

         - Сериозна съм, Тони.

         - Навярно са престанали да излизат навън. А Николай и Неда са роднини на мъжа и жената и ревностно спазват фамилната традиция. Дали преди малко не им доставиха тяло? Не знам, но почват да ме побиват тръпки от това място.

         - Мен също, скъпи.

 

***

         В два през нощта кънтящият рев пак се възнесе из къщата. Антон бе буден -  не можеше да заспи заради спането през деня, а също и заради чувала с нещото, който Николай и Неда бяха пренесли по-рано.  Звукът отново се повтори и сега прозвуча като мучене на крава. Мария се размърда и отвори очи.

         - Какво е това, мило?

         - Не знам, скъпа. Но идва отгоре.

         Тя стана и както беше по нощница тръгна към вратата.

         ч- Къде отиваш?

         - Да разбера какво става горе – в гласът й се долавяше ярост.

         - А забраната?

         - Майната им на скапаните забрани. Тия двамата не ми харесват и трябва да разбера какво крият. Иначе като нищо може да се окажем в опасност.

         - Добре. Но в такъв случай тръгвам с теб.

         Антон също стана, но преди да тръгне подир Мария, взе кухненското ножче от масата и го пъхна под ръкава на блузата си. След това излязоха в тъмното антре. Мученето продължаваше да кънти и да се отразява в старите, пропити с влага стени. Появи се и силна миризма на развалено месо. Бавно и с тихи крачки тръгнаха по стълбите за горните етажи. Колкото повече отиваха нагоре, толкова звукът ставаше по-силен и напорист, а миризмата – по-натрапчива. Трябваше да стиснат носовете си и да поемат лошия въздух с уста, за да не им прилошее. Достигнаха до полуетажа и продължиха към втория етаж. Там видяха отворена врата и тъмен коридор. Но звуците не идваха от тази посока.

         Идваха отгоре. Откъм таванските помещения на третия етаж.

         Миризмата ставаше непоносима, а по лицата и на двамата бе избила лепкава пот. Двамата тръгнаха по скърцащите стълби към тавана.

         Дървената врата беше затворена, ала през широката ключалка се виждаше, че вътре свети. Сега, в паузите между мучащите вопли, се улавяха и човешки гласове. Някой говореше бързо, с непрекъснат брътвеж, а друг се обаждаше от време на време с бавен, груб глас. Навярно говорещият бързо бе Николай, а другият – Неда.

         - Да си ходим. Вонята тук е ужасна  – предложи Мария, която трепереше от страх.

         - Нека само да надзърна – отговори Антон и се наведе да погледне в ключалката. Мученето започна да отслабва и човешките гласове вече се чуваха по-ясно. Антон напипа ножа в ръкава си и го бутна по-навътре.

         - Какво виждаш – попита Мария, доближавайки се до него.    

         - Нищо. Някакви гадни жълти стени.

         - Дай и аз да погледна – момичето нетърпеливо подмести главата на приятеля си и на свой ред погледна в малката дупка. Ревът вече се чуваше по-слабо от двата гласа, които сякаш изричаха някакви странни молитви.

         - Видя ли нещо? – прошепна Антон в ухото й.

         - Жълти стени и бели подови плочи – отвърна тя.

         - В такъв случай по-добре да не стоим на тая смрад и да...

         Антон не успя да довърши изречението, защото Мария внезапно се отблъсна от вратата и издаде пронизителен писък! Антон инстинктивно направи крачка назад и застана до нея. Тя изпищя още веднъж и се удари в задната стена.

         - Какво има, скъпа? – прегърна я той. В това време дървената врата се отвори и пред тях застана Николай.  В ръцете си държеше метален прът.

         - Е чудесно. Никога не си бях представял такова стечение на обстоятелствата – задъхано се ухили той, след което зададе директния въпрос – Какво правите тук?

         - Не можахме да заспим от откачените звуци – отговори Антон.       

         - Щом някой не може да заспи, взема приспивателно. Или успокоително. Но в никакъв случай не нарушава строги забрани – Очите на Николай бяха намръщени. Беше облякъл измачкана кафява риза и черен панталон, а около него се носеше свирепа воня.

         - Какво се случва тук? - попита Мария. В това време зад Николай се появи Неда, която с разчорлената си коса и злобното си лице сега приличаше на вещица.

         - Сигурни ли сте, че искате да знаете? - попита тя и се усмихна, оголвайки си кривите и почернели зъби.

         - Да – плахо отвърна момичето.

         - В такъв случай заповядайте – в гласът й имаше престорена любезност и това никак не се хареса на Антон. Той отново имаше лошо предчувствие. И това предчувствие бе особено силно. Николай отиде до тях, потупа ги по рамото и им даде знак да влязат в смрадливото помещение. Мария тръгна първа.

         Влязоха в малко антре, където имаше три отворени врати за различни стаи. Вътре стените наистина бяха жълти, а подовите плочки – бели. Прозорците бяха отворени, за да влиза чист въздух, но той не можеше да прокуди зловещата миризма на мърша. В една от стаите – тази, срещу входната врата, в огромен квадратен съд се вареше нещо.

         - Какво се случва тук? - зададе въпроса Антон и в това време почувства зверски удар в тила. Пред очите му притъмня и той се строполи на пода. До него падна и Мария и в миг всичко изчезна.

 

         Събуди се със завързани ръце за метален пилон в помещението с големия съд. Главата го болеше неимоверно силно. Мария седеше до него, също завързана, и беше в безсъзнание. От съда вече не излизаше пара, въздухът бе малко по-чист, макар все още да миришеше лошо. Двата прозореца бяха широко отворени и през тях влизаше свеж леден въздух.

         След малко вътре влезе Николай и отиде до другия край на стаята, за да вземе някакви предмети от един стол.

         - Какво става? - с груб и провлачен глас попита Антон.

         - Ами нищо. С Неда решихме да ви завържем.

         - И каква е причината?

         - Нарушаване на реда в къщата – в гласът на Николай имаше насмешка.

         - Кога ще ни пуснете? - Антон продължи с въпросите.

         - Това зависи изцяло от вас. Ако сте послушни, може още днес да си тръгнете.

         Николай отиде до големия съд и взе... човешка ръка! Очите на Антон се разшириха от ужас. Ръката бе без кожа и се виждаха сварените мускули и сухожилия.

         - Само да ги занеса в другата стая и идвам – каза с усмивка той.

         Докато се мъчеше да отвърже здравата връв, Антон напипа кухненското ножче в десния си ръкав. Беше забравил за него. Странно как Николай и Неда не са го усетили, докато са го връзвали. Той изправи ръката си така, че ножа да падне надолу, обаче острието закачи гънката на ръкава му и спря.        

         Антон започна да тръска ръката, но ножът не помръдваше.

         - Мамка му и ШИБАНА работа! - изпъшка силно. В това време Мария се размърда от мястото си и отвори очи.

         - Главата ми – простена тя, след което се обърна към него - Какво става тук?

         - Тия двамата са ни вързали - отговори Антон, шепнейки.

         - Главата ми ще експлодира - Мария започна да мърда напористо.

         - Знам скъпа. И мен ме боли адски. Николай ни удари с метален прът. Но аз имам нож и... - той спря, защото от другото помещение се чуха стъпки.

         - По-тихо, по-тихо! - весело нареждаше Николай, докато влизаше в стаята. Къдравата му коса мазно се бе допряла до лицето.

         - Пусни ни, моля те - изрече Мария.

         - Ха ха, умници. Толкова време ми отне да ви вържа и сега искате да си ходите. Няма логика - той се наведе над нея и изкриви устата си в усмивка, от която излезе смрадлив дъх.

         - Защо ни държиш?

         - Първопричината е, че нарушихте правилата. А причината е, че може след време да станете донори на дядо.

         - Донори?! Какво ще ни направиш бе, мизерник мръсен? Как така донори? - Антон надигна глава и го погледна с бесен поглед.

         - Спокойно, няма да ви вадя органи докато сте живи.

         Отвън се чуха други стъпки - бавни, провлечени. Николай се надигна изведнъж и се провикна:

         - Бабо, не сега!

         Стъпките приближаваха и след малко някой застана пред вратата. Антон и Мария не можеха да видят кой е, защото погледите им не достигаха до там. Николай хукна напред, застана плътно до човека с провлечените стъпки и му каза нещо тихо. В отговор изгрухтя слаб, бавен и гърлен глас. След това Николай отново се провикна:

         - Вещице! Защо си го пуснала да излезе?

         - Не съм го пуснала аз! - дойде противният глас на Неда.

         - Мамка му! Мамка му! - Николай удари с всичка сила в дървената греда на вратата. Мария и Антон гледаха напред с уплашени погледи.

         Изведнъж, избутвайки Николай, в стаята влезе нещо, което накара Антон и Мария едновременно да изкрещят!

 

         Съществото донякъде наподобяваше човек, но имаше безброй кръпки по кожата и всяка имаше различен цвят - същински Франкенщайн, съживен и закърпен, досущ като героя от едноименния филм. На някои места, като дясната буза или лявата ръка, кожата му бе почти разложена и огромни черни дупки зееха по нея. На други пък бе бе бяла, или по-черна, но запазена... То бе облякло скъсани парцали, които провисваха от крайниците му. На мястото на очите имаше огромни черни кухини.

         Мария затвори очи и заплака. Антон яростно тръсна ръката си и ножът отскочи нагоре, като се плъзна по кожата и се заби във въжето, с което бяха вързани ръцете му.

         Николай хвана съществото и го поведе навън, крещейки към баба си.

         - Ама к'во чакаш ма, кукувице? Идвай тука да помагаш! Ти си виновна!

         Със сетни сили Антон напипа ножа и хвана острието с пръстите на дясната си ръка. Не трябваше да го изпуска в никакъв случай. До него Мария плачеше.

         - Не се бой, скъпа, още малко и ще прережа въжето.

         - Какво беше това? Какво беше това? - шепнеше тя, а в зачервените й очи се четеше силен страх.

         - Не искам да мисля за него. Само искам да прережа въжето и да се освободим.

         След малко Николай се появи пред тях, като изражението му беше силно напрегнато. С дясната си ръка държеше остър нож, а с другата пръта, който ги удари. Неда също дойде и застана до него. Беше облечена в черно.

         Антон с мъка успя да хване ножа за дръжката, след което започна да реже въжето.

         - Ситуацията е следната - каза Николай. - Това, което видяхте, не трябваше да го виждате. Но непоправимото се случи, така че ще прибегнем до други мерки.

         - Чакай, чакай. Искам първо да ми кажеш какво беше това същество? - извика Антон към него, продължавайки да реже въжето. 

         - Това беше пра-дядо ми, бащата на тая вещица до мен. Той е умрял през петдесет и девета от проказа, която хвана в Африка, но семейството ни го поддържаме жив. Защото самият той някога е открил магията за Вечния живот. Защото той умее да предизвиква демоничните сили и да общува с тях. Защото той е Нашата връзка с демоните. Защото той е нашият Идол. За нас е жизнено необходимо да му служим и да го поддържаме жив - говореше Николай, а очите му бяха зверски, като на вампир.

         Двамата с баба му бавно приближаваха. Антон режеше усърдно здравото въже.

         - Събираме човешки тела и му пришиваме кожа на местата, където неговата изгнива. Храним го с човешка карантия, за да набавя веществата, с които да остава жив - добави Неда, като и нейното лице бе станало страшно.

         - Вашият наем ни помагаше да набавяме трупове от моргата. Вие щяхте да си живеете добре с нас, но решихте да нарушите нашите правила. А прекаленото любопитство винаги се оказва фатално - с мрачен тон Николай, доближавайки се плътно до тях.

         Антон разряза въжето в момента, в който Николай замахна, за да удари Мария, която бе изпаднала в шок. Той скокна, грабна ръката му и я стисна с всичка сила. Изненадан, Николай изпусна пръта и той издрънча на земята. В това време Неда скочи и се провисна на шията на Антон, а Николай понечи да забие ножа в корема му, ала Антон инстинктивно приклекна и подложи ръката си, и ножът се заби в трицепса му. Той не усети болка, но почувства топлата кръв по кожата си. Не можеше да поеме въздух заради здравите ръце на Неда, които бяха стиснали гушата му. Тогава със сетни сили се обърна към Николай, наведе рязко глава, като в същото време вдигна гърба си нагоре. Неда се прекатури, закачайки с крака главата на Николай, който тъкмо се бе навел напред и се канеше да забие за втори път ножа в тялото на Антон. Жената удари главата си в пода и рязко разхлаби хватката.

         Антон използва момента на объркване у двамата и промуши с кухненското ножче гърдите на Николай. Той изрева и се хвана за нараненото място. Неда се изправи, но и тя получи удар с нож - само че по гърба. Накрая Антон взе пръта и, запъхтян, започна да налага двамата по главите.

         - Отвържи ме и да се махаме! - Антон чу пищенето на Мария и това го извади от яростта. Хазяите лежаха на пода в безсъзнание, а от главите и телата им течеше гъста тъмна кръв. Той разряза с ножа въжето на Мария и й помогна да се изправи, сетне двамата тръгнаха бавно към изхода на стаята.

         Само че там ги чакаше още един враг!

 

         Звярът с кърпена кожа стоеше пред затворената външна врата. Когато ги съзря с огромните си кухини, започна да реве с оглушителен стон - същия, който чуха по-рано. Звукът бе толкова силен, че можеше да продъни тъпанчетата им.

         Антон го удари с пръта по главата, но съществото не помръдна. Сетне заби ножа в корема му. И отново никаква реакция от негова страна.

         По едно време "дядото" се раздвижи, тръгна към тях и удари Антон по лицето - ударът бе толкова силен, че главата му се заби в стената и пласт мазилка падна на пода. Младият мъж усети изключителна болка, от  като отново му притъмня - само че този път запази равновесие и не падна. Мария застана пред него, готова да поеме следващия удар, но Антон я дръпна назад и те отново се озоваха в помещението с големия съд, където лежаха окървавени Николай и Неда.

         Съществото тръгна към тях. Движеше се бавно и тромаво.

`        - Аз ще му отвлека вниманието, ти се затичай напред и отвори вратата! - нареди Антон на Мария, след което отиде до него и го удари с пръта по главата. Звярът не помръдна, а грабна със здравите си ръце пръта, изтръгна го от ръцете на Антон и замахна да го удари. Младежът обаче приклекна и пръта мина над главата му. В това време Мария излезе в малкото помещение с жълтите стени и се помъчи да отвори вратата.

         - Заключена е! - извика тя, продължавайки панически да натиска бравата.

         През това време Антон избегна втори удар от тромавото чудовище, след което се затича към помещението и блъсна с рамо дървената врата, която се огъна от натиска. След това още веднъж - чу се звук от чупене на дърво. От голямата стая звярът идваше към тях, хванал здраво металния прът. Антон вдигна крак и удари с всичка сила бравата. Дървото се скърши и вратата се отвори.

         - Бързо! - извика Мария и хукна навън. Антон тръгна по нея, затръшвайки вратата - секунда преди звярът да го удари с пръта.

         Тичаха по стълбите, а откъм тавана звярът изрева с оглушителен рев. Не бе тръгнал да го гони, навярно не можеше да напуска таванските помещения. Антон и Мария хукнаха навън, без да се отбиват в апартамента за багажа.

 

***

         Отидоха направо в РПУ-то и съобщиха за нападението. Казаха, че в къщата навярно има две жертви и луд, който ги е гонил с метален прът. В управлението дезинфекцираха раната и превързаха ръката на Антон, след което им препоръчаха да отидат до Пирогов, за да ги прегледат. Накрая Лейтенант Цветков, който също живеел в Горубляне, им каза, че никога не е виждал хора в този дом и искрено се учуди когато разбра, че все пак е обитаван.

         - Ами те не са излизали от тоя дом - каза Антон.

         В седем сутринта Антон и Мария, заедно с двама полицаи, влязоха в къщата. В таванската стая не откриха нито трупове, нито демоничен звяр, нито остатъци от кръв. Стените обаче бяха олющени, а плочките – разбити. Големият съд бе пълен със застояла вода, а лошата миризма бе слаба. В другите стаи също нямаше хора.

         - Сигурни ли сте в това, което говорите? - попита ги един от полицаите.

         - Сигурни сме. Нали виждате раните от нападението? - увери ги Антон и посочи синините по ръцете и лицето си.

         - Ако видите нещо, ни се обадете - завършиха те и си тръгнаха.

         Накрая Антон и Мария влязоха през разнебитената врата в къщата, след това и в апартамента, но от багажа им нямаше следа. Вместо това видяха пропукани стени, разбит под, пълен с парчета мазилка, паднал таван и много паяжини по ъглите. Прозорците бяха със счупени стъкла и первазите бяха покрити със сняг. Те се обърнаха и хукнаха навън.

 

         - Здравейте - поздрави ги мъж на средна възраст с мустаци – Какво се е случило?

         - Ще търсим нова квартира. Тук бяхме нападнати. Може би Николай и Неда са мъртви или сериозно ранени. Когато дойде полицията, те бяха изчезнали. Май са ни взели и багажа... или... не знам... - говореше напрегнато Мария. Мъжът ги погледна учудено и каза:

         - В „Къщата на смъртта“ от четиридесет години не живее никой. А Николай и Неда... хм... спомням си ги като дете. Бяха мръсни и затворени хора, а от къщата им се носеше лоша миризма. Милиционерите ги бяха хванали с трупове, доставени от моргата, след което никой повече не ги видя да излизат. Един комшия, Гошо се казваше, пусна слух, че те са имали квартиранти и един от тях ги е убил с нож. Но и досега никой не е открил телата им. А вие откъде знаете за тях?

         - Ами... няма значение - отвърна Антон.

         След това мъжът им махна за "довиждане" и продължи по пътя си. Двамата дълго гледаха след него.