В същото време Николина имаше гостенка.
Тя научи новината рано сутринта. Обадиха ѝ се от болницата. Изтича почти по чехли, незагърната, не знаеше, че е станало толкова хладно. Не беше дъжда това, което мокреше лицето ѝ.
Наблюдаващият лекар обясни подробно. Позволи ѝ да надникне в интензивното. Изскочи от там – мъжът ѝ почти не се виждаше от маркучите, увити около него.
И затича по улиците. Отби се във всяко кафене. Купи кутия цигари, макар да мразеше дима им. Ръмеше, а не се криеше под стрехите. Не знаеше къде отива, нито я интересуваше. За нея беше важно да се движи.
Мобилният ѝ телефон се намокри, скрит в малката чантичка, която бе грабнала напосоки във вестибюла на апартамента. Взе го, за да се обади на някого. Искаше да поговори, да сподели. Но с кого? Кой в това време иска да чуе лоши вести?
Синът ѝ ... Той не се обаждаше. Само по Великден. Сестра ѝ се беше запиляла в някакво градче и все нямаше обхват. Имаше една приятелка, но...
Боже, колко е самотна! Нима това е животът? Така л ...