Обичах да ходя с баба на вилата. Беше винаги интересно и хубаво там. Най-много обичах поляните край вилата. Особено тази с лайката. Цяла една поляна с лайка. Толкова хубаво миришеше тази лайка. Ходех и на други места с децата на съседите, но тази поляна ми беше любимата. Там четях книжките си. И най-вече гледах. Гледах как слънцето отваря цветчетата и как в тях бързат да се мушнат пчеличките. Сигурно никъде другаде нямаше такава поляна, като моята поляна с лайката.
Най-често ми правеше компания една козичка. Обичаше да похапва от лайката. Аз все ú казвах:
- Яж, яж, козичке. Ако те боли гърлото, ще ти мине.
И тя ядеше.
Един ден пак играех с децата. Гонехме се. После се крихме в една висока трева. Беше забавно. Залегнеш в тревата, не се виждаш и този, който те търси, не може да те открие дълго, дълго. По едно време почувствах, че ме сърби цялото тяло. Погледнах ръцете си. Бяха с обриви. Краката - и те също. Затичах към къщи. Плачех и разказвах на баба си къде съм била, какво съм правила. Тя се засмя и ми каза само:
- Ами, хайде да дойдеш с мен за лекарството. Хайде!
Заведе ме, знаете ли къде? Заведе ме на моята поляна с лайката. Брахме лайка. Бера аз, а все си мисля - дали и аз, като козичката, трябва да ям тази лайка. Но си мълча.
Отидохме вкъщи и баба ме повика в банята. Беше напълнила ваната с вода. Изсипа лайката в нея. Накара ме да легна във водата. Много хубаво беше. Навсякъде край мен плуваха цветчета. Въртяха се в красив танц. Ставаше ми по-леко и по-леко. Изсуших се, облякох се и легнах. Чак тогава казах на баба какво съм си мислила за лайката, за козичката... Много се смяхме.
Спах и сънувах поляната с лайката. И слънцето сънувах - как отваря цветчетата. И мириса им сънувах. Май и аз бях станала едно от цветчетата.
Събудих се здрава, но мирисът... мирисът беше останал.
Миришех аз. Миришех на лайка.
© Харита Колева Todos los derechos reservados