Ласкателства

Първите съмнения, че е възможно Лидия някога да му изневери навестиха Нино една привечер през зимата. Той разпозна превъртането на ключа отвън и се зарадва, че те  се завръщат  у дома, така скоро след ранното смрачаване.  Вече знаеше как жена му ще нареди на детето да влезе в банята с глас, който не търпи възражения, после чу стъпките от изкачването ѝ по вътрешната стълба, предугади застояването ѝ за миг на последното стъпало и вдигна глава точно, за да я види как достига до дивана с няколко крачки и се отпуска върху възглавниците, като катерач, който е достигнал върха. Той преглеждаше чертежи на масата в своя си кът на мансардата, която осветяваха с настолна лампа, защото въпреки очилата вече недовиждаше  детайлите. Прекъсна  заниманията си, свали очилата и се обърна към дивана и любимата си жена, озадачен, че в тази банална вечер, в която дори не валеше дъжд, тя не бе пристъпила към него, за да го целуне. Тогава го видя. Онзи вид, който Лидия придобиваше веднага след като са правили любов. Познаваше го добре, защото му се бе наслаждавал стотици пъти.Чертите ѝ омекваха, очите ѝ се отнасяха в тъга, въпреки удоволствието, което бе получила току- що, острата ѝ брадичка сякаш получаваше овал, а лицето ѝ излъчваше смирение, като образ на девица от картина на голям майстор. Извърна погледът си от нея, като от видение в съня, което искаше да прогони веднага след събуждането.

- Ох, почти закъснях да взема детето от училище. – каза тя, а той отбеляза, че в гласът ѝ прозвуча умора.

 Същата вечер, когато Нино  излезе от банята, тя вече спеше скрита под завивките. Той си легна в своя край на леглото с горчив вкус в устата.

Нино беше блестящ архитект и те живееха като заможни хора, без да настояват за излишен лукс. Никога не се бе налагало Лидия да започва работа и когато преди десетина години роди, тя се зае единствено  да отглежда и възпитава дъщеря им. Беше сговорчива жена без амбиции, без желание за бляскава кариера, без настояване на всяка цена нейната дума да тежи в домът, но с един вроден инат, който понякога вгорчаваше съжителството им. Такава се бе родила, в безразличие за собственото си бъдеще и така се бе превърнала в млада жена, до денят в който забременя. После, по време на цялата бременност около нея се носеше едно спокойствие и ленива тъга. Сигурно я спохождаха  красиви мисли, защото се усмихваше по всяко време на деня, като човек който най- после е намерил решение и заслужено се отдава на щастието си. Най- обичлива обаче тя беше към Нино. Посрещаше мъжът си с протегнати ръце и блясък в очите всяка вечер, като завърнал се от дълго пътуване; той вече не можеше да се долепи плътно до нея, заради наедрелия корем, търсеше други пътища до тялото, което не загуби похотливият си вид до самото раждане. Беше неуморна в желанието да му угоди, не пестеше ласките си и често създаваше неудобства на себе си, за да е доволен той. Скоро роди и годините затекоха. Покрай неговата работа поддържаха всякакви познанства, отвръщаха сдържано на покани за гостувания, а самите те приемаха тесен кръг от хора в дома си. Нино беше гостоприемен домакин с чудесно чувство за хумор, пъргав ум и умерено циничен в приказките, той обсебваше, когото си пожелае, а хора бързо му се доверяваха. В началото на брака, дори, когато посрещаха гости, разнежена от чашата вино, Лидия го гледаше нежно, пожелала сношение, което не търпи отлагане, в края на леглото или до дрешника в коридора и въпреки, че тя се опитваше да скрие неприличните си помисли, той разгадаваше хищно намеренията ѝ те едва изчакваха края на вечерята. После, когато най-после останеха насаме, тя вдигаше бързешком роклята над коленете си, защото не ѝ се губеше време напълно да я съблече, а той – властен, като истински господар, я отнасяше в спалнята преди бебето оттатък да е пропищяло.  Любеха се ненаситно и с нетърпение, като хора, които дълго са си писали от разстояние, а сега за първи път са толкова  близо един до друг и изпълняват  най- после плътските си обещания. Чуваше се как зъбите им се срещат с глух пукот в сумрака от нощната лампа. После, загубила сили, цялата омекнала, но още по- женствена от сполетялото я удоволствие, тя се отпускаше, все още със запретната над коленете рокля, играеше си с кичур от косата, гледаше тавана и хубавите ѝ устни, подпухнали от  целувките едва се отваряха, за да изговорят съкровена тайна „ Ах, колко го обичам това нещо “ Тогава той гол, вече завърнал се в баналния, нощен  свят, благодареше на  провидението за топлия си дом и за тази жена, която  превръщаше всичките им събличания в блаженство, отдаваше му се без резерви и с всеки жест му обещаваше бъдещи своеволия в леглото.  В онези години Нино бе много влюбен и уважителен. По-късно, тя започна да вижда и разпознава снизхождението към себе си и нежеланието му да подхваща сериозни разговори с жена си. Сякаш като дребно благоволение ѝ бе позволено да го посреща с радост, а той приемаше нейната преданост за нормална, както стопанин се радва на кучето си и се забавлява от лудешкото въртене на опашката му. Лидия знаеше, че е обичана, не се натъжаваше от тези мигове на пренебрежение, нито създаваше семейни драми. Все пак той беше умният, пробивен мъж, прекрасен съпруг и тя отдавна се бе съгласила, че уважението от хората, които се появяваха в животът им, семейството дължеше на Нино.

Един следобед по телефона го потърси човек от училището на дъщеря им. Не се бяха свързали цял ден с Лидия, нямаше да безпокоят и него, но се налагала някаква ваксинация. Той обеща отговор за утре сутринта и пристъпи до прозореца. Отвън наскоро включени лампи осветяваха булевардните стълбове и неприветливи тротоари, излъскани от студа, с мръсен сняг на купчини около автобусните спирки.  Минувачи, като кукли с пружина бързаха със ситни крачици, заради леда и вдигаха яки, зад които да подишат на топло. Там някъде, насред ледената пустош на зимата, насред всичките хора, които търсеха топлина и близост, по детски отдадена на дреболиите в семейното битие, поредният ден от животът си, някак бе прекарала и неговата Лидия. Отдавна бяха спрели да се търсят през деня. Той си спомни, как тя се изнервяше, когато трябваше да открие телефона си сред парата от кухнята и да го грабне с мазни ръце, за да отговори или се оплакваше, че се изкривява цяла в опит да го задържи на ухото си, докато говори, а трябва да преоблече детето. А Нино? В случай на нейно обаждане, на него се налагаше да се отдалечава в ъгъл от кабинета си, когато имаше посетители, да я слуша търпеливо как  иска мнение или да я изчака да извести за нередност в дома, докато прострените чертежи чакаха спешен отговор. Така неусетно спряха да се търсят през деня, макар, че понякога  Лидия нарушаваше  спогодбата и се обаждаше с дрезгав глас, за да му разкаже с подробности какво оскъдно облекло си  е приготвила довечера за изненада, когато детето заспи. Но това беше някога, по- късно започнаха да прекарват часовете в спалнята в кротки разговори, обсъждаха важна покупка или скучно правеха любов, сякаш съвсем други хора се бяха настанили в техните постели. Тези спомени го споходиха сега, докато отвън хора и вкочанени машини бързаха да се завърнат у дома. Появи се обаче и онзи горчивият вкус в устата му. Все пак човекът се оплака по телефона, че почти през целия ден не са успели да открият Лидия.

Нино беше практичен мъж, който  не бе съгласен да губи времето си. Още в края на седмицата, той намери подходяща агенция и  дискретно разказа на някакъв млад,  мъж - служител семейната история с всичките си съмнения. Така в средата на януари, по времето на  хапливите сутрини и кратки дни, който носеха мирис на догорели дърва, някой се зае да следи Лидия. Още от следващият ден Нино притихна и също си наложи да я наблюдава. Тогава видя всички дребни, типично женски жестове и непознатите движения на тялото ѝ, които доскоро беше пропускал. Сега Лидия му се струваше нервна, разпиляна, не спираше да поучава детето по време на вечерята и вече изискваше благодарност, че е така всеотдайна в домакинството. Нино с изненада бе чул от нея и нескопосани  опити да го иронизира, когато   говори за  работата си или някое друго  занимание. После си лягаха, без тя да се заиграе с него или да си потърси  внимание с онази обичайна лекота на кокетка, която с времето става все по-безсрамна и изобретателна в прелъстяването. Една вечер тя се прибра със снежинки по косата и с голяма хартиена торба. Още преди да се е разсъблякла, извади като фокусница от чантата шапка, шал и ръкавици и затанцува в средата на хола с поглед, който не предвещаваше спокойно продължение в спалнята. Преметна шалът през врата му и го придърпа към себе си, а езикът ѝ червенееше съблазнително.

- Няма да позволя момчето ми да студува. – каза с дрезгав глас и побягна в банята, а по- късно, когато детето заспа и тя най- после смъкна халата, Нино си спомни за всичките онези чудесни часове на близост и голота, след които  той се чувстваше най- важният, единствен и обичан мъж. Вече заспиваха, когато той си спомни, как скоро му бе подметнала, че има запазен час за някакъв преглед в болницата. Да не би да ѝ бяха съобщили тревожна вест след  изследванията, тя да криеше от него резултатите, за да не го тревожи, а той глупаво да беше сметнал, че  се е поблазнила да потърси щастието си извън семейната спалня? Същата вечер гузно се упрекна, че е позволил на съмнения да тровят безоблачното му съжителство с тази прекрасна  жена.

Колко бързо отминаваха дните през зимата, като сън на пресекулки, след който идваше новото свечеряване, а следващото просветване  изглеждаше така далечно, особено ако се случеше човек да го очаква в студена стая. В един такъв следобед, в който мразовитият февруари бе отнел всички емоции, от агенцията преложиха среща на Нино и същият млад, деликатен господин седна почтително срещу него, за да му разкаже как се бяха заели да осветлят мрачните му съмнения. Бяха следили Лидия безпощадно, всеки миг и ден, в който тя е била убедена, че е сама и безинтересна за останалите хора. Бяха проучили навиците ѝ, дори дребните, непредвидими залитания, които макар и рядко белязваха като светкавица битието на примирената домакиня, бяха надниквали заедно с нея  в онези улици без изход, които изкушават и най-порядачните жени да надзърнат, бяха душили като хрътки и след наглед  безобидни миризми, знаеха всичко за нея, сякаш тя самата се бе примирила и бе предпочела доброволно да се разкрие пред тях. Мъжът разказа на Нино за безгрижните часове на Лидия в кафене с приятелки, за пазаруването из магазини, за лудешкия бяг, в който се бе впускала, когато разбереше, че отново ще закъснее да посрещне детето пред училище. После човекът сниши гласът си съвсем. Описа моментите в които бе излизала сама, с ръце в джобовете на палтото, в наглед  безцелни  разходки в студа, с шапка, шал и очила, зад които криеше мислите си от минувачите. Лидия бе чертала големи кръгове из квартала със премерени стъпки, бе поглеждала във всяка витрина покрай която преминаваше и бе приличала на жена, която отлага прибирането си у дома. Все пак в края на тези разходки тя неизменно се бе  озовавала в една тясна, странична уличка и уверено бе хлътвала в двор, в който тъмнеела едноетажна къща, а  всеки погледнал би сметнал мястото за необитаемо. Дворната врата на къщата не се затваряла  никога, сякаш приканвала всеки проявил интерес да влезе. Имало голям, панорамен прозорец, а обитателите явно  забравяли да спуснат щорите и той зеел ден и нощ, като огромно око. След няколко посещения през последните седмици, вече било вън от всякакво съмнение, че жената на Нино, Лидия, ходела в този дом, за любовни срещи с мъж. Понякога започвала да се съблича, едва прекрачила прага, друг път имала неблагоразумието да се целува с мъжът близо до прозореца и тялото ѝ, вече останало без дрехи белеело в сумракът на неговите прегръдки като порцеланова статуя. Любовниците били толкова недискретни, че се случвало да си раздават ласки така близо до прозореца, че не било никак трудно да бъдат разпознати от всеки, който надникнел през вечно открехнатата врата. Любовникът на Лидия изглеждал позастарял, занемарен тип със съмнителни навици и не бил никак придирчив към външния си вид. Никога не я изпращал, просто стоял с широкото си брадато лице зад стъклото и с видимо съжаление я гледал как си отива. Оказало се, че е художник с артистичното име, Мариус.

Мъжът насреща беше наистина тактичен, видя новото изражение на Нино и спря да разказва, спестявайки повече подробности. „Желаете ли да продължим наблюденията?“- попита, а Нино поклати главата си в отказ, стана, намери някак вратата и излезе. Отвън, вече озовал се на улицата връхлетя върху жена с малко дете, после чу клаксони от автомобили, които го преследваха с недоволство докато пресича, стъпи на тротоар и веднага се подхлъзна върху леда, с крака, които вече не бяха негови. Огледа се като изгубен в непознат квартал от враждебни сгради с прозорци без завеси от които надничаха голи тела, а премръзнали минувачи се взираха с учудване и присмех в лицето му  докато се разминаваха. Видя пейка лъскава от ледът и седна в края, за да си поеме дъх. После понечи бързо да се изправи и да пресече улицата обратно, да се върне при младия мъж, да поиска повече обяснения, да разясни грешката. Тази, която са следили няма как да е била неговата жена, тя не би постъпила така с него, пък и през зимата лесно стават глупави недоразумения, с тези лица скрити от студа под шапки и шалове. Отпусна вяло рамене, защото си бе спомнил, че по време на срещата, снимката на Лидия бе стояла на масата между тях. Стана и тръгна с ръце в джобовете. Винаги се бе гордял с хладнокръвие. В  моменти на паника и малодушие у другите, той пристъпваше с железен жест, внасяше спокойствие, разсейваше съмнения, но сега тази неочаквана вест разколеба крачките му и довя в главата му смут, по- леден от февруарският скреж по улуците. Огледа се като пробуден. Искаше бързо да намери пътят към дома, да връхлети, да изненада, да освети всичко което Лидия така умело бе крила от него, да я обвини като уличница и да я изгони от апартамента дори без багаж, преди детето да е чуло разправията. Почти се затича, нетърпелив, решен да сложи край  на тази неприятна история без да губи време, но още в края на улицата забави крачките си, спря и видя собственото си смутено лице във витрина отсреща. Мариус? Разбира се, че Мариус. Някога бяха завършили Академията почти като приятели, после поеха в различни посоки и сякаш в началото на миналата година при случайна среща, те изпиха чаша вино в компания от цветни картини на някаква изложба и Нино, въпреки, че остана смутен от външният му вид и обноските, все пак покани някогашният си приятел на вечеря. Мариус...този Мариус, който бе започнал да ги посещава сравнително често, бе се шегувал дружелюбно с дъщеря му, а тя го бе определила като забавен. Тъкмо бяха открили, че тя рисува добре. После глезено бе настояла да види ателието му и сега Нино си спомни как някога Лидия му бе казала, че все пак я е отвела при картините на Мариус в домът му. Мариус, който бе стоял на масата му, бе пил от виното му и бе  показвал уважение към жена му с всеки жест. Каква неприятна история! Не, Нино не можеше да се провали от ярост както други измамени мъже, трябваше да се успокои като опитен, сдържан ловец, да сложи маска на лицето си и да започне да опознава собствената си жена. А как ще ляга в едно легло с нея, как ще се сдържи да не пристъпи с  желание към голото ѝ, пищно тяло, така  скоро галено от друг, как ще поглежда лъжливите ѝ очи и как ще я посреща вечер, когато знае откъде се прибира?  Може би е най- добре тази вечер да се прибере, да седнат на кротък разговор в неговият кът от мансардата и той със снишен глас да ѝ потърси сметка съвсем накратко, преди да се разделят? Щеше да се наложи да се изнесе той, не би оставил детето си на улицата. Вече се видя как събира най- необходимите си вещи в куфар, Лидия стои с мокри очи и в неудобство поглежда към прозорците на тавана или едва скрива облекчението си, че най- после пътят към любовника е разчистен, отвън се разминават хора и коли, а някакъв припрян клаксон ще възвести краят на бракът им. Не, тази мисъл го ужаси, не можеше да загуби семейството си, детето си, общите вещи събирани във времето с много любов. Тръгна по тротоара, видя някакво уютно кафене и влезе с тромави стъпки, като човек, когото бяха ограбили до стотинка на улицата и той влизаше сред хората да се стопли и да помоли за чаша чай. Лидия? Лидия се бе хвърлила в леглото на друг! Но защо? Нино беше мъжът за когото порядъчните жени мечтаеха, а всичките му предишни партньорки се кълняха, че е чудесен любовник. Защо тогава, може би все пак Лидия не е порядъчна жена и той през всичките години се е заблуждавал? Не, не можеше да се прибере скоро у дома, нямаше да може да се сдържи, а и лицето, което бе видял срещу себе си във витрината преди малко се бе вкаменило като след нещастие и щеше да го издаде. Чертежите не търпяха отлагане и той се изправи, за да се завърне при тях, макар да знаеше, че скоро не би му се появило желание да работи. По- късно се обади на Лидия с възможно най- естествен глас да ѝ каже, че ще работи до късно, а после ще се наложи да вечеря с един от инвеститорите. Тя отговори веднага на позвъняването, а покрай нея шумеше улична глъч. „Сигурно Мариус днес е зает“- си помисли Нино и гняв отново затупка над очите му. Прибра се през нощта след самотна обиколка из ресторанти и барове. Лидия най- вероятно спеше и сънуваше подвизите си извън семейното легло, а той дори и не помисли да надникне в спалнята. Легна в стаята за гости и облещил очите си в мрака си спомни как бяха постеляли на Мариус в същото легло. Веднъж  бе  пристигнал подпийнал, почерпи се още на вечерята с тях и те с Лидия решиха, че не е добра идея да го изпратят в това състояние. Скоро той внезапно престана да ги посещава, а по- късно Лидия, случайно разбрала от общи познати, каза, че се бил забъркал в любовна интрига, която завършила с шумен скандал.

След няколко часа го разбуди сутрешната суетня. Лидия въдворяваше ред с властен глас, а дъщеря му недоволстваше и бързаше да се скрие от поученията на майка си в банята. Чу се тропот от токчета по паркета и Лидия надникна в стаята, докато закачаше обеците си в движение. Беше красива, макар и сънена, разпиляна, но очарователна с изражението, което придобиваше, когато разбере, че отново ще закъснеят.

- Добре ли си..всичко наред ли е? – попита тя по- скоро нападателно вместо със съчувствие.

Той извърна глава към стената, той не искаше да вижда лицето ѝ, но все пак излъга за да ѝ отговори:

- Объркал съм нещо в изчисленията на новата сграда, ще си имам неприятности.

Тя затрополи отново  по стълбите към долния етаж и след кратко подканяне със звън на ключове, те излязоха.

Лидия наистина не можеше да си спомни как започна всичко, освен,че понякога след молби  на дъщеря си, ходеха до къщата на Мариус следобед след заниманията в училище. Той ги посрещаше видимо доволен, скачаше, предлагаше ароматно кафе на Лидия, настаняваше детето пред белите листове и всякак показваше колко се е зарадвал на гостите си. Малката размахваше четките така вдъхновено, че изцапваше ръцете и бузите си, той пристъпваше към нея сериозен като истински художник, драсваше някоя забавна завъртулка към нейната рисунка, тя избухваше в смях и поглеждаше към майка си със светнали очи. Лидия, седнала в края на дивана деликатно оглеждаше неразборията, картините изоставени навсякъде, уютът на дома, който ставаше все по- ленив с падането на следобедните сенки. Вече бе забелязала обожанието с което я гледаше Мариус, меките погледи с които уж неволно следеше движенията ѝ, интересът с който пъстрите му очи се взираха в устните ѝ, за да не изпуснат никоя примамливо изскочила думичка. Често, изпаднала в безизходица, от тези очи, които я изследваха с ловкост на художник, тя скачаше от мястото си на дивана и кротко склоняваше детето да си ходят. Той ги изпращаше мълчаливо, с кротка усмивка и тъга, като човек, който се разделя със скъпи хора. Веднъж, Мариус я погледна така похотливо, че тя се възмути от тази наглост. Отиде си с пламнали бузи и уста, която трепереше от дръзката му проява на неуважение. Не се върнаха в ателието му няколко седмици, въпреки, че детето настояваше. Все пак Лидия остъпи и те отидоха отново един следобед. Той ги покани променен, почтителен, без обаче да изоставя това възхищение от Лидия при погледите и във всеки жест. Докато малката рисуваше на висок стол от който краката ѝ висяха в нестроен, детски танц, Мариус тихо разказваше на Лидия как бе преследвал светлината  още като младеж, как бе търсил сенките, как се бе възхищавал от тихата им поява на всевъзможни места, как бе улавял смяната на настроенията, която донасяха със себе си и  неизменното желание на човек да върне погледът си там, където пред тях, в сумрачната светлина, предметите за миг сякаш бяха оживявали. Признаваше си, че бе най- озадачен от тази мекота и похотливост,с която сенките заобляха голите тела, привличаха ръката да посегне, отдръпваха се, надничаха отново след всеки преминал зад прозорецът облак и не се примиряваха, сякаш бяха част от красотата на плътта. После той се изправяше бавно, за да не прогони близостта настанила се между тях двамата, до същите тези подмолни сенки, вадеше скицници от цветните си владения, сядаше до Лидия и скришом от детето ѝ показваше рисунки на женски тела, а тя ги гледаше с възхищение от този талант и това всевиждащо око, което се бе научило да цени женската красотата и да я уважава от най- ранната си младост. Веднъж той тихо я повика в другата стая, по- хладна и сумрачна, но пълна с картини, някои дори забравени из ъглите. Показа ѝ няколко завършени рисунки на жени, голи, изящни, свенливо прикрили своята интимност или скръстили ръце пред гърдите си. Тя видя смирените лица на млади жени, които се отдаваха на талантът на художника, в очите им се долавяше доверие и плаха закачливост, а около тях неизменно тъмнееха сенките, любимите сенки на Мариус. Лидия гледаше към картините права, онемяла, изкушена да се приближи и да докосне платната, сякаш се надяваше да почувства и кожата, настръхнала след събличането. Тогава само за миг, тя изпита завист към тези непознати жени, които макар и след колебания, са били споходени от щастието да се съблекат пред художник и през цялото време, докато бъдат рисувани, да виждат възхищението от собственото си тяло в очите му. Скоро си тръгнаха с детето, а на вратата тя погледна в очите на художникът. Той я изпращаше сякаш бе излязла от картините в другата му стая и се бе облекла без желание, за да си отиде.

Веднъж, в момент на обедна скука, тя отиде в къщата на Мариус сама. Той изглеждаше изненадан, но бързо се съвзе, поразчисти масата, засуети се за да покаже онази грижовност, която така умиляваше Лидия. Накрая се спря в средата на стаята, осенен от идеята да предложи чаша вино вместо обичайното кафе, а тя само мълчаливо кимна. Този ден той бе по- различен. Разказа ѝ за тежкото си минало, за плановете си, за идеите си, за мечтите си да открива все повече красота в битието, да рисува, вместо да драска по платната и да се наслаждава на най- голямото тайнство – любовта. Тя го слушаше без да продумва, стиснала чашата си с вино. Умееше да говори този мъж, но умееше и да слуша, защото веднага щом Лидия си поемеше дъх да изрече нещо, той застиваше задържал в унес погледът си право в устата ѝ и не спираше да я изучава с изненада и почитание, сякаш бе влязъл в църква да се поклони, а някакво божество бе оживяло от иконите, за да му прошепне пазена тайна. Така, в една единствена минута, седнала на дивана в този призрачен дом, тя си представи как с идването на сумрака образи, тела и предмети оживяват в самотата на съседната стая, разминават се напосоки, за да пакостят или просто да се разходят, но внезапно ще се укротят и ще се върнат в царството си между рамките на картините, щом чуят кашлицата или мекия глас на собственикът си- художникът. Мариус остави чашата си върху масата, а тя се стресна като пробудена от следобедна дрямка. Спомни си как вчера привечер, в присъствието на други хора, Нини отново, макар ѝ тактично я бе подценил, а тя въпреки, че замълча се бе възмутила от тънката му подигравка. Погледна часовникът си и се изправи, трябваше да посрещне детето след училище. Мариус също скочи, за да я изпрати, а на прага ѝ призна:

- Някога, когато ви гостувах...не можех да откъсна поглед от огромната ви ваза в хола..и от теб.

Лидия отиде в къщата на Мариус отново сама, след няколко дни, в които си налагаше да бъде разумна. Той я посрещна със светнали очи, отведе я в някакво топло легло с отметнати завивки и те станаха любовници.

Нино преживя няколко дни в тих гняв, после се овладя, за да посрещне разочарованието от жена си. Поглеждаше към нея с пренебрежение, отегчаваше се от думите ѝ, отвръщаше с ирония на опитите ѝ да изглежда искрена, а това тяло, което доскоро бе желал и обичал вече бе започнало да го отблъсква. Той се прибираше в дома, така внезапно опустял, разместваше с досада вещи и предмети, които някога му бяха носили радост и облекчение, заспиваше до жена, която вече не бе негова, ако изобщо някога бе била и всичко занапред му изглеждаше безнадеждно.  Приличаше на човек, застинал върху единствената педя здрава земя на брега на миризливо мочурище, който все пак трябваше да направи крачка, да тръгне между воня и подвижни пясъци и да премине, ако иска да се спаси.  За жалост истината за съмнителната репутация на Мариус – художникът явно не беше стигнала единствено до Лидия.

 Една вечер Нино се прибра от работа, а още по пътя бе обигравал чертите на лицето си. Влезе в  дома хвърли чантата си на дивана и седна до нея, а Лидия пристъпи с лъскава коса и шарена риза, небрежно разкопчана точно над гърдите. „Явно скоро е излетяла от любовното гнездо“- си помисли с горчивина Нино.

- Знаеш ли, Лидичка?- подхвана с възможно най- ведър тон той – Скоро имам рожден ден, юбилей при това.

- Зная скъпи...но без да се оправдавам, още не съм избрала подаръкът ти.

- Но съм го избрал аз. – продължи дружелюбно той, а тя го погледна с интерес.

- Решил съм да помоля Мариус, художникът, който някога ни посещаваше, помниш го, нали...ще го помоля да нарисува в голяма картина лицето ти, ще му платиш ти, а аз ще поставя картината в кабинета си, за да ти се любувам, когато не сме заедно. Това искам да бъде моят подарък от теб, миличка.

Тя не трепна, нито някоя от чертите ѝ показа колебание. Усмихна се сякаш със снизхождение, както възрастен отминава детинско изказване. Приближи до Нино и протегна ръка, за да погали косата му, като го гледаше предано.

- Както пожелаеш, скъпи...все пак това е твоят празник. – каза и се обърна, за да отиде в кухнята, а Нино разбра колко малко е познавал жена си.

Веднъж Лидия влезе в къщата на Мариус през вратата, която никога не се заключваше и се изненада, че не го вижда срещу себе си с протегнати ръце и онези похотливи очи, които обещаваха забавления. Огледа се бегло и видя вече познати предмети, тази неугледна къща беше започнала да ѝ се струва уютна. Някъде от горния етаж се чуваше как вода шуми в банята. Мариус се къпеше, още по- добре, щеше да го изненада още по хавлия. Лидия пристъпи към онази, другата врата между стаите, която обичайно затворена, криеше картините и тайните на художника. Тя я отвори плахо и надникна. Цветен, тих, загадъчен свят от който надничаха децата на твореца. Тя си пое дъх, сякаш ѝ бяха разрешили да влезе в стая с чудеса. Пред прозореца, на статив се виждаше картина полузакрита с парче плат. Лидия пристъпи към нея, протегна ръка след като се бе ослушала за шумове от горния етаж и я разкри. Пред очите ѝ се яви същество, полу- жена, полу- дете, неочаквано слабо, с едва наболи гърди, отчетливи ребра, седнало като уморен дух и прегърнало хилавите си прасци. Изумяваше лицето, нагло, надменно, макар и едва оформено с молив, то издаваше нетърпението на момиче, което искаше по- бързо да се превърне в жена, за да властва. Водата над главата ѝ спря, а Лидия закри непохватно рисунката, излезе и затвори вратата зад гърба си точно когато откъм стълбището заслизаха мокрите крака на Мариус.

Мариус изпращаше Лидия, още топла и омекнала от лепкавото легло и сядаше на дивана. Напоследък след тези приятни, следобедни часове с нея, все по- често го навестяваше отегчение, а и недоволство, защото тя бе започнала да пристига дори без да го извести, преместваше вещите му, съветваше го какви дрехи да облича. Мариус помнеше какво бе обичал да казва баща му докато беше жив„ Някога ще се увериш в чудната сила на ласкателството“ и чрез Лидия, поредната поласкана жена, той се бе уверил. После оглеждаше стаята, еднообразието, вещите пръснати в познат безпорядък, картините, които се трупаха без никой да желае да  купи и сякаш зад вечно дръпнатите завеси, виждаше сивото бъдеще, което дори боите в ателието не можеха да оцветят. Беше прелъстил Лидия без дори да я харесва, въпреки че не можеше да отрече колко бе всеотдайна в леглото и почти без задръжки. Той предпочиташе слаби жени с детинско изражение, с малки гърди, мускулести крака и големи очи, които да го гледат доверчиво. Направи го по- лесно отколкото бе очаквал, макар да му беше коствало усилия да я гледа с обожание, въпреки, че винаги успяваше да преправя чертите на лицето  си така, че да прилича на творец срещнал най – после любимата муза. Не изпита и угризение, че я подлъга с това, което явно ѝ липсваше в онази натруфена, семейна мансарда, в която някога насред скъпите мебели  Нино го бе посрещал с високомерие.

Веднага след като излезеше от дворната врата на улицата, Лидия се усмихваше загадъчно за всеки минувач, който би я загледал. Без да е впечатлена от любовните умения на Мариус, тя се чувстваше така значима и въпреки, че веднага след забавленията в леглото му се превръщаше в обичайната майка и домакиня, тя до късно вечерта помнеше думите на художникът, плахите докосвания на ръцете му, уважението към нея във всичките му жестове. Ах, този Мариус, защо всички мъже не можеше да бъдат като него? После забързваше към училището, без да изпитва угризения, че до преди минути е била чисто гола в чужда къща и е раздавала  ласки на чужд мъж. Бързо се връщаше към вечерния си живот, сигурна, че може да заличи този грешния, следобедния, когато си поиска, както понякога избърсваше замъгленото огледало в банята с хавлията.

В края на втората седмица след разкритието, Нино най- после се успокои и задиша равномерно. Нямаше как да остане с тази жена. Понякога, легнал като мумия в тъмнината на семейната спалня, той я слушаше как спи и сигурно сънува къщата в запустелия двор с един самотен художник в нея, брадясал като отшелник, но така любим за нея. Нино знаеше, че Мариус скоро ще ѝ се насити и ще измисли глупава причина да я разкара. И после, какво? Лидия ще се прибере в спокойният си дом,ще потъгува няколко дни, после ще се сниши като трева, осъзнала глупостта си и ще започне плахо да протяга гола ръка под чаршафите, за да прелъстява измаменият си съпруг, така както свенливо бе правила някога, когато бе желала и обичала единствено него. Не, за Нино нямаше съмения, пътищата им се разделяха, а дъщеря му щеше да израсне без да живее в един дом с баща си.

Скоро картината беше готова и Лидия я донесе у дома, за да я покаже с гордост на мъжа си.

- Мариус се обади да каже, че е готова и мога да я взема. – каза небрежно тя, а той само кимна, сякаш е повярвал.

Жената от картината приличаше малко на Лидия, но Нино не бе изненадан. Мариус никога не се бе славил като добър художник.

- Странна е. – само каза той, а Лидия поклати глава, за да се съгласи:

- Да, Мариус изглежда странен, отнесен ...може и да е влюбен?

Тогава Нино едва се сдържа да не вдигне глава, за да види изражението на лицето ѝ. Ах, тази Лидия! Колко ли мъже бяха убедени, че познават жените с които живеят?

Не беше ходила в къщата на Мариус повече от седмица и сега крачеше към любовникът си без да се оглежда и без да упреква себе си, че върши нещо нередно. Помисли си за Нино. Беше особен напоследък, а тя сякаш си спомни, че бе споменал за проблеми с някаква сграда. Само за миг я жегна угризение, че поне не го бе разпитала за неприятностите му, както той настояваше да знае всичко за нея. Влезе в двора, премина по кривите, занемарени плочки, после отвори уверено вратата, както се прибираше в собственият си дом и вдъхна познатата миризма на бои и кафе. После, едва влязла, чу женски смях от стаята с картините, след него леки стъпки и тъкмо се запъти натам, когато вратата се отвори и отвътре излетя момиче, което се обръщаше пъргаво, за да отблъсне ръцете с които Мариус тромаво посягаше към нея. Тогава Лидия я позна, момичето от рисунката, която художникът бе завил с платно. Същото слабо телосложение, върху което развлечената тениска стоеше като върху закачалка, същите очи, които се взираха нахално и собственически, същият нос и остра брадичка, която дори когато позираше, момичето повдигаше своенравно за разправия.

- Коя е тази? - попита то, както би попитала стопанката на къщата и кимна към Лидия.

Мариус пристъпи крачка напред без да изглежда стъписан от срещата. Сложи миролюбиво ръка върху рамото на момичето и кротко каза:

- Върви си.

Момичето се засмя с пренебрежение, а безцветните ѝ устни съвсем изтъняха. Гледаше с презрение към Лидия с омраза така неприсъща за това крехко, недорасло излъчване.

- Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш коя е тази.

Тогава Мариус погледна към Лидия като човек уверен, че е взел правилно решение. Беше отегчен, рошав, нетърпелив целият този театър да приключи и с голяма, прясна синина върху врата.

- Върви си ти. - ѝ каза.

Без да е сигурна какво точно е чула в средата на тази трапезария, тя си наложи спокоен вид, сякаш дори вдигна рамене, за да се съгласи с привидно безразличие. Обърна се, за да си отиде завинаги от този дом, блъсна крака си в дивана, но това не я разколеба, излезе на двора и тогава се забърза, сякаш веднъж озовала се на улицата, щеше да изтрие всичко, което се бе случвало в леглото на художникът. Вече отвън, когато тръгна по тротоара я заля унижението. Мъжът пред когото наивно се бе разголвала като хлапачка, мъжът  на когото спестила от съпругът си бе дала най- свидните си ласки, този, който бе изоставял четките си, за да я гледа предано и с обожание при всяка среща, същият този неблагодарен мъж най- безцеремонно я бе изхвърлил на улицата. Връхлетя я срам. С какво изражение щеше да прибере детето си от училище, как щеше да се завърне в дома, в който най- нахално и безгрижно се бе завръщала веднага след похотливите си изневери, как? Почувства се ограбена, измамена от близък човек на когото бе споделила всичките си тайни. Беше така съкрушена, че дори не намери сили да се разгневи от постъпката на Мариус. Сега по- бързо трябва да се съвземе и да се върне там, където винаги е било мястото ѝ, при Нино. По- късно, всички които я срещаха и поздравяваха с кимване на главата, видели скръбният ѝ вид бяха сигурни, че в животът на Лидия се е случило нещастие.

Още щом влезе у дома с детето, тя погледна нагоре, към къта с бюрото на Нино. Въпреки, че навън беше още светло, настолната му лампа светеше. Напоследък се прибираше по-рано, за да се зарови в чертежите си и да работи на спокойствие. „Горкият... и в проблемите си е сам“ си помисли тя и я нападнаха така тежки угризения, че едва затвори вратата зад гърба си.

Изкачи стъпалата нагоре към него бавно, едно по едно и колкото по- малко оставаха до върха, толкова по- трудно ѝ се струваше, че ще го погледне в очите. Той изостави работата си и се обърна да я погледне. Дали му бе казвала колко е хубав с тези очила? Тя седна на дивана изтощена, неспособна да помръдне повече. Тогава той свали очилата и с една веселост неприсъща за последните седмици ѝ каза:

- Да ти кажа преди да съм забравил. Всички много харесаха картината. Реших да наемем Мариус да нарисува още една. Нея ще закачим тук, в апартамента.

Тя не се сдържа и подскочи от мястото си на дивана:

- Не....не. – каза бързо, готова да се разплаче веднага – Не...

- Но, защо, мила...аз вече говорих с Мариус и той се съгласи...дори поиска аванс!

                                                                                  К Р А Й