Ледени сенки
Беше студен декемврийски ден. Голите клони на дърветата шептяха своите истории под поривите на смразяващия вятър. Момчето-сянка се разхождаше - както винаги сам, както винаги умислен. Имаше много като него – незабележими лица в тълпата, съществуващи по-скоро във въображението от колкото в реалността, неразбрани от обществото, но винаги заинтригувани от него.
Така вървеше момчето-сянка, но в един миг всичко се промени. Пред него се появи същество способно да го откъсне от дълбоките мисли, да го накара да се усмихне. Той я видя като същество, защото никой човек не би могъл да притежава такава красота. Дългите й червено-черни коси падаха чак до раменете, бузите й бяха поруменели от студа, кафявите й очи искряха с надежда, но тази надежда сякаш водеше непосилна битка с тъгата. Коя беше тя? Дали беше истинска или само плод на въображението? Нямаше време за мислене, тя вече изчезваше, качвайки се на близкия тролей.
В този момент инстинкта се активира. Той трябваше да разбере коя ...