Нещо го събуди. Чувстваше се някак си неспокоен. Облече набързо червената роба и отиде до кладенеца да се освежи. Все още бе прекалено рано, слънцето още не си бе пробило път, но явно се очертаваше още един топъл ден.

Врагът бе близо. Въпреки че не виждаше много, заобиколен от своите братя по оръжие, той ясно чуваше командите и бойните викове на противника. Командата "Горе щитовете" го изненада и закъснението от части от секундата беше фатално, точно под вдигащият се щит една стрела го прониза в рамото, а други 4-5 се забиха в щита. Болката веднага бе последвана от мисълта - можеше да е и по-зле. Един от неговите другари счупи стрелата, но нямаше време да се махне острието - битката бе вече започнала. От предните редици се разнасяше оглушителен рев и металическият тътен от ударите на оръжията. И сякаш този тътен се приближаваше все по-близо и по-близо. Редиците отпред почнаха да отстъпват и да се огъват назад. Той веднага забрави за болката от острието, тъй като адреналинът му се покачваше с всяка секунда до предстоящият сблъсък с врага. Той се сети за нея. Това казват, че е най-голямата грешка преди битка. Само страхливците мислят за семейството си, дали ще доживеят да се видят с децата си... Не, той не беше страхливец, беше от най-добрите бойци на неговата кохорта, но все пак тя бе пред очите му. Тогава ги връхлетяха. Явно тежката конница на противника бе спечелила дуела с тяхната такава и се бе насочила право към левият им фланг. Неговата част се завъртя и оформи предната линия срещу врълитащият противник. Сблъсъкът бе чудовищен. Конете буквално разрязаха с телата си стената от щитове и мечове. Последваха още няколко вълни, които буквално разхвърляха след себе си малобройните войници и продължиха напред. Той бе още жив - един от умрелите коне го бе притиснал и той със сетни сили успя да се освободи. Потърси да види някой от своите другари, но прахоляка вдигнат от конете му попречи даже да си намери щита. Много ясно обаче чу вика идващ от посоката на нападателите. Тежка пехота следваше конницата. В този момент разбра че тук ще умре. И друг път бе изпадал в тежки ситуации. Но сега просто го разбра и се примири с мисълта. Тогава се сети за нея. Спомни си очите й, тези очи в които той можеше да се взира вечно, косата й, която сякаш го бе страх да не я развали, докосвайки я, лицето й - да лицето й. Нещо бе станало вътре в него, гледайки това лице... И, да, ето сега разбра, разбра какъв е смисъла, за какво е живял, какво великите поети са се опитвали да кажат... Това лице... Би дал всичко за да го види отново... той вече знаеше... искаше да я види отново... тези мисли хвърчаха из главата му като засилващ се вой... той не можеше да побегне, просто не можеше. Щеше да се бие докато падне или докато успее да надвие противника. Един, двама паднаха пред него, той чувстваше как нещо го влече напред, беше неудържим, а погледа му сякаш замъглен. Все повече войници се насочиха към него, тъй като бе единственият все още биещ се с червена униформа.

Двамата генерали обсъждаха бурно развоя на битката и разпределяха последните резерви. На десният фланг противника бе притиснат, но на левия тежката конница бе успяла да пробие и сега контраатаката на противника заплашваше да раздели част от войските. Сред облаците прах, един от офицерите, застанали на хълма заедно с генералите, се загледа втренчено в една червена точка. Генералите неволно уловиха погледа му и също се обърнаха натам. Една червена точка като вълнолом раздираше напъващите вълни на противника. Това бе невъзможно, какъв ли човек би сторил това, колко сили трябва да има. Единият от генералите заяви с гордост че това е пример за героизъм и любов към родината: вижте само как войникът даже напредва а не отстъпва, знае че е обречен и е решен да вземе колкото се може противници със себе си...

Той не може да умре, страх го е, не иска да умре. Обича я. Красивото й лице е пред него. Това лице, ухаещо на рая, тази кожа, нежна като на ангел. Стичащата се кръв върху очите му не му пречеше да я вижда, ах, как не искаше да умре. Умреше ли, щеше да изчезне и тя. А той иска тя да живее пред очите му... иска сега да е в прегръдките й... колко спокоен се чувстваше той в прегръдките й... тази мисъл му попречи да усети няколкото копия, пронизвещи гърдите му. Той падна на колене. Наоколо всички го гледаха по-скоро с възхищение и донякъде със завист. Те се опитваха да разберат защо, откъде идва този поглед в очите му... това спокойствие, тази блажена осмивка. Да, той знаеше, макар и късно - разбра...