Слънчевите лъчи си проправяха път през процепа на спуснатите завеси и галеха нежно лицето на Вероника. Тя бавно отвори очи. Изправи се, но мъжка ръка нежно я дръпна обратно.
- Ще закъснеем за работа, днес сме първа смяна, забрави ли? – Вероника се обърна към мъжа до себе си.
- Обичам те, Рони! Толкова нервна те обичам още повече.
Той се усмихна и я целуна по челото. Красиви бели зъби грейнаха в прекрасна усмивка. Тъмната му кожа подчертаваше перлената усмивка.
След двадесет минути те вече бяха в автобуса по път за работа. Вероника беше на касата, а Вальо на скарата в заведение от голяма верига за бързо хранене. Между клиентите Вероника намираше секунда, за да се обърне към своя приятел с усмивка. Той също се усмихваше, винаги топло и мило. Тя знаеше, че той я обича силно, но самата мисъл за тази тайна любов я убиваше бавно. Вече няколко месеца подред те се срещаха тайно от всички в неговата квартира. Вероника бе много влюбена във Валентин, той я караше да се чувства кралица......но осъзнаваше, че тази връзка няма как да се развие. Вероника беше възпитана да живее и да се съобразява с чуждото мнение, което за нейните родители бе над всичко.
Сама съзнаваше, че скоро ще дойде моментът, от който толкова се боеше. Една нощ Валентин я попита защо не желае да излизат заедно никъде. Вероника усети, как цялото й тяло пламва, но нямаше как да му каже истината. Той предложи да отидат на голямо ретро парти в най-модерното заведение. Тя прие с неохота. Сигурна бе, че там ще бъдат всички нейни състуденти, знаеше какви ще бъдат коментарите им.
Вечерта в клуба се стори на младото момиче безкрайно дълга. Вальо се бе постарал, носеше актуални маркови дрехи, но въпреки това коментарите щяха да са ужасни!
Още на следващата сутрин две приятелки се обадиха на Вероника, за да й кажат какво са чули за нея. Много зле се почувства тя от думите им, въпреки че ги очакваше. Вальо беше от ромски произход, но нямаше нищо общо с понятието „циганин”. Той бе възпитан, умен, мил и учеше в същия университет. Как можеше тя да обясни това на страничните наблюдатели….. А ако родителите й научат, какво щеше да стане с техния „авторитет”….
Обичаше го много, нямаше как да сподели с него, продължаваха да се виждат само вечер в неговата квартира.
Краят за Вероника настъпи, когато пътувайки с Вальо в трамвая, чу разговора на двама възрастни мъже до тях.
-Язък за хубавото момиче! Толкова младо и красиво, а да го излъже това циганче!
-Да, много жалко, цъ-цъ! Хубавите ябълки, прасетата ги ядат! – поклати глава другият.
Тези думи ехтяха в главата й дълго време. Застана пред огледалото. Много бяла кожа и големи сини очи! Дългите руси коси се стелеха на големи вълни по раменете й. Прииска й се да изглежда по друг начин, само ако беше с тъмна кожа, тъмни коси, тогава спокойно можеше да го обича…. Години наред й бе втълпявано, че мнението на другите е изключително важно и тя самата вече вярваше в това.
Пристъпи решително напред и позвъни на входната врата.
-Здравей, любов! Днес имам нещо специално за теб! – Вальо я придърпа към себе си.
-Трябва да поговорим, Вальо. Важно е! – Вероника бе директна, защото осъзнаваше, че близо до него скоро няма да може да се контролира.
-След малко, сега виж какво имам за теб! – Вальо развълнуван подаде дълга черна кутийка.
Вътре имаше нежна сребърна гривна с малка луна точно по средата. Тя му благодари, но не го прегърна. Близостта на тялото му щеше да я разколебае.
-Моля те, Вальо! Изслушай ме, моля те! Знаеш…..знаеш добре, че аз те обичам. Аз знам, че и ти мен, но виж……аз……ние…..няма как да бъдем повече заедно. Съжалявам! С теб сме от различни светове…..моите родители никога няма да приемат…..
Вероника се разплака. Валентин седеше мълчаливо до нея.
-Различни светове! Различни светове! – повтори той, а после избухна.
-Поне имай смелостта да ми кажеш направо, че няма как да те виждат с един циганин….махай се! Повече не искам да ти виждам! Махай се!
Плачейки Вероника блъсна входната врата след себе си.
След осем години
-Рони, мениджърът те вика веднага, било спешно! – пълна дама с висок кок остави две папки на бюрото на Вероника Петрова.
Вратата на кабинета се отвори и вътре плахо влезе стилна и слаба дама. Червени обувки с висок ток, тънки глезени, елегантен черен костюм и прибрани руси къдрици – това беше старши асистент Вероника Петрова. Шефът накратко обясни, че имат нов клиент с мащабни проекти и разчита изцяло на нея за тази сделка. Вероника само кимна и благодари за доверието. Срещата с потенциалния клиент бе насрочена за след два дни, точно на рождения ден на нейната дъщеря.
Този ден тя бе в прекрасно настроение. Момичето от рецепция и съобщи, че е настанила клиентите в залата за срещи. Вероника си облече сакото, бързо сложи червило и отвори с усмивка вратата на залата. След миг изстена тихо и се вцепени. От залата я заля застояла миризма на букови мебели, премесена с много силен мъжки парфюм.
-Добър ден! – Виктория успя леко да отклони поглед, беше гласът на един нисичък и заоблен адвокат, който тя вече познаваше.
Искаше й се да размърда устни и да го поздрави, но нямаше сили да го направи. Някой я бутна силно по рамото, за да си направи път. Този удар я свести. Беше главният мениджър. Той се здрависа с двамата мъже и подкани асистентката си да направи същото. Тя успя само да седне послушно срещу тях. Прекрасно знаеше, че е време да започне разговорът в посока плановете на сградите, но сърцето й биеше лудо и дъхът й спираше. Той седеше точно срещу нея, той, нейният Вальо! Все още толкова чаровен, с прекрасна усмивка. Носеше скъп черен костюм и синя риза. Черната му коса бе лъскава и пригладена назад, а парфюмът му витаеше из стаята и я обгръщаше до задушаване. Въпреки изисканият външен вид, това си беше той, нейният Вальо!
След покана от своя шеф, Вероника пое огромна глътка въздух, разкопча най-горното копче на ризата си и започна презентацията. Строежът на две големи сгради в централната част на града бе проект, който бързо би могъл да издигне Вероника в йерархията на фирмата. Скоро новият клиент и адвока си тръгнаха.
-Е, Петрова, имаш двоен повод да почерпиш днес! Голям купон ще падне довечера! - обемното тяло на шефът й се разклати от шумен смях.
Вероника заключи вратата на тоалетната и се разплака. Какъв купон….. ТОВА БЕШЕ ТОЙ! Бяха минали толкова години, а тя не го беше забравила…
Главният мениджър контролираше архитектурните планове, след като ги завърши, Вероника Петрова трябваше да ги представи на г-н Вълев. Уточни среща със секретарката му и седеше пред офиса му в уговорения час. Младото момиче отвори врата на големия кабинет и я покани вътре. Голяма, просторна стая с френски прозорци и много слънчева светлина. В средата имаше дълга махагонова маса, а в края й голямо бюро. Зад него седеше г-н Валентин Вълев, нейният Вальо. Тя отново почувства как тялото й се вцепенява.
-Добър ден! – Вероника едва успя да изрече. Не беше сигурна как да се обръща към него.
-Заповядайте! – той се изправи и направи жест да се настани на стол, близо до бюрото му.
Попита какво желае за пиене съвсем делово. Секретарката донесе бързо кафе. Нямаше нужда от кафе, усещаше бясното биене на сърцето си и без него. Какъв театър играеше той или не беше я познал…..
Разтвори плановете и започна да представя всички идеи за строежа. Г-н Вълев гледаше мълчаливо проектите, по-конкретно ръцете й, а още по-конкретно следеше движението на брачната халка. Вероника усети това, но още по-амбициозно заразказва за верандите и зелените площи. Той я прекъсна:
-Не ме интересуват, няма нужда от толкова подробно разяснение, не ме вълнуват сградите! Само кажете каква е необходимата сума и не ме занимавайте повече! – тонът му беше остър. Седна за бюрото и отвори лаптопа.
-При следващия необходим контакт ви моля да изпращате единствено мениджъра на вашата фирма, не желая да водя разговори с обикновени служители! – той продължаваше да се взира в лаптопа си.
Вероника бе положила толкова труд, за да излезе от определението „обикновен служител”, думите му много я засегнаха и тя не се стърпя:
-Така ли ще ме наказваш, обиждай ме, можеш и по-добре! Сигурна съм, че щом стартира строежът, на теб няма да ти хареса, нали?! Ще обвиниш мен! Ще се постараеш и да ме уволнят, нали?!
Вероника не успяваше да сдържи сълзите си, издавайки нейната слабост се спускаха по бялата кожа.
-Това е била и причината да поискаш аз да работя по този проект. Давай, съсипи всичко, за което се борих толкова години….
В този момент секретарката влезе и съобщи, че се налага спешно да го свърже за разговор от Дубай.
-Г-жо Петрова, можете да си вървите, очаквам да направите изчисленията и да ми бъдат съобщени! Приятен ден!
Вероника събра бързо папките и изтича навън. Няколко пъти моли шефът си да бъде сменена с друг архитект за този проект, но той бе категоричен. След две срещи на мениджъра с г-н Вълев и още няколко седмици, проектът бе стартиран. След започване на първи жилищен етаж, изненадващо фирмата възложител отказа проекта. Вероника Петрова бе поканена на среща с търговския директор на фирмата и бе обвинена в некомпетентност и нерентабилност на сградите. Вероника се разплака щом напусна кабинета му. Прекрасно разбираше действията на г-н Валентин Вълев. Бързо хвана такси, тичайки изкачи стълбите и въпреки отказа на секретарката, блъсна вратата на кабинета му.
Вътре бе слънчево и топло. Г-н Вълев бе с гръб и се взираше през прозореца. Вероятно беше видял как слиза от таксито и бърза по стълбите нагоре. Беше облечен в светло сив костюм с тънки лъскави нишки. Високото му и слабо тяло, пригладената тъмна коса…..за секунда я накараха да забрави яростта си. Той се обърна към нея и се усмихна. Беше от онези усмивки, с които я даряваше някога! Тази усмивка я разтърси.
-Доволен ли си, доволен ли си от себе си? Усмихваш се, върна ми го, а? Да, така си мислиш….така ли ме наказваш….Не, това не е моето наказание… Твоят план е успешен, но ти нямаш представа какво е всъщност! Искаш ли да знаеш цялата истина? Това твоето е нищо работа! Осем години, цели осем години живея с празнота в душата си. Голяма и черна празнота! Тази празнота, която ти ми остави, която нямаше как да запълня с нищо друго, тя беше с мен винаги и навсякъде! Дори и в най-прекрасния ми момент – раждането на дъщеря ми, тя пак беше с мен! Всеки мой миг е изпълнен с празнота от теб, дълбока и черна… След онази нощ, в която те видях за последен път, часове след нея разбрах, че не мога да живея без теб и започнах да те търся. Теб никъде те нямаше! Ето това беше моето наказание!
Вероника усети, че краката й се подкосяват, причерня й. Отвори очи и видя, че лежи върху голямата маса, а слънчевите лъчи нежно галеха лицето й. Повдигна глава, мъжка ръка й помогна да се изправи.
-Полека, Рони!
Тя го погледна в очите, той си бе! Въпреки годините, въпреки дрехите, сърцето й пак биеше лудо, когато той държеше ръката й.
Гледаше я с големите си тъмни очи, нежно и влюбено. Вероника повдигна ръкава на сакото си. Отдолу се появи нежна сребърна гривна с малка луна в средата. Вальо погледна гривната, после лицето й, после пак гривната. Изведнъж я сграбчи, като я целуна страстно.
По-късно секретарката отвори плахо вратата на кабинета. Видя своя шеф да се поизправя с разкопчана риза из зад бюрото. Той помоли да не го безпокоят и отново се върна на пода при Вероника. Разказа й, че след като са се разделили,той е бил толкова обиден и е мразел себе си, че часове наред е търкал кожата си до кръв. Бързо взел решение да отиде там, където кожата му ще бъде, като на всички останали. С пари на заем заминал за арабските страни, по-късно се установил в Дубай. Там се запознал с подходящите хора и така се превърнал в каквото е сега.
-Вальо, аз толкова съжалявам! Била съм безумно глупава! Няма как да ти се извиня с думи … искам да ти кажа, че ти си любовта на моя живот, казвам го с ясното съзнание на зряла жена. Моето наказание е да живея без теб. Всяка нощ през тези години, преди да заспя, аз гледах луната и ти пожелавах „Лека нощ”, така както ще го правя и докато съм жива!
-Рони, повече никога няма да го правиш! Ще направя така, че всяка нощ ще ми пожелаваш „Лека нощ”, гледайки ме право в очите!
Вальо се наведе и я целуна нежно.
© Mира Ангелова Todos los derechos reservados