Почивка на аванта

          „От другата страна на пътя имаше къща. Хората ги нямаше. Навсякъде беше заключено, но под един навес имаше походно легло и се излегнах на него. Точно в този момент не ми пукаше че ще си дойдат. Отстрани на къщата имаше влакова линия и като я пресечеш малка постройка и външна чешма. Изкъпах се в бързината, изсъхнах и пак си полегнах на леглото. И ето, че стопаните дойдоха“

          Гумата продължаваше да се държи, което допълнително допринасяше за доброто ми настроение. Благодарение на отзивчивостта на моите „колеги“ колоездачи се придвижвах доста по-лесно и бързо. Казвайки колоездачи не визирах цивилни хора на колелета като мене. Те изглеждаха така, сякаш бяха излезли от телевизора. Гледайки ги човек можеше да си помисли че наблизо се провежда състезание по колоездене. Тесните клинове, шарените плътно по тялото фланелки, спортните колела с тесните гуми – нямаха грешка. Те също станаха част от моята мисия и дадоха своя малък, но важен принос за нейното осъществяване.

     Излязъл отново на главния път карах леко в търсене на добро място където да похапна. Не ми отне много време и в дясно, под шарената сянка на близките до шосето дървета поседнах върху сухата трева. Разгънах яденето и се нахраних добре. С пълен стомах можех вече да се наслаждавам спокойно на обстановката. Слънцето продължаваше да загрява въздуха, а колите профучаваха зад гърба ми отнасяйки рева на двигателите си с тях, тихо заглъхвайки. Всичко изглеждаше толкова подредено и носеше онова спокойствие, което караше мечтите да полетят и в същото време да станат по-реални и земни.

     От другата страна всъщност бяха близо двеста метра напред по пътя и в ляво. През импровизиран паркинг, можещ да побере десетина коли се стигаше до голямата самотна къща. Навеса, както съм се изразил, всъщност представляваше покрито от плочата на втория етаж външно помещение, пълно със столове, маса и походното легло. До него се стигаше след две три стъпала от земята. Имаше квадратна форма, като две от страните му се падаха външните стени на самата къща, а другите две бяха заградени с парапет, като в ъгъла образуван между тях стоеше носеща колона. Тя поемаше част от тежестта на втория етаж, който както вече казах играеше ролята на таван. Това външно антре, буквално изяждаше тази част от приземното ниво, като по този начин придаваше онзи приятен разчупен вид на постройката. Входната врата се намираше срещу стъпалата. На горния етаж имаше просторна тераса с боядисан в черно железен парапет. Железни и в черно бяха и решетките на прозорците.

     Разгънах походното легло, нагласих си го и се излегнах. Най-голямото походно легло което бях виждал дотогава, та и до ден днешен. Скрит от жаркото слънце, с пълен стомах се наслаждавах на краткия миг на отдих. Имах пакет от най-добрите цигари в джоба, а превозно средство ме чакаше на паркинга. Бях случил и с колелото. Планински байк „Пежо“ с 18 скорости. Доста добро! Точно в този момент нямаше от какво да се оплача. Както нощта се сменяше от денят, така трудното отстъпваше на приятното. Тази закономерност продължаваше. Тъмнината, студа, страха и самотата изчезваха с първите слънчеви лъчи и на тяхно място идваха светлината, топлината, спокойствието и дори кратките мигове на истинска наслада от иначе мизерния ми живот напоследък. Болката в крака все по-малко се обаждаше откакто взех колелото. И въпреки че нямах мое място под слънцето, то за кратко намирах начин да ползвам местата за отдих на тези, които ги имат. Едва ли щях да навредя на някой с това, затова и не изпитвах някакво неудобство лежейки на широкото походно легло. Напротив, по мен се разнасяше истинско блаженство. Макар и много бавно бях успял да се приближа до крайната цел на това дръзко бягство и предвид последните щастливо развили събития, бях обнадежден относно успешният му край, повече от всякога до този момент.

     След кратката почивка реших да поогледам. Къщата беше ориентирана странично на пътя. От другата и страна буквално на метри от нея минаваше влакова линия. Прекосих я заинтригуван. Интересен двор. Почти веднага след релсите имаше малка постройка с леко окаян вид. На една от стените и се подаваше чешма. Тръба с кранче стърчеше от мазилката. Корито липсваше. Отвъртайки крана, водата потече директно на цимента. Измих се със студената вода и след това се оставих на слънчевите лъчи да ме стоплят. После отново се върнах до „навеса“ и пак се излегнах на походното легло. Приятните мигове продължаваха. Отдаден изцяло на отдих се бях унесъл лежейки на сянка. Идилията ми се наруши от автомобилен двигател. За разлика от всички досега този не продължи по шосето замлъквайки постепенно. Оборотите му се намалиха и плавно се смесиха с шума от гуми по прашен черен път, като накрая замря.

     Първо се изненадах и чак след това се стъписах. Станах от леглото, взех неусетно малките стълбички като една и се отправих към колата. Зелена на цвят и сравнително нова. От нея излязоха трима души. Мъж, жена и малкото им дете, не повече от 5-6 годишно. Изглеждаха спокойни. Мъжът ми каза нещо от сорта че нямам право да съм тук. Изобщо не го разбирах но по пътя на логиката стигнах до това заключение. Хората се държаха много възпитано и крайно търпеливо с мен предвид факта че се намирах в имота им. Действието се развиваше на паркинга, където си бях оставил колелото. Близо до нас имаше направен детски кът – люлка и пързалка за детето. Тези хора живееха добре. Как ли са се почувствали когато са ме видели да се задавам от къщата им? Едва ли им е било приятно.

         „Аз му поисках огънче, запалих си цигара, намокрих си главата пак на чешмата,

качих се на колелото и потеглих“.

         Спомням си за цигарата. Извадих неотваряното червено Боро, разпечатих го пред тях, извадих си цигара и си я запалих със запалката която човекът ми даде. Това което не си спомням е че пак съм си мокрил главата, а това наистина е странно. Явно първоначалното стъписване съвсем се е изпарило и на негово място се е вклинило някакво особено силно слонско спокойствие. Между паркинга и чешмата разстоянието се равняваше на приблизително 50 метра. Запалвайки си цигарата съм извървял тези метри, намокрил съм се, върнал съм се обратно до паркинга при хората и чак тогава съм потеглил с колелото.

     Отново на път, но този път вместо да ходя въртях педалите. Истинско облекчение за наранения ми крак. Ентусиазирано напредвах с малко по-висока скорост от досегашната. Шосето се разшири леко и с плавен наклон започваше да се изкачва нагоре. След около половин километър правеше широк ляв завой с който тръгваше да покорява поредния хълм, виейки се около него. Едно „леко“ усложнение за всеки колоездач, но пък след всяко изкачване неминуемо следваше спускане.