Днес ми е много, ама много натоварено. То не е спряло от месеци, но тази седмица съвсем съм го закъсала. Нямам време да се логвам и само надничам за отмора тук и там в сайта през кратките почивките. Имам нужда от смях и умишлено отивам при Светланка (Лажова). Чета и се хиля на глас сама срещу монитора. После продължавам нататък. Спирам при Феичка (Вилдан) и препрочитам какво е написала за Водолейките: "... непредсказуемата Водолейка винаги държи в шах мъжа." Размишлявам почти на глас, "Леле, сестро, леле!... Ако знаеш защо го държи, като изхождам от себе си?!..." Размишлявам и някак закономерно започвам мислено да разлиствам последния любовен хороскоп на Водолея. За момент се отплесвам от "разлистването" и погледът ми попада на въпроса: „Колко прави две плюс две?" и отговорът на Водолейката: „Безкрайност...". Тук подскачам. Аааааа, не! Може и друго да значи...

И тъкмо да се изокам защо точно не съм съгласна с безкрайността, решавам да започна от по-далече. А по-далечните разговори винаги започват с времето, нещо от рода на "Как е времето?" и "Как е, как е? Как е настроението?..."

"Амииии, преобладаващо!..." - отговарям.

То, напоследък все повече и повече не ми стига времето, та си е резонно на два (даже на три) въпроса да давам един отговор.  Пък, който се сетил - сетил, още повече, че ей това "Как е, как е?" и до ден-днешен не мога да разбера какво визира. За него как да е, ама за времето и настроението по едно време взех да си мисля: "А, бе, тия отсреща да не си мислят, че съм метеоролог? Откъде да го знам какво е времето? Не съм на полеви условия, у дома съм си, пред компютъра.  Не съм и на психоаналитик, та да обяснявам какво ми е настроението. После разбрах. Била съм Водолей, а ние, Водо-Лейките, всичко знаем и всичко си казваме (като при изповед пред попа, само трябвало малко да ни подбутнат)...

Едно време... (Е, това е то, типично по бабешки започвам с "едно време", но да не си мислите, че онова едно време е времето на пирамидите. Не, по-скорошно е.) Та, казвам, едно време (времето на буйната ми младост) имах време за всичко. Леле и тафтология! ‘Ма нема да поправям, нямам време. И понеже имам една такава услужлива визуализираща фантазия, очаквам онова личице с ципче на устните от състезанието "Минута е много" да излезе от някой ъгъл на паметта ми и да извика "Няма време!", ще карам по същество. Дали бях по-организирана, по-малко "дини" ли носех, не знам, ама сега хич го няма туй проклето време. То ли много бърза, аз ли по-бавно взех да вървя, идея нямам, но наистина за нищо вече не стига. Ни с мъж да поговоря като хората. Ни в сайта да почета и попиша коментари. Ни къщата да си очистя и подредя "по конец". Ни курсовата работа да си погледна и да си припомня докъде съм я докарала. Ни... Хайде да не изреждам повече "ни", че съвсем ще оплета конците и със сигурност ще изтърва някоя от дините и настроението ми съвсем ще се скапе... Та, ето и сега. Накиснала съм печката и мивката, остава само да ги лъсна. (Добре, че има хубави препарати и това ще ми отнеме само няколко минути.)  Спрягам наум менюто за довечера и утре, а наяве подреждам документи за втората ми работа. Хората нямат и по една, аз все съм уредена с по две, понякога и повече, а част от "повече"-то обикновено е нещо на обществени начала - като онова: "За Родину, за Сталину"... Я да не се отплесвам! За това - друг път, че днес съвсем не ми стига времето... А документите ще ги изпращам по автобуса в 15.00 часа, довечера да си ги посрещат колегите. Дано не забравя да проследя "доставката"...

Сега първо да си припомня какво пишеше в зодията ми и да видя дали този проблем с липсата на време не идва от нея.

"Положителни и отрицателни качества на знак Водолей:

Положителни: независимост, оригиналност, прогресивност, добър приятел, човечност, идеализъм, интелигентност. Имат собствен поглед върху света, оригинални идеи и мироглед, трудностите не ги притесняват.

Отрицателни: невъздържаност, ексцентричност, индивидуализъм, непрактичност, хаотичност, разсеяност. Доста разсеяни са, често забравят или губят ключове, документи, не помнят добре имена, дати. Но имат страхотно асоциативно мислене, което им помага да намират изход от всякакви ситуации, да решават заплетени ребуси и да правят открития в различни области на живота."

Бе, не е чак толкоз лошо, ама за времето нищо не казват. Ни в положителните, ни в отрицателните качества... 

... Ей сега ще продължа с писането, само да включа пералнята. Чудя се кога ще измислят перални, които и да простират. А! Да могат и да гладят, естествено, и да прибират прането, ама разделно... всяко на мястото му... Дали да не се заема с въпроса, още повече, че имам опит с всички тези процеси?...

Размечтах се и се разсеях. За какво говорех?! Май за курсовата... и за зодиите. Е, курсовата ще почака до коледната ваканция. До тогава ще съм преполовила (или само така си мисля) дините. Поне няма да издирвам ново жилище. Силно се надявам! Тя, нали надеждата крепяла човека... Щото...

(Сега ще дрънна няколко телефона на брокерите... Трябва и да напазарувам, после ще дописвам.)

... Какво щото? Бе, за какво пишех?... Ааааа, да бе, за жилището...

(Подредих документите.)

Та за последните 2 години 3 пъти сменям жилища. Сега пак съм в процес на издирване. Не по свое желание, ама това е "друг случай"... И за него - друг път.

А предишните?...

Ами живеех си кротко и спокойно в дълбоката провинция, но се "зададе" внукът и аз аааааайде в София при голямата дъщеря. Събирам две огромни чанти (от онез, с които хората пазаруват от Капалъ шарши) багаж и на автобуса за София. Пристигам на 12-ти, на 13-ти съм на работа (нема празно) и бързам да си инсталирам личния гардероб по закачалките. Междувременно още преди пътуването съм успяла да си трансформирам основния трудовия договор в граждански на старата работа, да напусна останалите две (по допълнителни договори) да заредя въглища за "оставащите" (основно сина, малката е "приходяща" - учи в Смолян), да си намеря работа в София (вече на трудов договор) и да изтегля заем, че както казват братята македонци, "Чòвек без пàри е л..но, л..но сò пàри е чòвек". Нема проблем за изплащането, бял кахър, нали работя на две места, но при тази ми натовареност, каква ли ще е ползата от мен за голямата дъщеря, идея намам. Е, поне морална упора ще го раздавам. В общи линии така го и давах...

До тук добре, но малката завърши. Ще трябва и тя да дойде в София, че и синът също. И се започва едно "идвам - не идвам". Аз - в разкрачено положение - едностаен или двустаен апартамент да търся? (Но задължително обзаведен. Няма да мъкна и мебели от Родопите, я.) Само 3-4 месеца така. Накрая взех един едностаен, но с разтегателен диван 2+1 и остъклена тераса. Инсталирах и едно допълнително легло (не на терасата) и кой където ще да спи. Най-главното е, че апартаментът е само на 100-ина метра от внука и наемът поносим (доколкото могат изобщо да са поносими наемите в София.).  Малката щерка дойдè в началото на декември и то скоростно, щото ú бях организирала интервюта за работа, иначе кой знае кога щеше да дòйде. Синът (раздавач на обещания), обещал да прàви некакви реклами и ги правù до средата (дали не беше и края) на януари. Накрая пристигна и той. Общо взето изкарахме тримата около месец, месец и половина заедно, когато малката си събра багажа и заяви, че напуска работа и се връща в Родопите при гаджето.

Много интересно подходиха с него. Връщам се от командировка каталясала, а те ме чакат двамката.

Той:

- Ами, аз дойдох да си я взема...

Тя:

- Ами, аз тръгвам с него...

Аз:

- Ами, както си решите...

Какво ли и да кажа повече - то и багажът приготвен, и двамата ме гледат с едни такива очи...

Не е въпросът до очите, но както и да реагирам, малката е с такъв характер, че каквото реши - прави го. Не, че останалите ми две деца са различни... (Казвам го само, за да подчертая ситуацията...) Натовариха багажа, натовариха се и те на колата и заминаха. Останахме двамата със сина. Не за дълго, но и за това - друг път...

Сега ще направя едно лирическо отклонение в повествованието, щото казах ситуация и се сетих как се омъжи голямата ми дъщеря. Такава ситуация, такъв купон, ум да му зайде на човек! Съвсем истински и то от всякъде! Пък и нали съм си Водолейка, хаосът е моята стихия. Даже и в писането. Да сте видели при мен стил, почерк или нещо такова? Не?! Нема и да видите. Не, че не искам, ама кога за какво се сетя, за това пиша. Я да минем на отклонението, че пак ще се отплесна на некъде.  

Та, още си живеех в дълбоката провинция, а голямата дъщеря студентка в София. Приятелят ú - също, в един курс и специалност, и все неразделни. Пристигат си след 3-ти курс малко за ваканция и да си подменят личните документи. Течеше тогава оная кампания за подмяна на паспортите с личните карти. Май и смяна на шофьорските книжки имаше, но нали не съм шофьор, този момент ми е малко мъгляв. Радвам се аз и същевременно съм разхвърлила хола - правя основно чистене. Ама като казвам основно, значи съвсем основно. Даже съм извадила всички книги от де що стояха, за да ги освежа и да "глътнат" малко въздух. И не за да се хваля, а само за да опиша "пейзажа" и да си представите картинката, ще спомена, че са някъде над 1500 тома всякакъв размер и дебелина, струпани, както казват родопчаните, на средè хола и в такова разположение с мебелите, че много ми се искаше да имам крилца и да мога да прелитам над тях. 1/3 е фантастиката и нея особено я обгрижвам, подредила съм я на дивана (но това няма нищо общо тоя случая. Има с друго, но за него по-нататък...). 

Та значи, идват си децата и ще си сменят документите. И понеже тя ми беше казвала, че след като завършат 3-ти курс, ще се женят, решавам да попитам все пак за женитбата. За яснота по въпроса и най-вече да не изпаднем в ситуация да вадим пак документи в скоро време, ако си смени фамилията... щото нали всичко се плаща.

- Ааааа, няма да е сега!... - казва тя и добавя някакви пояснения по въпроса, но същевременно заявява, че трябва да направим спешна поръчка за личната карта, защото бързали да си заминават за София.

О'к! Тяхна си работа. Когато - тогава. Гледам да не се бъркам в личните им неща, щото после не ми се носи вина за това или онова. Вадим спешната лична карта в Смолян, при което си плащаме за дяволъка двойно и се прибираме в Мадан щастливи и удовлетворени. Събитията се развиват в понеделник и вторник - за бърза поръчка - двойна такса - два дни и то в областния град, което значи и два пъти разкарване до там и обратно. Но мина...

Аз продължавам да си се занимавам с основното почистване и книгите, когато привечер в сряда (същата седмица) голямата ми дъщеря влиза малко по-рязко от обикновено в хола и ми заявява:

- Ще се женим!...

Стискам здраво хванатата книга и само успявам да попитам:

- Кога?

- В събота.

- В коя събота?

- В тая събота...

Гледам и не вярвам на ушите си...

- То хубаво, ама да сте чули нещо като за заявка в съвета за час, за медицински, "Васерман" и т.н.?...

- Ъъъъъъ, ти нали можеш да се обадиш медицинските да станат по-бързо?... Таня ще отиде утре в съвета да говори за събота...

Таня е сватята. Човек и половина, душица от всякъде. Почти на една възраст сме. Състуденти сме - и с нея, и със сватя, макар и от различни специалности и се познаваме от има-няма 20-ина години, макар и да не сме предполагали, че ще ставаме сватове...

Вдигам телефона и набирам шефа. (Свършваше ми отпуската и в четвъртък трябваше да съм на работа.) Обяснявам му, че на другия ден ще ида в офиса към обяд, защото трябва пак да хуквам към Смолян. Този път за медицински, само там правят "Васерман"-а и другите изследвания толкова бързо. Естествено, казвам и защо. Че имам връзки в болницата, имам, но вместо да се обаждам, решавам да проконтролирам процеса отблизо, за всеки случай. И шефът, съвсем естествено, няма нищо против, смее се и ми честити зет. Затварям телефона ухилена, по-точно озъбена и казвам на щерката, че утре тримката рано-рано трябва да сме в окръжната болница. Идва ми да я питам онова прочутото "оти ги ручааме жабетата..." с личната карта и бързата поръчка, но само казвам: "Аз пùтах ли?". Тя мига на парцали и вика: "Миии...."

"Миииии, да ми беше казала в петъка!"... - зъбя се аз.

В четвъртък се обаждам на място на "връзките", уреждаме скоростните изследвания, плащаме си скоростната поръчка и всичко минава по мед и масло.  Чак да не повярва човек. Щастлива и доволна кацвам на обяд в офиса и започваме на глас да обсъждаме с колежките предстоящото събитие. Първо тоалета. После кумовете. После цветята, бонбоните, сладките, снимките и т.н., и т.н. Кой не се е женил, па макар и без да вдига сватба, не е наясно за какво става дума. Тоалетът лесно. Тя не иска бяла рокля. (И да иска, онова с ципчето се появява през минута и казва "Няма време!") Бял панталон, бяла туника, бяла чанта, вече не помня какво беше за обувките, но нейният тоалет го докарахме някак си. Зетят има костюм. Обличал го е веднъж на бала си, става му, още не е излязъл от мода... И това е уредено. Въпросът е, обаче, как ще го облече, защото хич не обича костюми?... Но това е проблем на сватята, тя се е заела с решаването му. Ние продължаваме да умуваме по онова "нещо старо, нещо ново, нещо синьо, нещо назаем..." Имаше ли още нещо, немаше ли, така и не помня, но го натамънихме. Остават кумовете. Избират си. Кумата лесна. И съгласна, и в един блок живеем, ама кумът на работа чак зад девет държави в десета. Звъня в гражданското и питам може ли кума да го представлява дубльор. Може, казват, нема проблем. Вечерта по телефона питаме и кума. И той съгласен да бъде заместван. Младоженците намират дубльора.

Вече е петък и съм почти спокойна, че нещата за събота са уредени. И бонбоните, и сладките, и цветята, и снимките, и т.н., и т.н. Даже почти съм се примирила с факта, че ще вадим нова лична карта.

Да, ама, не... Някъде към 11 часа звъни телефонът в службата. Вдигам и чувам:

- Мамо, няма ми портмонето с парите и личната карта. - Това - булката, а на мен ми причернява пред очите.

Обаждането е от Смолян. Там са, за да си вземат медицинските и да направят някои покупки.

- Как така ти го няма? - изумявам аз. - Нали тръгна с него?

- Ами, да, ама сега го няма. Или съм го загубила, или са ми го откраднали...

Дали някой може да се досети какъв огън и жупел ú се изсипа върху главата. Виках, виках, чак гърлото ме заболя. По едно време даже се закашлях от викане и това прекъсна канонадата. Тъкмо си поемам въздух след кашлицата и понечвам да кажа още нещо, когато чувам гласа на сватята. Обяснява ми спокойно жената какво може да се е случило, та се поуспокоявам и аз.

Накрая млъквам, искам да говоря с щерката и питам:

- И к'во сега, за какво ми се обади? Това можеше да ми го кажеш и като се приберете.

- Ами, не знам какво да правим...

Пак понечих да викна, но вече ми бе минало през ума да звънна в Полицията и да питам дали могат да ú издадат някакъв временен документ, с който да сключи граждански брак. Респективно, да повторя тази операция и със съвета и да питам доколко изобщо може да се състои една женитба с временни документи. Докато ú обяснявах какво ще направя, вече "търкалях" наум всичките си близки и познати, кой и доколко можеше да помогне.

- Сега ще проверя - казвам. - Звънни ми след половин час да ти кажа резултата - и тряснах слушалката.

Таня после ми разправя, че дъщерята била на ръба на припадък. Бяла като платно и дълго време не искала да ми съобщи "новината" за изчезналото портмоне с документите. По-точно не смеела. Сватята едва я убедила, като ú казала, че трябва само да стисне зъби и да ме остави да се навикам няколко минути, след това ще хукна да търся изход от положението.  Познава ме жената, обикновено така се случва. Първо си изливам гнева, после се мобилизирам и действам.

(Май напоследък съм станала прекалено кротка...)

Та, звъня първо в съвета, в ЕСГРАОН-а и питам може ли да се сключи брак с временен документ. Е, първо се представям коя съм, та да се сетят и за чий брак става дума. Няма проблем. Може с временен документ, стига Полицията да го издаде.

Набирам единия от зам.шефовете на Полицията, и той бивш състудент. Добре, че градчето ни е малко и всички се познаваме, та можем да си споделяме и внезапно възникналите проблеми (даже и идиотските), и разказвам накратко какво се е случило. Питам за временния документ. И там няма проблем, ще го издадат, стига да занеса веднага 2 актуални снимки. Вадя от собственото си портмоне актуална снимка (бях си задържала една от тези за новата ú лична карта) и хуквам към вкъщи за още една, от там към Полицията. (Тук вече съм "облагодетелствана" - живея почти срещу нея). На колежките заръчвам, когато дъщерята звънне, да ú съобщят, че всичко е уредено и да се прибира спокойна.

Не знам дали ми вярвате, но от останалите два дни нямам почти никакъв спомен. Всичко ми е като в мъгла. Гледам снимките и сякаш това се е случило на друг човек. Тук-там се появява само някой проблясък, но нещо свързано - йок! От предходните събития помня и лицето на служителката, когато ú подадох снимките и ú казах за какво ни е нужен временния документ... Помня и лицето на другата служителка от Полиция в Смолян, когато отидохме в понеделник и отново дадохме заявка за нова бърза поръчка на нова лична карта. Оказа се, че и глоба трябваше да платим, но вече толкова ми бе все едно след всичко случило се, че и глас не повиших. На никого.

И още се мъча да си възстановя събитията от онази съботата и неделя...

За сметка на това пък добре си спомням едно друго събитие. Пак отклонение, ама като съм го ударила на отклонения и хаос, тъй да го карам. А и е кратичко. Хич нямам време за дълги писаници. След половин час трябва да съм изхвърчала към автобуса да занеса документите. После имам среща с една приятелка на пилоните на НДК-а, а по-после и една домашна въртележка на ролкови кънки ме чака...

Я по същество пак, че времето съвсем се разбърза.

В една такава галимация като днешната, ама в съботен ден, хуквам аз към работата. (Още съм си в дълбоката провинция.) Хем имам да довършвам нещо и то спешно, хем децата - в къщи и спят. Всичките, и голямата - също, беше си дошла за бала на племенницата. Та в събота сутринта какво... Спят децата. И как няма да спят като са се прибрали сутринта от дискотека. А като спят, не дават и шумка да шукне, и муха да бръмне, камо ли аз да се разтропам и нещо да правя.

"Ще вървя на работа." - викам си и тръгвам. А от вкъщи до работата 5 минути път. По българските мерки на един... такова място. Стигам аз до средата на пътя, демек до половината на таковата, и се сещам, че съм си забравила цигарите и запалката у дома. Да се връщам ли, да се не връщам ли? Времето едно такова сгрочено, никакво и аха да завали. Едни облаци са се стоварили отгоре и всеки момент ще се разплискат. А и чадър нямам, забравила го бях в офиса. Седи там и чака да завали само когато се прибирам от работа.  Бе, нема да се връщам, 15 крачки по-нататък е магазина и ще си купя и цигари, и запалка. До работата белким не завали, на връщане ще имам чадър. Мисля си аз всичките тези дивотии и още няколко подобни и влизам в магазина. Вътре сумрачно, че и студено. Май месец е, ама в планината май не е точно май. Потривам аз ръце и искам от магазинерката едни цигари и една запалка. Подава ми ги жената и вика:

- Един нула пет! - т.е. един лев и пет стотинки. (За пояснение, беше времето, когато цигарите ми бяха 80 стотинки, а запалката 25.)

Подавам ú аз едното левче, подавам и 5-те стотинки и продължавам съсредоточено да ровя в портмонето. Ровя из стотинките като токачка в просо, обръщам ги и търся нещо, а същевременно мисля за куп неща - дали е заваляло, какво ще купувам на връщане, какво ще готвя, дали на абитуриентката ще ú хареса подаръка (довечера сме у тях), колко време ще ми отнемат онези документи в работата ...  Мисля си аз и обръщам стотинките, разглеждам ги една по една и продължавам да търся...

- Какво търсиш още? - пита ме продавачката, държейки в ръцете си 5-те стотинки.

- Нулата - казвам аз и чак в този момент си давам ясна сметка, че с моето проклето въображение наистина съм визуализирала една монета с големината на пет стотинки и със знак 0-а и я търся ли, търся...

Е, няма да ви разправям какъв смях падна. Един месец само като ме видеха и почваха да ме питат дали съм успяла да намеря нулата. За сметка на това пък нито една магазинерка в района (четете града) повече не си позволи да каже такова съчетание с нула в цената или в това, което имаше да плащам. Сигурно са се страхували, че от толкоз търсене, мога да взема и да я намеря...

Та, не е лесно да си Водолей. Да знаете. Но поне си имам оправдание...

Хайде да бягам на автобуса, че ще го изтърва. Дано само не занеса документите на пилоните, ако междувременно пак се отплесна да мисля за сто неща наведнъж...

А, ако на някой му хрумне, да попита къде са тук взаимоотношенията на Водолея, т.е. на ВодоЛейките с мъжете, нека пак да прочете горното, но вече от друг ъгъл и ще си отговори. Е, за всеки случай може да хвърли един поглед и на препоръките към мъжете в любовния ни хороскоп. Ей само тези двете стигат:

"1.Стратегия. Първа стъпки, запознанство. За да имате успех, спазвайте следното правило - "Каквато тя, такъв и вие."

(Господ да е на помощ на касовите апарати и на магазинерките зад тях!)

"2.Грешки:

а) да си поръчате шопска салата. Верен избор: салата от глухарчета. Ако все пак ви се яде шопска салата, извикайте сервитьорката и кажете: "Две салати от глухарчета...". След очакваното "Нямаме..." от сервитьорката, кажете разочаровано: "Добре, донесете тогава шопска салата.";

б) да не разбирате бъкел от астрология;

в) да не четете фантастика" (Сега сещате ли се защо натвърдих на онази 1/3-та?).

Вместо Епилог:

Жената Водолей е навярно най-странната жена в зодиака. Парадокс от върха на носа, до ноктите на краката. (Успях ли да ви убедя в противното?)

Ще ви замае главата за отрицателно време - привлекателна е (не знам, от жени не разбирам), абсолютна шматка (това и да искам не мога да го опровергая), очите и са живи и някак замайващи (по-скоро замаèни, но найсе) и докато се усетите ще ви е завела да се реете заедно в облаците. (Ако няма такива, тя ще изобрети машина за създаването им, или просто ще ползва за това парогенератора на прахосмукачката, ако имате такава. Ако нямате, ще отскочи до близката автомивка за техния парогенератор и пак ще ги измайстори (облаците). Вервайте ми!)

Гледайте да не объркате нещо, че да не ви пусне да се прибирате сам към Земята под силата на естествената гравитация. Да, да - знаем, че боли... Всъщност и тя го знае (и аз го знам)... Ама някой да ви е крив като сте отворили приказка за кухнята и печката (ха, де!).

Допуснете ли тази и горните грешки, преминете към изучаването на друг зодиакален знак.

И най-често преминават... или по-точно аз преминавам... ако ми остане време... Така или иначе водолеят никога не скучае, та и сам в повечето случаи си е самодостатъчен...

Сега изчезвам, че автобусът не чака.

п.п. Занесох документите на правилното място, но през цялото време гледах да съм съсредоточена основно върху тях...  

19.10.2008 г.

п.п.п. За сметка на това забравих да предупредя колежката, дето ме кара с колата, че днес не съм на работа и тя ме чакала 10 минути, докато реши да звънне. Как съм го изтървала този момент, нямам обяснение, освен с бялото петно в мозъка след обаждането на сина (и след половингодишно отсъствие от вкъщи) да сподели, че вместо към София, заминава в Родопите и към втори "лети".

Аз:

- Къде?...

Той:

- При бащата.

Аз:

- Защо?

Той:

- Така...

Аз:

- А аз кога ще те видя?

Той:

- Не знам. Може да мина, преди полета...

Дали пък не е добре, че съм Водолей?!... Особено такъв с планетата Венера в знак Водолей. Защо ли? Ами защото, "пред вас стои жена, която е изключително приятелски настроена, добронамерена, но същевременно доста сдържана, когато стане дума за чувства. Предпочита да изразява мисли, идеи, но не и чувства. Това може да ви накара да мислите, че тя се държи малко хладно и на разстояние. Всъщност, не е така. Тя просто не си пада по сантиментални, лигави отношения..."

(За сълзи да не говорим...)

20.10.2008 г.