Напоследък Симеон Бързаков се промени до неузнаваемост. В главата му се въртеше грамаден камертон, на който тона ла чукаше върху клавишите на нервната му тъкан. Дойде времето, когато се чувстваше напълно самотен. С жена си имаха непрекъснато разминавания по отношение на интелект и мироглед. Това бавно нарушаваше   вътрешното му равновесие.
   Тази ведра утрин, когато всичко кипеше наоколо,  той безизрасно стоеше пред отворения прозорец и вдишваше наситения с бензинови изпарения въздух. До слуха му стигаха думите като "дол... тяхната... сган... мръсна и други подобни. Нима бяха преодолели оная болест, която хората наричаха страх! Тя обикаляше като просекиня страната и молеше за милост: "Смили се, човече! Казвай на глас болката си! Не мами ближния си! Проявявай милосърдие към него!
   Пред очите му изплува образа на неговия племенник, който  с приятели напусна страната, т.е. прие чуждо поданство. Симеон скоро получи писмо от Канада, че се чувствал добре, но тъгувал за България.
    "Скъпи ми племеннико - отговори му той. Канада, доколкото знам, е приказна страна. Но какво мислиш ти, човекът, почти дете, което няма своя професия? Че всичко ще ти се поднесе на тепсия? Навсякъде, мой мили, където и да си, трябва да знаеш едно, че над всичко стои труда, който калява тялото и душата."
   В стаята закръжи муха. Летежът и му напомни за "Летящата конница" - книгата, която прочете напоследък. Пред очите му все още беше онзи епизод, за галопиращите конници на две враждуващи римски провинции. По време на боя раниха предводителя на едната и тя спря своя галоп. Неприятелят онемя. Нима е възможно! Битката току-що беше започнала. Тогава на бойното поле се появи възрастен воин с червена ризница, възседнал бял кон. Препусна към неприятеля и спря пред техния предводител. Всичко затихна. Воинът слезе от коня, подгъна колене, сложи меча върху земята и каза:
- О, славни воине! О, велики предводителю! Разбрах, че по-силно от смъртта няма. Толкоз години съм живял и с кръв съм поил земята родна. Защо ми е нужно туй? Останах сам без жена и деца, които можеха да продължат рода ми. Обиколих света, но едно разбрах, че човек се чувства горд, когато здраво е стъпил на родната земя. Ние сме родени да я обработваме и да се храним с нашия труд, а не да я поим с чужда кръв.
   Пред очите на всички войни предводителят слезе от коня, застана до мъдреца, хвана дясната му ръка и я приближи до устните си.
- Благодаря ти за добрите думи! Прости, старче! И въздишка се отрони от гърдите му.
   Старият воин стана, прегърна предводителя, наново се качи на коня и галопира към своята конница.
   От този ден настъпи мир между двете враждуващи провинции. Разви се търговия между тях и започнаха усилено да обработват земята.
  Симеон Бързаков се върна към действителността. Изведнъж очите му се разшириха и усмивка се появи на лицето му.