Глава 13

            Ръката на Виктория все още държеше моята, когато се осъзнах от видението. Сивите й очи се впиваха в моите, а тревогата й бе очевидна.

            -Какво стана? – попита тя.

            Е ето, че знаех какво ще направи Лидерът. Но това с какво ми помагаше в ситуацията? Експлозиви на Аспаруховия мост във Варна, взривени по залез слънце. Когато толкова много хора се прибираха от работа.

            ­Как можехме да спрем това? Сега часът бе едва 1:00 на обяд и до залез слънце имаше доста време, но ние бяхме само на 2 часа път от София. Нямаше да пристигнем навреме, дори за да се опитаме да обезвредим експлозивите.

            Виктория разбра по изражението ми, че видението не ни даваше особено предимство.     

            -Кажи ми – каза тя твърдо – няма значение, просто ми кажи.

            Въздъхнах.

            -Той е поставил експлозиви някъде по Аспаруховия мост. Ще го събори.

            Тя пребледня.

            -Кога? – бе неотменният въпрос.

            -По залез слънце.

            Виктория погледна часовника си, въпреки че нямаше нужда. Никога нямаше да успеем навреме. Очите й отново заблестяха със сълзи на болка и гняв, но секунди след това се стресна от нещо - сигурно някоя нейна мисъл. Срещна отново очите си с мен, но този път нямаше отчаяние.

            -Ще прелетим до там! – каза тя – ще вземем хеликоптера!

            Стегнах челюст.       

            -Има ли някой друг от вас, който може да го пилотира, освен теб, Виктория? – сурово я попитах. Изражението й на ентусиазъм застина.    

            -Не. Аз ще пилотирам.

            -Не можеш да отидеш във Варна! – ядосах се аз, а тя настръхна в отговор и рязко дръпна ръката си от моята, която не бях осъзнал, че все още държах.

            -ТИ не можеш да ми даваш заповеди, пишлеме такова! – отвърна ми тя.

            Заклатих глава с безсилие пред суровия й гняв.

            -Господи, защо не се сетих за това по-рано? – възкликна тя – щях вече да съм във Варна. Но бях толкова глупава и заслепена, Станимире. И тръгнах с тази бавна, скапана кола! Сега загубих два часа...

            -Сега също си глупава и заслепена – прекъснах я аз.

            -Но ти няма да ме спреш – изсъска тя.

            -Обещай поне, че ще кацнем извън Варна и ще чакаш в хеликоптера. И пак тази мисия ми се вижда абсурдна – казах й.

            Въвлякохме се отново в битка с погледи, като секунда по-късно очите й се присвиха съвсем незабележимо. Очаквах следващото й действие, когато тя посегна към колана на черния си кожен панталон. Контрирах ръката й и хванах двете й китки далеч от пистолета, закачен на колана й.

            -Няма да стане – изсъсках й злобно – няма да те пусна.

            Тя се опита да се измъкне от мен, но аз стиснах силно и тя изпъшка едва чуто. Не можеше да ме срита, защото воланът щеше да й попречи. Тя се опита да се издърпа, но аз я държах силно с ръцете нагоре.          

            Хванах тънките й китки с една ръка, а с другата освободих оръжието от колана й и го поставих зад гърба ми на седалката.

            -Мръсник!

            -Успокой се малко, Виктория – срязах я аз, стискайки ръцете й. – успокой се! Губиш време!

            Тези думи й подействаха като шамар и тя прекрати съпротивлението си, съгласявайки се да остане в хеликоптера по време на бомбо-обезвредяващата мисия.

            За мисията избрахме Георги като основно лице, тъй като той познаваше всякакви оръжия и знаеше как да обезвредява бомби. Заедно със Светлин щяха да се заемат с трите (надявах се поне да бяха три) експлозива, докато аз и Виктория щяхме да наблюдаваме отстрани. Ясен, Стефани и Теодор оставаха в базата.

            Долетяхме до покрайнините на Варна към четири часа следобеда. Бяхме на половин час път с кола от квартал Галата и за мое щастие членовете на Червената змия имаха кола наблизо. Носехме бензин от София, и нов акумулатор, който да й сложим. Бяхме приземили хеликоптера зад една гора, така че от града не можеха да ни видят.

            -Имаш ли представа за разположението на експлозивите? – попита ме Георги, докато преподреждаше техниката си в черната голяма раница. Той беше впечатляващ мъж. Русата му коса, подстригана късо и светлите му очи му придаваха студен вид, в тон с изразените скули и стегнатото тяло. Заедно със Светлин и неговия вид на професионален боксьор, всяваха доста респект. Черните кожени дрехи на Червената змия им отиваха и на двамата.

            Всъщност те отиваха на всички от Червената змия. Виктория изглеждаше като фатална жена с тях, Теодор също изглеждаше опасен в черно. Бяха дали и на мен кожени дрехи, въпреки че участието ми в днешната мисия се свеждаше до това да се уверя, че Виктория няма да се впусне в екшъна.

            -Не знам, някъде по средата на моста – отвърнах на Георги и той ми кимна.

            -Няма нищо, мисля, че имаме време да ги открием и обезвредим – каза той.

            -Оптимизмът ти си го бива – обади се Светлин.

            -Вървете, момчета. Теди ще ви следи и помага от София, аз също ще ви гледам и ще съм тук.

            -До скоро, Вики – каза Георги и наметна тежката раница на рамото си.

            Тя кимна и на двамата и те се отдалечиха към гората. Щяха да минат през нея, да вземат и заредят колата и да потеглят към Аспаруховия мост. Имаха камери, прикрепени към шапките им, които щяха да ни позволяват да виждаме това, което те виждаха на лаптопа, отворен в скута на Виктория. Теодор ме беше снабдил с малка радиостанция, предавателят й пъхнат сега в ухото ми и ме беше свързал с тяхната честота.

            -Колата е читава – долетя гласът на Георги по радиостанцията. Пращеше малко, но се разбираше ясно. – сменяме акумулатора и ще потегляме.

            -Защо не са ви включени камерите? – попита Виктория, взряна в екрана на лаптопа, който сега бе тъмносив с разни статистики отстрани, чието значение не разбирах, и там, където очевидно трябваше да име видео, нямаше нищо.

            -Не съм изключвал моята – отвърна Георги.

            -Още не съм пуснал video feed-а, guys, успокойте се – каза Теодор по връзката – айде, готово. Шпионствайте на воля.

            Видеото на екрана ни се включи. Виждах два прозореца, в единия може би това, което идваше от Георги, а в другия – на Светлин. Двамата сменяха акумулатор на поредната невзрачна, но добра кола, която Червената змия притежаваше. Искаше ми се да мога да огледам къде се намират, но за съжаление можех да виждам само това, което те гледат в момента.

            -Ще ви намеря експлозивите – каза Теодор – мисля, че мога да прихвана сигналите от мрежата им. Чакайте, ще мога да хакна feedback-a.

             -Давай, Теди – каза Виктория.

            -Не подозират за нас, все още – обяви Теодор – връзката им не е особено защитена.

            -Внимавай – не знайно защо казах аз. Не можех да видя нещо лесно, свързано с Лидера.

            -Спокойно, малкия – каза ми Теодор – аз не съм Вики, че да скачам в клопки.

            -Млъкни и си върши работата! – изсъска тя.

            -Тръгваме към Галата – каза Георги.

            Върнах вниманието си към екрана, където виждах, че двамата вече са в колата и се движеха по извънградски път. Имаше лозя и слънцето се показваше покрай облаците. Разсеяно погледнах часовника в ъгъла на екрана на компютъра. 16:42.

            Имахме още доста време до залез слънце.

            -Ммм, намерих записите им за радиото – каза Теодор по линията и аз вдигнах вежди – искате ли да ги изтрия?

            -Можеш ли да ги пуснеш? – попита Виктория, втренчена все още в екрана. Аз се загледах в лицето й. Беше сериозна и изглеждаше отново разумна, ледена и властна, както би трябвало. Косата й отново бе опъната на стегната конска опашка, а очите й следяха зорко видеото от Георги и Светлин.

            -Дам, веднага – каза Теодор.

            -Варна е наистина красив град, скъпи съграждани – зазвуча гласът на Лидера по радиостанцията, явно от записа, който ни пускаше хакера – тези морски вълни винаги са ме вдъхновявали. Част от прекрасната България. С моето властване тук ще видите хубави времена. Най-сетне това, което чувствате, че трябваше да стане много отдавна, се случва. Нова ера за България, нова ера за света! Наблюдавайте  Черно море. Такова могъщо чувство предизвикват водите му. Вие заслужавате най-доброто и аз ще се погрижа да го получите. Омръзна ви от корупция и лъжи, както и на мен ми омръзна от фалша. Наблюдавайте Варна. Тя е много красив град, много красив, наистина.

            Стомахът ми се преобърна от глупостите, които звучаха по радиостанцията.

            Записът свърши.

            -Изтрий тази гадост – каза Виктория гневно.

            -Има още – каза Теодор – с часове и дати са. Има само за днешната дата. Ще ги прослушам и ще ги изтрия, ако са само такива бози. Ако има нещо важно, ще ви кажа.

            -Първо намери експлозивите.

            -Пращам местонахождение и additional info – каза Теодор и на екрана ни светна скица на Аспарухов мост, с четири отбелязани места в средата му. Отстрани се изписаха модел на експлозивите, устройство и още други подробности. Бе успял да свърши всичко това, докато слушахме записа на Лидера?

            -Благодарим, Теди – прозвуча гласът на Георги. Двамата все още пътуваха по същия път покрай лозята, но вече сякаш в по-населена зона.

            -Пак заповядайте.

            Погледнах отново към Виктория – тя дишаше спокойно и беше притворила клепачите си. Изпитах желанието отново да хвана ръката й и да поговоря с нея. Ако не натиснех малкото копче до ухото си за да активирам микрофона си, нямаше да чуват какво казвам, затова се поколебах дали да не я попитам как се чувства.

            -Работил съм с такива експлозиви – прозвуча отново Георги – сложни са за обезвредяване, но не е невъзможно. Ще успеем да се справим. Можем ли да имаме точен час кога ще се взривят?

            -Пуснат е таймера – отвърна Теодор – само секунда. Мм, имате четири часа и тридесет и осем минути и двадесет и три секунди. Двадесет и две. И една.

            -О, добре, разбрахме, млъкни. – сряза го Георги – четири часа. Това е добра новина.

            -Виктория? – повиках я и тя отвори клепачи и ме погледна. Не знаех какво видя на лицето ми, но натисна копчето за да спре микрофона си и да не участва в разговора им. Георги и Теодор продължиха да дрънкат глупости по линията, но аз се изолирах от тях и се взрях в жената, седнала до мен. – да излезем ли малко на въздух?

            Тя кимна и излязохме от хеликоптера, като тя беше понесла лаптопа с видеото от Георги и Светлин.

            Остави компютъра на един камък и седна до него, кръстосвайки обутите си в черен кожен панталон крака. Слънцето все повече си проправяше път през облаците и целуваше лицето на Виктория нежно с лъчите си. Седнах до нея и запалих цигара.

            -Искаш ли? – попитах я, но тя поклати мълчаливо глава. Свих рамене и дръпнах от цигарата си.

            -Абе, Жоро, я чуй това – гласът на Теодор привлече вниманието ми - Две баби си говорят пред блока: - Пено, чу ли, ма? Вчера в парка някакъв клошар намерил бомба от Втората световна война. - А, чухме, чухме. В целия квартал се чу много добре.

            И той започна да се смее, а Георги изсумтя. Аз поклатих глава, раздразнен, и свалих слушалката от ухото си за малко. Виктория се беше усмихнала, но очите й бяха тъжни.

            -Теди винаги е голям идиот – каза Виктория.

            -Да, виждам – отвърнах й. Тя сви рамене.

            -Трябва някой да ни напомня понякога, че животът не е само мъка, Станимире.

Ще спрем Лидера, ще го спра най-сетне... и тогава може би ще мога да живея отново нормално и да се смея на тъпите вицове на Теди.

            Тя ми звучеше отчаяна.

            -Не знам дали ще се случи някога. Дали ще можем да го спрем.                    

            -Честен си. Аз също не знам – призна си тя. – честно казано, е болезнено да си мисля за бъдещето. Или за нормалния живот, който бих могла да имам.

            -Мислиш ли, че хората ще ни повярват и ще искат да се присъединят към нас? – попитах я замислен и дръпнах кичури от косата си, които ми падаха пред лицето. Разбира се, че прическата ми вече не беше както сутринта.

            -Ти имаш ли идея от хората, Станимире? – попита ме Виктория, вместо да ми отговори, и се вгледа съсредоточено в мен – разбираш ли ги?

            -Не особено.

            -Как си очаквал, че ще можеш да наследиш баща си и да продължиш делото му, тогава? – попита ме тя и ярка болка премина през сърцето ми.

            -Не съм очаквал да се справя – признах й с въздишка, докато болката се разпростираше по вените ми отново. Несъзнателно притиснах една ръка към сърцето си, защото изведнъж отново гореше в тъгата – нямаше да съм готов. Никога...

            -Възхищавах се на баща ти – каза Виктория и аз примигах – да почива в мир. Той не беше като другите богаташи на Източна Европа. Беше... честен и справедлив. И можеше да се грижи добре за народа. Заради него България успя да се издигне толкова много.

            Припомних си всички неща, които баща ми беше извършил. Как бе задвижил икономиката на страната, как бе я събудил от вековен сън. Всичката благотворителност, която бе извършил. Всичките промени, които новата ни икономика беше постигнала с градовете, пътищата, живота на обикновения човек. Баща ми беше феномен, който никой не разбираше, но всеки уважаваше. Ала също като всяко едно чудо, той се появяваше неочакван... и неочаквано изчезваше.

            И ето че сега бяхме във война. Трябваше да спрем Лидера, преди да унищожи всичко, което баща ми беше създал. Заради баща ми. Заради Дарина. Заради сестрата на Виктория.

            Стиснах челюст.

            -Извинявай, не исках да ти причинявам болка – каза Виктория. Погледна ме.

            -Не ми причиняваш болка – беше отговорът ми – нахъсваш ме.

            Но тя изведнъж се сепна и се вслуша. Мигновено сложих слушалката на ухото си, за да разбера какво се случва. На видеото двамата от екипа все още пътуваха, но вече бяха в квартал.

            -...голям проблем, Вики – звучеше гласът на Теодор – тия правят промяна в плана.

            -Какво искаш да кажеш? – попита Георги.

            -Смениха таймера на експлозивите. Сега стана на 31 минути.

            Настръхнах – все още нямаше 17 часа, залез слънце бе все още далеч. Виктория се намръщи върло.

            -Какво е положението на моста? – продължи Георги. Гласът му прозвуча по-сурово от досега.

            -Няма много коли. Но... нещо не е наред. Има някакъв митинг пред Варненската община.

            -Какво става, Теди? – ядоса се Виктория  - кажи какво виждаш?        

            -Митинг в полза на Червената змия, изглежда. Събрали са се доста хора, поне петдесет човека, имат плакати с нашето лого. Изглежда искат Варненската община да се обяви в полза на Червената змия.

            Виктория бе цялата напрегната, докато слушахме Теодор.

            -Лидерът предупреждава по радиото, че всеки опит да ни помогнат или да ни подкрепят ще доведе до смърт – продължи хакерът – мисля, че ще ги избие. Но те не се махат. Те са полудели, Виктория! Пуснали са радиото му на високоговорители и го освиркват.

            -Майко мила – прошепна Виктория – трябва да ги разкараме от там.

            -Виждам, че той е изпратил отряд от десетина от неговите войници. Въоръжени са, хич не изглеждат приятелски настроени.

            -По дяволите!! – Виктория скочи от камъка, на който седеше досега – какво става с варненската полиция?

            -Няма ги никакви.

            Две атаки – само че не бяхме подготвени за тях, не ги бяхме планирали. Трябваше да разбера какво смята да прави Лидерът и то на мига. Затворих мигновено клепачи, усещайки хладният пролетен вятър да развява ризата ми.