Глава 3

8 часа по-късно

-Не знам защо точно аз. Но не за първи път го сънувам – заговорих с увереният си глас, докато онзи пистолет така заплашително се впиваше в черепа ми. Той не предизвикваше страх у мен, тъй като аз бях бесен. Бесен. – сънувам трагедии като тази в София Тауър.

Премълчах, че забравях всеки един сън, веднага след като се събудех и си спомнях за него чак когато трагедията вече се беше случила. Бях напълно сигурен, че мога да се науча да ги запомням или записвам. Стоях тук, изправен пред пет човека, за които само бях чувал и говорех с тон, сякаш можех да ги ръководя. А всъщност аз им се молех.

Имах нуждата да се присъединя към тяхната бунтовническа група. Името им беше „Червената змия” и досега всички вярвахме, че те са опасни анонимни анархисти, които извършваха нападения по политически фигури, хакерстваха за конфиденциална информация и всяваха смут с анонимни изказвания. Те искаха всичко в страната да се преобърне и целият ред да бъде пресъздаден наново.

Според слуховете те бяха отговорни за не едно убийство на престъпници, разминали се по една или друга причина с правосъдието, но това все пак означаваше, че хората в Червената змия бяха убийци. Досега мислех, че са откачени – полицията вечно ги издирваше, вечно всички се опитваха да ги намерят и арестуват, но никога не ги откриваха. Бяха почти като фантоми.

 Но този път бяха различни – само час след като онзи глас се беше обявил над София Тауър, провъзгласявайки себе си за Лидера, Червената Змия беше отвърнала. Нейните членове бяха заявили, че ще го спрат.

Може би всичко това бе просто една глупост, но в момента ми се струваше като велика идея. Аз все още бях в шок, името на Дарина се повтаряше като тъжна песен на фона на всичките ми мисли, докато всеки удар на сърцето ми изпращаше болезнени тръпки през цялото ми тяло. Очите ми все още не можеха да спрат да произвеждат сълзи, които да се смесват с потта и праха по кожата ми.

-Как ни откри? – продължи жената зад мен. Фигурите пред мен не издаваха и звук. Замислих се дали жената зад мен бе тази, която управляваше групата престъпници.

Нов удар болка от сърцето ми.

-Аз съм най-богатият човек на Балканския полуостров – сурово отвърнах аз – мислите, че не мога да открия всеки, който и когато си пожелая?

Пистолетът още повече ме натисна, но окото ми не мигна.

-Искаш да кажеш, баща ти е най-богатият човек на Балканския полуостров – заяви жената зад мен със сарказъм – а ти си просто разглезено богаташко синче.

Стиснах челюст.

-Не ме познавате, момиче – върло казах.

Една от фигурите пред мен се размърда – виждах масивните мускули на мъжа, скрити под опънатата по тях черна кожена дреха. Той дойде до мен и лицето му бе осветено от ивица дневна светлина, проникваща през цепнатините на металната врата зад мен. Имаше сурови черти, като на убиец, но някак меки и топли очи, което ме шокира.

-Защо не го изслушаме поне, Вики? – попита той. Жената зад гърба ми изсумтя – той може да ни бъде от полза.

Явно тя се казваше Виктория.

-Знаеш, че имаме... – мъжът не довърши изречението си, защото Виктория му изсъска нещо, което не разбрах. Не след дълго обаче пистолетът бе свален от главата ми - несъмнено оставах на мушката, но поне вече опасността да гръмне по случайност в мозъка ми се бе намалила.

Обърнах се към Виктория и срещнах очите й, потънали в сянка. Бяха светли и доста злобни, а формата на веждите й също създаваше това впечатления, както и опънатата по главата й тъмна коса, прихваната на висока опашка. И жената, като останалите, бе облечена в черна кожа от главата до петите.

Явно Червената Змия имаше ограничен количество усет за мода.

-Ще те изслушаме, Петров – каза тя твърдо и после обърна погледа си към другите – но това ще се случи на друго място. Щом това тук е надушено от него, не можем повече да останем.

-Така е – потвърди масивният мъж.

-Нахлупвай му един чувал на главата и да се омитаме – каза Виктория.

Чувал?!

Секунди по-късно мъжът рязко метна на главата ми чувал от черен плат и с почти нечовешка сила дръпна ръцете ми зад гърба ми. Моментално започнах да се задушавам с паника, но упорито се опитах да се овладея, - ама разбира се, че сега им бях пленник. Те бяха престъпници и беше нереалистично да очаквам повече учтивост. Мъжът ме дръпна грубо и тръгнахме през огромната зала на изоставения завод извън София, където ги бях намерил. Чувах тихите стъпки на всички от групата. Пристъпваха почти незабележимо, както нинджи.

Нова сълза се отрони от окото ми, докато дишах тежко в чувала. Дарина обичаше идеята за непобедимата жена нинджа, прикрила женското си зад мъжко одеяние и бореща се наравно със събратята си мъже.

Болката от сърцето ми отново застърга по вените ми. Стисках ръцете си в юмруци зад гърба ми, както бяха завързани с нещо твърдо и грубо – може би беше въже, което силно ме стягаше през китките, пречейки ми дори да ги размърдам. Въпреки това не можех да отпусна юмруците си.

Поведоха ме навън – усетих топлите лъчи на слънцето по кожата на ръцете ми, но черният плат, от който бе направен чувала на главата ми, не пропускаше дори малко светлина. Имах чувството, че скоро щях да се задуша в това нещо.

-Гръмни колата! – чух гласът на Виктория и въздъхнах. Бях дошъл да ги потърся с мерцедеса на баща ми, но не мислех, че много ще му липсва.

-Не може ли да я вземем? – чух глас на друг мъж, може би млад, който досега не се беше обаждал – беше свеж баритон, пълен с някакъв ентусиазъм.

-Не ставай глупав, Теди – сряза го Виктория. Тези хора наистина ли използваха истинските си имена пред мен? Най-вероятно не. – казах да я взривиш. Тази кола може да бъде проследена. И може вече да е проследена до тук.

-Никой не знае къде съм, само да поясня – обадих се аз – и трябва да ми я платите.

Настана тишина. Сигурно властната ми интонация не пасваше с чувала на главата ми. Мускулестият мъж грубо ме бутна напред, игнорирайки думите ми сякаш никога не бяха напускали устата ми.

Качиха ме в друга кола – тапицерията беше груба и неудобна, а самата кола запали с мощен рев на двигател. За съжаление не можех да махна чувала от главата си, въпреки че си позволиха да го разхлабят малко за да мога да дишам. Бяха го завързали стегнато около врата ми, най-вероятно за да ме убият до десетина минути. А сега можех да гледам надолу в измърляните ми, прашни и скъсани дънки.

Колата возеше твърдо и неудобно, по-зле от картинг, но само смътно регистрирах този факт. Цареше тишина и не бях способен да избягам от мислите за Дарина. Не я бях виждал толкова време, отидох до Ню Йорк напълно инкогнито за да я зърна, но не посмях да й кажа, че съм там, да се приближа до нея, само седях и я наблюдавах как се упражняваше с онези танцьори...

Никога нямаше да забравя с какъв контрол движеше тялото си и едновременно с това бе напълно отпусната и спокойна, естествена. За нея танцът бе като дишането.

Нови сълзи покапаха от очите ми. Не можех да си спомня кога за последно бях плакал преди днес. Не плаках дори когато разбрах за диагнозата на баща ми. Не плаках, когато Дарина щеше да се омъжва. Когато разбрах, че се е омъжила. Не плаках от кошмарите, които ме измъчваха почти всяка вечер.

Но всъщност, какви изобщо бяха тези кошмари? Защо съм могъл да сънувам нещо, което ще се случи и после да го забравя? Никога нямаше да си простя леката ръка, с която бях махнал на случващото с мен, на надвисващото усещане за гибел над сърцето ми. Чувствах се като убиецът на Дарина.

Въпреки че убиецът бе друг човек. И сега бях на път да се превърна в престъпник, за да го унищожа. Мислите за него прекратиха мълчаливия ми траур, превърнаха го в нещо друго. Горящата сграда, погребала завинаги моята любов. Онези огнени езици, изгарящи зениците ми. Точно като в съня.

В колата пуснаха радиото.

-...при ужасната трагедия – тъкмо казваше сериозен женски глас, най-вероятно емисия новини – Спец екипите все още се опитват да потушат пожара, който се разраства в парка, но огньовете са неукротими. Целият квартал е евакуиран. Все още нямаме имената на всички загинали в терористичният акт, зад който стои неизвестна терористична групировка.

-Този човек прекали – чух тихият глас на Виктория. Радиото бе спряно – той наистина е загубил ума си.

-Вие го познавате, така ли да разбирам? Лидера? – обадих се. Настана тишина в купето, нарушавана от ръмженето на двигателя. Явно се движехме по черен път, защото друсането се беше удвоило. Ръцете ми, все още вързани зад гърба ми, ми създаваха неудобство и ми беше много трудно да запазя баланс.

-Не сме ти разрешили да задаваш въпроси – сопна ми се Виктория.

-Не ставай смешна – прекъснах я, отново спечелвайки си тишина – и внимавай как ми говориш.

-Спри колата, Теди – каза сурово Виктория. Колата се закова почти на място, а аз се блъснах в седалката пред мен. – свалете го от колата.

Те ме бутнаха и аз се стоварих на земята. Под тялото ми усещах трева, при това доста висока и буйна. Чувалът внезапно бе издърпан от главата ми и светлината от пролетното слънце заслепи за миг очите ми. Присвих клепачи, опитвайки се да видя какво става.

Виктория се изправи над мен. Виждах я за първи път изцяло на светлина – бе изключително красива жена с тъмна коса и светли очи, но много студена. И страховита. Беше на обувки с висок ток и стабилно беше стъпила на подобието на път, докато мен бяха хвърлили в тревите отстрани.

-Дотук съм. Няма да търпя мрънкането на този разглезен хлапак – заяви тя. С нея от колата бяха слезли двама от мъжете, онзи, който ме бе завързал и един друг с тъмни слънчеви очила.

-Вие сте просто едни смешни престъпници – злобно казах – как смятате да спрете този терорист? С още тероризъм? Ще избиете още невинни хора, и вие, така ли?!

Виктория присви очи.

-Защо си мислиш, че имаме нужда от някой като теб?

-Защото съм богат – отговорих, – а вие нямате пари.

Можех да се закълна, че уцелих правилното място, но Виктория знаеше как добре да контролира емоциите си.

            Тишината се проточи, докато аз и тя се гледахме. Вятърът се усили, леко развяваше кичури от прашната ми коса и от края на опашката на Виктория. Сивите й очи пареха, но аз не отстъпвах. Двамата се въвлякохме в битка с погледи. Може би те нямаха нужда от мен толкова, колкото аз имах нужда от нещо, с което да запълня огромната дупка в сърцето ми.

            Виктория бавно се наведе към мен, елегантно и опасно като змия. Черната дреха от кожа, с която бе облечена, не скриваше прелестите на тялото й от очите ми, но аз този път не отклоних поглед. Виктория изравни очите си с моите.

            -Разбирам, че си бил там по време на атаката – каза тя, някак по-спокойно, отколкото изглеждаха убийствените й очи – виждам, че си пострадал. Но... има още нещо, нали?

            Сърцето ми заболя, остро. Раната все още бе отворена, а загубата бе огромна. Може би не бях останал с много.

            -Жената, която обичам бе убита днес – казах. Гласът ми не трепна. Очите ми не се насълзиха. В мен бушуваше гняв като треска, като мъчителна болест.

            Очите на Виктория трепнаха.

            -Мислех, че нямаш жена – каза тихо тя.

            -Не всичко се излъчва по телевизията, нали знаеш?

            Тя присви устни, но очите й оставаха приклещени в битката на волята между погледите ни.

            -Искаш отмъщение.

            Кимнах.

            -Ще дам всичко, за да отмъстя – изсъсках аз.

            Явно това я убеди, защото тя отново се изправи и прекъсна контакта на очите ни, който вече ми се струваше безкраен. Почувствах се като излязъл от транс, когато вече не се взирах в очите на жената. Тя накара двамата мъже да ме изправят на крака, след това свалиха въжето от ръцете ми.

            -Ако ще се качиш в тази кола – заговори Виктория властно. Отново срещнахме погледи – ще трябва доста да внимаваш. Ако решим, казвам, само ако решим, че ще ти позволим да се присъединиш, ти ставаш един от нас. Един от Червената Змия. И при нас важат нашите правила. Твоето положение в обществото не съществува тук. Ще слушаш заповеди и ще изпълняваш каквото ти се каже. Стига да решим да те приемем, това е.

            Кимнах стегнато.

            -Е? – тя вдигна едната си злобно извита вежда.  

            -Вземете ме с вас – казах, колкото можех по-скромно. Очевидно това не я впечатли, тъй като аз също си давах сметка, че никога през живота си не съм говорил скромно, с никого. Не знаех как да говоря, без да звуча авторитетно.

            Тя кимна един път и ми обърна гръб, сякаш за да ми покаже пристегнатия на колана й пистолет. Двамата мъже ме изчакаха да се кача в колата и се качиха от двете ми страни, а тя седна до шофьора. Колата бе стар, но доста здрав джип. Не знаех къде са останалите двама от екипа им.

            -Това е Теодор – каза Виктория и кимна към шофьора, който запали колата ни – той е нашият хакер. Досието му включва обири на банки, манипулации с акции на Уолстрийт и едно бягство от затвора в Детройт.

            Вдигнах вежда.

            -От твое дясно е Светлин. Той е професионален боксьор и национален шампион за страната.

            Ясно защо беше толкова огромен.

            -От твое ляво е Ясен – погледнах към него. Тъй имаше къса черна коса, щръкнала нагоре и очи, скрити зад тъмните стъкла на очилата му. Изглеждаше ми ужасно познат, затова се втренчих в лицето му. И изведнъж ми просветна и веждите ми се вдигнаха – той е...

            -Певец – твърдо я прекъснах. Ясен Захариев. Беше станал доста известен през 2010-та година след като спечели Мюзик Айдъл и след това кариерата му продължаваше до ден днешен.

            Ясен се подсмихна.

            -Освен това съм и снайперист – заяви той – обучен в Русия.   

            -Не знаех това – казах.

            Ясен ме погледна, без да виждам очите му зад очилата. Изтръпнах от погледа без поглед.

-Никой не го знае, господин Петров – каза ми той с красивия си певчески глас. Смръщих се враждебно в отговор.

Колата вече се движеше по по-равен път, въпреки че друсането си оставаше. Подпрях се с едната си ръка на облегалката на Виктория.

-Ами ти? – попитах я – кого си убила?

Тя не каза нищо, обърнала главата си напред. Виждаше ми се млада, не много по-възрастна от мен. Тишината обгърна купето. Прочистих гърло и се облегнах назад. За съжаление нямаше накъде да гледам, освен напред, затова втренчих очите си в пътя. Нямах представа къде се намирахме, но аз не бях от хората, обиколили цяла България, за да я разгледат. Никога не съм имал време да ходя из страната и затова, когато съм имал почивка, винаги я прекарвах на Бахамските острови или в Дубай.

Пътувахме в тишина близо един час, след което Теодор отклони джипа в още един черен път, минаващ през гора. Вече започваше да се стъмва, когато колата спря пред стара дървена постройка, изоставена в гората и членовете на Червената змия започнаха да слизат. Аз ги последвах. Вятърът бе захладнял, особено тук в гората, и проникваше през мръсната ми тениска, карайки кожата ми да настръхва.

Може би тази мизерна малка къщурка бе базата на великата Червена змия? Честно казано, не ме интересуваше къде са събрали престъпническите си планове, интересуваше ме само да науча какво знаят те за този Лидер и как мога да го убия лично.

Те стовариха багажа си от джипа – всичко натъпкано в черни раници – в къщурката, докато аз все още стоях отвън. Имаше много комари, направи ми впечатление.

Не след дълго от къщурката излезе Теодор. Той беше вързал рошавата си грива на ниска опашка и беше сложил диоптрични очила.

-Ще влизаш ли, приятел? – попита ме той – трябва да включа сензорите, а тук ще активираш алармата.

-О, така ли? – вдигнах вежди и се огледах повторно. Никъде не виждах нито камери, нито някакви индикатори, че мястото има алармена система.

Теодор ми кимна и ми направи знак с глава да го последвам. Тръгнах след хакера и влязох в бараката им.

Вътре изглеждаше доста по-добре, отколкото отвън – имаха разнообразни мебели, едната част на помещението бе малка кухня и имаше електричество. Забелязах, че всички прозорци за заковани с дъски и покрити с плат.

Виктория се беше отпуснала на един диван с тъмночервена изтъркана тапицерия и беше качила обутите си в токове крака на протрита дървена масичка. Светлин, професионалният боксьор, бе опрял гръб до вратата и когато влязох, ме изгледа злобно. Имах чувството, че ми гледа във врата и се чуди как да ми отхапе главата.

Ясен беше в кухнята. Теодор затвори вратата след мен и се насочи към една самотна маса, покрита с технология. Имаше лаптоп и купчина други устройства. Той седна на стола там и започна да пише на лаптопа.

Усещах как Виктория ме наблюдава фиксирано, затова отвърнах на погледа й.

-Къде са другите двама членове на екипа ви? – попитах я.

-Имаш твърде много въпроси, Станимире.

-Не помня да съм разрешавал да използваш личното ми име – сурово я отрязах аз, но тя не трепна от властния ми тон, а само заклати лекичко глава.

-Няма да ти предлагам тогава да хапнеш пица – каза тя – стой си гладен.

-Аз и без това не ям такива неща.

Виктория стана от дивана рязко, почти не можах да проследя движението й, и вече беше пред мен. Очите й пареха злокобно и тя ми зашлеви ужасно силен шамар с опакото на дланта си. Залитнах настрани, изпълнен с болка и шок. Никой от другите не погледна какво се случва; пръстите на Теодор продължиха равномерно да чаткат по клавиатурата на компютъра му.

Върнах очите си върху нейните – тя се усмихваше садистично, от което за втори път днес настръхнах в нейната компания. Секунда по-късно дулото на пистолета й бе допряно между очите ми.