- Не мога да повярвам! Това беше... жестоко, брутално! - възкликна Дарина.

Кристиян се обърна към нея:

- Остават още четирима. Съжалявам, но просто така трябва да бъде. Те сами го избраха.

Неумолимостта в погледа му говореше повече от ясно. Момичето погледна към литературния герой - неговият поглед беше същият. Дарина не намери какво повече да каже и не след дълго Кристиян се обърна отново към компютъра и написа:

                                              Александър

Александър се събуди, подобно на Николай,  на пода в средата на класна стая, в която този път нямаше чинове. Изправи се и се огледа.

След което разшири очи от изннада и шок, защото отвсякъде го бяха обградили  Кристияновци, държащи бухалки. Всички те бяха наредени в кръг и го гледаха безизразно. След това чу и гласа на Кристиян, но никой от тях не беше отворил уста.

- Здравей, Алек. Искам да поиграем на една игра. Аналогична е на пияния морков. Таванът над главата ти представлява мястото, където ти ще изчезнеш, което ще те всмуче и ще забравиш, че някога си съществувал.

Той погледна нагоре и видя картината на Кристиян. Тази, заради която толкова време Александър и приятелите му го бяха тормозили. 

 - Но ти имаш шанс да се измъкнеш - продължи гласът. - Трябва просто да вземеш ключа и да отключиш вратата, но има  една подробност - той е в един от моите двойници, а ти  трябва да познаеш в кой, но ако се обърнеш към грешния, той ще те удари. Тридесет двойника - тридесет минути, докато тавънът не те погълне, а те не изчезнат. Излез или изчезни - ти избираш.

- Мамка ти! - той се изправи. - Ей, педерасти шибани! Махайте ми се от пътя, че тия бухалки ще ви ги натикам в кафявите канали, ясно ли е?!

Нито един от тях не показа признаци, че е обърнал внимание на думите му.

-Ей с`я ще ви еба майката, лайна смотани!

Александър тръгна към един от тях и посегна да вземе  бухалката от ръцете му, но другият изненадващо го удари десет пъти по-бързо от движението му, отдолу-нагоре, а другото момче изви глава назад и отстъпи няколко крачки. Имаше чувството че брадата му бе разтрошена. В първия миг не почувства нищо, но след това, щом раздвижи челюстта си, усети убийствената болка.

Александър извика, сложи ръка пред устата си и шокиран погледа към този, който го беше ударил - неговият поглед беше каменен.

След това усети как нещо се размърда в устата му, погледна към шепата си  и видя няколко счупени зъба с кръв във нея.

- Боклук! - изруга той, но от устата му излеза само фъфлене, а думата беше съпроводена с болка... В следващия момент нещо светна над главата му и той видя как по очертанията на фигурите в картината се стичаха сини ивици, подобно на реки.

,,Тридесет секунди - тридесет двойника." - отекна в главата му.

Плъзна поглед по всеки от тях и видя, че нямаше празно пространство между нито един.

- Педали! Мръсни, шибани педали... ох! - отново изфъфли той, което му причини нова болка.

,,Ключът е в един от моите двойници, а ти просто трябва да познаеш в кой."

Трябваше да понесе подобен удар от всеки двойник, в който трябваше да провери, ако той се окажеше грешния. Тази мисъл го хвърли в паника и той неволно се завъртя бавно в кръг, гледайки ги един по един, като обезумял. Как можеше всичко това да се случва, как попадна тук, защо му се налагаше да прави такъв избор?! Как така таванът щеше да го погълне?! Как беше възможно да има тридесет Кристияновци?!

Спомняше си и светлината, която блесна пред очите му, докато се свестяваше в къщата. Преди това бе видял някакво момче с дискета, което слизаше от стълбите. Кристиян ги беше изиграл. Беше ги подмамил... как беше възможно?!

- МАМКА ТИИИИИИИ! УМРИ! УМРИ, ШИБАНЯК СМОТАН! - този път не обърна внимание на болката, макар че тя отново проряза челюстта му.

Александър не спираше да ги гледа. Всички те си приличаха, като капки вода. Беше невъзможно да разбере със сигурност къде беше ключът. Погледна и към прозорците, навън беше мрачно, пусто и някак... мъртво. Мъртво като погледите на тези Кристияновци.

Светлината над него ставаше все по силна. Знаше, че трябва да бърза, въпреки бухалките и това го караше да чувства най-голямата паника, която беше изпитвал през живота си. Бе забавно да я гледа у другите, бе забавно да си играе с тях чре нея, но беше ужасно да я изпитва той, при това в толкова голяма степен.

Плахо се приближи към един от двойниците и докосна бухалката му.

Още преди да усети, той строши китката му с удар отгоре- надолу.

Александър изпищя от нова, неописуема болка, хвана се за ръката и заплака. Китката висеше пред него, като от безжизнената ръка на някой мъртвец.

- Боже... Боже Господи! БОЛИ!!!

Светлината се усилваше, той се насочи към втори двойник.

Другият го удари в стомаха, за по-малко от миг...

Щом успя да си поеме въздух, докосна още един, а той го удари в рамото със светкавичен замах.

Тръгна към четвърти - бухалката попадна в бедрото му..

- ГОСПОДИ! МАМКА ТИ! - каза го, защото едновременно си мислеше за чудодейно спасение и отмъщение. Той се строполи на земята, след като отново отстъпи назад. Ранените места по тялото му  пулсираха от ударите.

- Моля ви, не ме удряйте повече! Ще ме убиете!

Нима го казваше той? Нима бе помислял, че някога ще му се наложи да го каже?

Лицата им останаха каменнни. Светлината бе изпълнила почти изцяло картината. Щом болката отшумя до известна степен, Александър стана рязко и решително се хвърли към тях. Връхлетя трима и получи жестоки удари, но не се предаде и в следващият момент се хвърли към още няколко. Резултатът беше същият, но той запомняше местата, където бяха двойниците без ключа. Прецени, че му остават още няколко хвърляния и ако имаше късмет, скоро щеше да го намери. Лицето му беше подуто и посиняло,  носът - счупен и това беше най-малкото. Светлината осветяваше все повече каменните лица на Кристияноците. Александър стисна зъби и се хвърли още няколко пъти, като едва се държеше на краката си. При третото хвърляне, щом докосна гърдите на един от тях, изведнъж всички двойници изчезнаха и той се строполи на пода, заедно с металния ключ.

Но вече не можеше да се движи, едното му око беше затворено, вратът му пулсираше и цялото му тяло беше буквално размазано. Силите почти го бяха напуснали.

Но трябваше да се изправи, иначе таванът щеше да го погълне, като онази дискета и Александър щеше да изчезне завинаги, без да знае къде. С мъка грабна ключа, с единствената си ръка и започна да се влачи към вратата, която му се струваше на километри далеч от него.  При всяко усилие на мускулите, тялото и счупените му кости крещяха от болка. Но не се предаваше. Стигна твърде далеч, за да се предаде. Опита да се изправи и дори се затича, но малко преди да стигне вратата, отново падна и то върху счупената си ръка. Изкрещя зверски и в следващия момент усети как нещо го тегли към средата на стаята. Обърна се, само за да види как синята вихрушка излиза от тавана, улавя тялото му и го завърта във въздуха, след което светлината изпълни всичко наоколо  и той забрави за болката.