Гордеел се със себе си. На коланът му блестяло ново изумрудено сърце.   
„Колко лесно го спечелих?! Няколко страстни погледа, два - три комплимента и принцесата ми го подари. Ей така! С едно щракване на пръсти. С магията на красивите думи. Дори не пожела целувка! Може би в момента рони сълзи, с разрошени коси, подпухнало лице и зачервени очи.  Но какво от това?  Плячката е завинаги моя. Кой не помни първата си любов?” - подсмихнал се доволно. В кафявите очи му за миг проблеснал безмилостен пламък.

               ---   Да, принцесите са наивни същества, а аз съм млад и неустоим. Най-фаталната комбинация! Лошото е, че ме отегчават. Тръпката ми изчезва като пламък в мъгла. Трудно я намирам, а удоволствието се  губи.
Огледал се  наоколо с любопитство. И ето сега яздел без цел и посока. Конят му щял да го заведе до непревземаем замък и поредната, наивна царска дъщеря. От самата представа го налегнала скука. Наистина се нуждаел от почивка.
Неусетно бил навлязъл в мрачна, обгърната от зловещи сенки гора.

                ---   Май обърках пътя. Едва ли тук живее целомъдрена принцеса. По- скоро е свърталище на демони. – промърморил озадачен ловецът.
Изведнъж вниманието му било привлечено от аромата на прекрасен розов храст. Цветовете били толкова нежни и изящни, че греели с единственият зов: „Откъсни ме.”
                ---  Ще прекърша само една роза. Ще я подаря на следващата красавица, която ми даде сърцето си. Поне ще има мил спомен от мен. – помислил  си доволен  от своята пресметливост.
После протегнал внимателно ръка към храста.

                 ---  Как смееш? Нямаш право да ги докосваш! – чул дразнещо писклив глас.

Пред него изскочила възрастна старица. Дрехите й били вехти и дрипави, а очите й го гледали злобно, без намек за симпатия. От сбръчканото й лице стърчал огромен извит нос с още по-огромна брадавица. Стъписал се ловецът. Никога не бил виждал толкова грозно създание.         
                 ---  Извинете, красавице. Не исках да ви обидя.  – отговорил машинално.
В същия миг осъзнал, че бил изрекъл безочлива лъжа. На вещицата най-малко подхождал комплимента „красавица”.
Разфучала се баба Яга. Не само, че й посягали на цветята, но й се подигравали.

               ---  Коя е красавица? Ти глупак ли си? Не съм сляпа. Аз съм само  чаровна и изискана.
Усетил, че е объркал нещата ловеца замълчал. Трябвало му нов подход. Такова сърце се печелило трудно.

„Вещицата може да е ужасна, но не е изкуфяла. Сигурно притежава други положителни  качества” – предположил младият мъж.  В същият момент почувствал сладка тръпка. Ловът щял да е интересен и вълнуващ.

             ---   Извинете, магьоснице. Не съобразих. От изненада ви засегнах. Не предполагах, че розите са ваши. Как да изкупя вината си?

             --- Никога повече не ми прави глупави комплименти. Това  е достатъчно. – промърморила по-меко вещицата.
Явно чарът му неволно й бил подействал.

               ---  Сигурно си изморен.  Ако желаеш може да бъдеш мой гост.  Отдавна не съм си приказвала с някой. – предложила му тя.
Изненадан от неочаквана покана ловецът веднага се съгласил. Имал възможност да спечели едно недокоснато сърце.

„Ще блести като черен диамант в нощта. Сърце от вещица – най-ценният ми трофей!  Как ще ми завиждат?!– размечтал се той.
Обзет от мисли  дори не забелязал критичният поглед на старицата. А тя не сваляла очи от коланът му.

„Я какъв котарак си хванах! На малка мишка му приличам”. – изкискала се вътрешно баба Яга.
Досетила се за намеренията на своят гост. Решила да го победи в собствената му игра.

Седнали да вечерят. Магьосницата не можела да готви, а и не умеела да посреща гости. Сервирала каквото имала: салата от печени бръмбари с магданоз и пържени червеи в меча мас.

Ловецът едва не избягал от масата отвратен. Решил да не вкусва от деликатесите и си придал измъчен вид:

           ---    Боли ме стомахът. Не се чувствам добре. Извини ме. – прошепнал с жален поглед. Опитвал се да изглежда убедителен.

 Вещицата не се впечатлила особено. Тя  хапвала с апетит и не обичала да дели храната си.
След като приключила с вечерята решила да срази окончателно своят гост. Заговорила направо:

            ----  Можеш да преспиш тук, но утре си тръгвай. Няма да получиш моето сърце. Търси своите млади и глупави принцеси. Прав ти път! – отсякла категорично тя.

Ловецът я загледал шокиран. Всички успешни стратегии, които обмислял се сринали като пясъчни кули. Никога не бил получавал категоричен отказ.

               ----  Мислех, че поне ще пофлиртуваме. Ти ме привличаш. Интелигентна си. –  предпазливо казал  той.
Баба Яга се разсмяла от сърце. В очите й проблеснало презрение.

             ----   Добър опит да ме покориш. Но аз съм различна. Искам да ми дадеш нещо твое и много скъпо. Може би тогава ще се разберем.

             ----   И какво е то? – попитал обнадежден младият мъж.
Бил богат . Притежавал дворци,  злато и диаманти. Едва ли имало нещо, което не би могъл да й купи.

            ----    Дай ми твоето сърце. Не искам нищо друго. – прошепнала лукаво вещицата.
Подскочил стреснат ловецът. Разбрал, че тя иска всичко!

            ----   Никога няма да ти го дам! – изкрещял възмутен.

Вещицата се изправила бавно. Била зловеща. В очите й блестял гняв и желание за мъст. Устните й започнали да шептят проклятие:

Щом принцеса невинна доближиш,
сърцето ти пламък да прониже!
На любовта  да не  устоиш!
В нейният огън да гориш!

Хукнал през глава ловецът от къщата на баба Яга, но думите й го застигнали. Качил се на конят си, препуснал в галоп, но не можел да избяга. Знаел, че ще се влюби, а това било сбъднат ужас.

              ----    Никоя няма да ме притежава! – заклел се в себе си от страх.

И повече нито една принцеса не изгубила сърцето си.