Веднъж я видях много странно облечена – с лек ленен панталон, обувки – по средата между маратонки и модерните днес летни ботуши, блузката беше що-годе прилична, ако изключим копчетата – обли и подути като изкуствени устни, леко провиснали и висящи на конци с различен цвят; очевидно бяха зашивани едно по едно, старателно, за да изглеждат напълно неуместни и шарени. Но не беше в това странността. Над панталона, разперена и изненадващо самоуверена, стърчеше полупрозрачна пола. Момичето приличаше на балерина с нея. Тази пола се разпростираше на около половин метър от талията ѝ и после отведнъж падаше, като птица с пречупени криле.

     Реших, че момичето е ненормално. Убедих се в това, когато веднъж пътувах в автобуса на седалка срещу нея, а тя разговаряше със своя приятелка:

     – Това момиче не е с всичкия си – коментираше, визирайки вероятно пълничкото девойче на спирката със слюнка в устата, което никога не преглъщаше; те трите си говореха там, докато чакахме, и аз ги загледах не защото проявявах интерес към балерината, а понеже бяха единствените красиви същества наоколо в проклетия и спечен август.

     Придърпа чантата към бюста си, за да прикрие голотата му или да провери нещо вътре, и добави: - Изобщо не е наред.

     – Какво ѝ е според теб? – попита другата. Тя беше на нейната възраст и двете си приличаха почти по всичко, ако изключим цвета на късите панталонки, които носеха.

     – Мисля, че страда.

     – Всички страдаме.

     – Но тя страда от болест.

     – Не знам какво искаш да кажеш. Каква болест? И какво е болест?

     – Защо се дразниш?

     – Напоследък си станала много високомерна. Всички, които не приличат на теб или не са съгласни с мнението ти, са луди.

     – Ами така е. Може би. Виж какво, не ми се спори, приятелки ли сте с нея?

     – С коя?

     – С лудата, с коя друга. Ако е така, извинявай. Мислех, че просто се познавате от училище. Но все пак... как да ти кажа? Устата ѝ е пълна с течност, мисля, че и в носа ѝ има от същата или от по-друг вид, тя цялата изглежда изпълнена с нещо влажно и лепкаво, което чака да излезе. А не изтича. Сигурно за това не спира да говори. Но добре, щом не ти е приятно, ще сменим темата.

     – Нищо не искам да сменяме. Съжалявам, че те запознах с нея. Тя е сираче.

     – И това е достатъчно, за да я харесвам, така ли?

     – Не, но... Исках да те питам отдавна – ти защо се чувстваш длъжна винаги да оценяваш другите?

     – Защото ги превъзхождам. Естествено.

     Тук разговорът им приключи или на мен така ми се стори. Трябваше да сляза да повърна, а и беше дошла спирката ми. Балерината имаше високо мнение за себе си – болест, от която страдат повечето съвременни момичета, дори тези, които не носят поли върху панталоните си. Но както каза едното от спорещите девойчета срещу мен – всички страдаме. А какво е болест, виж на този въпрос и аз, старецът, не мога да отговоря. Вероятно е някаква разсейка на зле употребено щастие. Знам ли.

     Есента дойде бързо и както обикновено – преждевременно. Трябваше да се погрижа за външния си вид, да променя облеклото и обущата. И понежа мразя да правя това, ходех си с летните дрехи и чувствах как сутрешния студ на новия сезон ме щипе под дрехите, за да напомня за властта си и за моята немарливост. Откакто навърших петдесет, престанах да се вълнувам как изглеждам, защото усетих, че това е въпрос неуместен за възраст, в която образът не олицетворява съзнанието, а само подчертава отсъствието му. Запазиш ли едното, трябва да жертваш другото и този избор не е особено труден. Поне при мен беше така. Често си спомнях за балерината. За нея нещата бяха точно наопаки – видът имаше предимство пред естеството на човешката принадлежност – та тя смяташе за луди всички, които не са съгласни с нея, при това намираше това за естествено! И за да го докаже, обличаше се като балерина, склонна към напълняване. Това, последното, го установих последния път в автобуса – под късите ѝ панталонки вече се показваха бедра, по-едри от допустимото за довейка на нейните години, малки вдлъбнатинки по кожата и около краищата на късите панталони разкриваха тлъстинки и резки от мазнини, задържали се там поради липса на движение. Не се срамувах, че мисля за нея – имах добро оправдание. В този автобус се случваха само грозни неща – маршрутът му криволичеше от центъра на крайния квартал до центъра на съседното село, направено преди сто и чериресет години столица на държава. Градовете са болни села – така си мислех преди двайсет години. И сега съм на това мнение и понеже е досадно да мислиш, предпочитах да чувствам – усещането, че балерината е достатъчно привлекателна все пак, за да бъде лишена от внимание.

     Един ден – знаех си, че той ще дойде, тя се качи на обичайната си спирка, седна до мен и се усмихна. Леко ме побутна. Погледнах я изпитателно. Да, ненормална беше. Това можеше да се види по ъглите на очите ѝ – с вирнати нагоре зеници, като зелени мъхчета. Не умееше да се гримира, но за сметка на това тази нейна неспособност помагаше да се прикрият толкова много пропуски на природата, че се превръщаше в достойнство. Получи се нещо като взаимно отбягване на погледите и преплитане на кратки и внезапни отривания на телата ни под напора на клатушкащия се автобус. Тя беше по-напориста и накъдрената ѝ коса често се изливаше под рамото ми като черен водопад, напарфюмиран и лъскав. Беше ми нетържествено. Най-вече се ядосах на себе си – как съм могъл през последните месеци да мисля за това до мен? Човек не е в състояние да контролира мислите си; когато успява да ги контролира, все пак ги предпочита, защото заместват другите, по-съществените, необходимите. Ето как същества луди и неуместни, проникват в живота ти, извикани от същите тези мисли, с които си искал да прикриеш другите. Кофти.

     Тя се чувстваше добре до мен и тялото ѝ, особено онази част под кръста, където все очаквах да изникне полупрозрачната ефирна рокля, все по-драматично се доближаваше до мен. Слава богу, пътят, макар и прекалено дълъг, все пак свършваше и на предпоследната спирка слязохме и двамата. Тя се спря да си купи билет за метрото, а аз бях с карта и с радост допуснах, че повече няма да я видя, метростанцията беше достатъчно голяма. И щях да се постарая да я залича от мислите си – обещах си го твърдо. Да заличавам още мога, да създавам – вече не. Макар да си давам сметка, че едното без другото не може.

     Мотрисата пристигна, качих се и както обикновено, започнах внимателно да наблюдавам лицето си в отражението на тъмния прозорец. Харесваше ми как изглежда това лице. Отпуснато, вяло и тъжно. Под очите – кръгове и полусенки. Косата – бяла, заострена като тръстика. Грозноват тип съм и това е чудесно за възрастта ми. Никой не те заглежда; вече стар и отчаян, приличаш повече на багаж и съзнаваш, че в метрото трябва да има за такива като теб товарни отделения – да не се пречкаш в пътническите вагони. Желанието ти е друго, но истината е за предпочитане. И тъжиш, че годините са изпрепускали подмолно в живота ти със същата бързина, с която се движи подземния трен.

     Точно тогава усетих същото отриване отляво – като в автобуса. Погледнах в прозореца предпазливо, защото се опасявах, че ще видя това, от което се страмувах. Не не бях аз. Тя беше. Балеринката.

     Обърнах се с лице към нея, съзнавайки риска, и казах:

     – Здравей.

     Май се усмихнах.

     – Мислех, че никога няма да ме заговорите – усмихна се и тя. Беше си измила зъбите и това ме изненада. При толкова много грим допусках, че всичко по нея е скрито-покрито, включително цвета на зъбите. – Но в същото време знаех, че това е неизбежно.

     – Така ли? – повдигнах вежди. Виж ти, виж ти. И защо така?

     – Ами аз отдавна забелязах, че ме наблюдавате. Приятно ми е, въпреки разликата във възрастта. Всъщност и аз ви харесвам. Интересен сте ми.

     Стана ми неудобно, защото я почувствах близка. И аз харесвам изчезналите биовидове. Особено динозаврите. Внимателно чрез отражението на прозореца огледах всички други правостоящи като мен и със задоволство установих, че никой нито ни слуша, нито ни забелязва. Девойката беше малко по-ниска от мен и се държаше за висящата дръжка по такъв начин, че гърдите й подскачаха при всяко залюляване на влака.

     – Всеки път, когато се качвам в този загубен автобус, си мисля за вас. – Погледна ме с любопитство; мисля, че изучаваше бръчките около очите ми. – Добре, ще бъда откровена, и през другото време си мисля за вас. Дори не знам защо. Ще кажете сигурно, че на моята възраст интересът към секса е по-голям от разума, нали?

     – Нищо няма да река – озъбих се. Лудо момиче!

     – Нека така да е. Вие изглеждате начумерен и зъл човек. Дори не съм сигурна, че сте психически здрав. Но ми е приятно, че ме наблюдавате.

     – Защо? – запитах. А не биваше.

     Гърдите ѝ подскочиха, спирачките изсвистяха, наближавахме перона на някаква спирка.

     – Жена съм. Няма как да е иначе. Усещам увлечението ви. По кожата си дори. Усещането е като при допир на коприва – леко болезнено, парещо, но възбуждащо.

     Местата пред нас се освободиха.

     – Да поседнем – предложи. Съгласих се. – Вие от селото ли сте?

     – Това е град, моето момиче. Отпреди цели сто и четиресет години. Отпреди да се се родила.

     Това беше тъпо от моя страна. Хвана ме страх да не ме попита дали аз помня времето, когато все пак този град е бил село.

     – Знам това – кимна тъжно. - На мен ми прилича на село. Малко прибързано обявяват селата за градове, не мислите ли? По същия начин, както оповестяват разводите – сякаш са повод за гордост. А?

     – Да, вероятно. Но не предполагах, че това е тема, която вълнува и вас, младите.

     – Не ме вълнува. Вие ме вълнувате. Умея да чета по лицата на хората. Знам повече за вас, отколкото предполагате.

     И започна да разказва това, което смяташе, че знае. За някои неща позна – случайно или не. Но повечето обстоятелства ги беше съчинил детинският ѝ ум, натруфени факти, несъщестнуващи събития, случки, които или беше сънувала, или бе трансформира от своя живот в моя. В очите й бях разведен мъж на петдесет и шест години, безработен, с малко спестявания, баща на момиче на нейните години, с което не се вижда, защото то е останало да живее с майка си; самотен човек със склонност към алкохолизъм, закоравял нещастник или по-скоро мъж с нерализирани амбиции в секса на младини. Тя смяташе, че търся някаква компенсация, но за какво – не схванах напълно.

     – На колко години се ожени? – попита ме, за да попълни менталния си лексикон. – Не беше ли малко късничко? Мъжете се женят късно по две причини – или защото вече не ги е страх от жените, или защото започват да се страхуват за себе си. Или от себе си. При теб как беше?

     Не ѝ отговорих. Смутих се от близостта.

     – Добре, аз слизам тук – рипна по някое време и ми подаде ръката си. Каза името си. – Ще ти дойда на гости утре. Да се видим. Този път – по-отблизо. До скоро.

     Не я попитах откъде знае къде живея. Казвам ви, лудо момиче. Е, за някои неща позна.