ГЛУПАВА ЛУЛА

Разказ

От ден като този не можеше да се очаква много. А и не биваше; навън валеше, беше към седем часа вечерта в края на октомври и всичко в семейство Тодорови говореше за поредната скучна, панелна, досадна, но неизбежна и необходима вечер, с вечните пържени картофи с яйца или в най-добрия случай с малко варено телешко.

Умберто Еко има есе, посветено на войната. В бъдещата война, пише той, няма да има победители, а само един победен - планетата. Да, прав е. Но когато вечер в обикновено семейство като Тодорови не става дори и дума, дори и намек за война, а само мъждукащата крушка от 40 вата показва, че вътре в членовете на това семейство има проблеми от парично естество, един страничен наблюдател веднага би установил, че тази октомврийска вечер в семейство Тодорови не можеше да има друга война, освен сблъсък на мечтите с реалностите. Този сблъсък обаче така кънти наоколо, че вече започва да прилича на подводно течение, на магматичен дух, който тихо ръмжи и напомня за себе си. В една такава война - също като хипотетичната ядрена война - не може да има победители. А победеният... ще стане дума  и за него.

Петър Тодоров отскоро си беше купил лула. Изглеждаше смешен с нея, защото никога в живота си не беше пушил лула. Купи я евтино от “Графа”, от едно малко павилионче, където продаваха с отстъпка любимите му цигари. Минаваше оттам всеки ден в продължение на петнайсет години. Петицата на тролейбуса го оставяше наблизо, той си купуваше две кутии, продавачката винаги го поздравяваше, и след това бавно се отправяше към службата. Там работеше в една стая с още двама колеги. Единият от тях пушеше, другият - не. Въпреки това Петър Тодоров си позволяваше да пуши в стаята, без дори да попита онзи, непушещия. Веднъж непушещият човек му каза, че ще се разболее от толкова много цигари. “Разликата е в това, че аз ще умра болен, а ти - здрав”, отговори му Петър Тодоров. Веднъж обаче дежурният пожарникар в службата го спипа и за малко да го глоби, задето пуши в стаята, а не в определите за това места в сградата. Тогава нашият герой се досети, че все пак работи в полицейско учреждение, където спазването на дисциплината се смяташе за априорно, а не просто за необходимо обстоятелство. И оттогава запуши в коридора на един от етажите, което му се струваше изключително досадно, защото трябваше да търпи компанията на много хора, част от които ненавиждаше. И не защото имаше конкретна причина да ги мрази, а просто защото не обичаше дребнотемието и готовността, с която си разменяха клюки по такъв начин, че едва ли не извършват религиозна дейност, която заслужава особено уважение. Стандартният полицай е преди всичко клюкар, обобщаваше Петър Тодоров и си даваше за кой ли път сметка, че с такива полицаи държавата няма да прокопса.

Лулата беше продълговата и доста красива. Той пушеше и обсъждаше с жена си финансовото приключване на месеца. Съпругата му притежаваше идеални качества на счетоводител, благодарение на което те все пак успяваха да свържат двата края. Петър Тодоров дори не знаеше как може да се изкара само с една работна заплата - неговата, и как могат цели четирима човека, включително двете им деца, да се хранят и живеят в рамките на допустимото достойнство с толкова малко средства. В такива моменти като този, който описвам, той обичаше да синтезира: “Достойнството не може да бъде накърнено от простата липса на пари.” Обаче не си вярваше. Казваше го само за да окуражи жена си.

Всъщност безпаричието му беше дошло до гуша. В службата за оперативно-техническо обслужване и информация, където работеше, получаваше от време на време потвърдени данни за такива далавери, от които косата ти можеше да настръхне. Той почти не вярваше на клюките на колежките и колегите по време на паузите за пушене, но не можеше да не даде ухо на онези данни, от които просто ти се изпотяват дланите. И постепенно разбра, че престъпността се направлява. Не онази - шумната, явната, глупава и демонстративна престъпност. А тихата, скрита зад красиви думи и обещания, нежната престъпност, която те гали и те принуждава да повярваш в невинността й. Той не знаеше кой направлява и организира тази престъпност. Но вярваше в съществуването на този мозък - независимо дали беше на един човек, на цяла група от хора или дори на машина.

Калина, жена му, само от време на време му намекваше:

- Много са му скъсани обувките на Андрей. Идва зима, не бива да го пускаме така на училище.

Тук тя млъкваше. Не му казваше, че ще трябва да се купят нови. Калина беше добра жена и Петър Тодоров я обичаше понякога. Рядко си даваше сметка за това, но когато се замисляше, неизменно решаваше, че едва ли би могъл да живее с друга жена.

Хвана го яд на тая лула. Всъщност отдавна искаше де си подари нещо и сега, за рождения ден, събраха с Калина пари и я купиха. Уж за да намали цигарите. Купи си дори ароматизиран тютюн, за да не мирише лошо в кухнята. Но сега си мислеше, че се опитва да позира с този инструмент. Досети се за един анимационен филм, който синовете му гледаха като малки. Беше филм за Русалка. Когато Русалка попита своя приятел Скатъл - една рошава и грозна морска птица, какво представлява лулата, която тя беше намерила в дълбините на морето, Скатъл уверено отговори:

- Това е старинен музикален инструмент от времето, когато хората са седели по цял ден един до друг и са се гледали в очите.

Неговата лула, съчетана с неизбежния и сякаш привързан към нея образ на великия Шерлок Холмс, изглеждаше и означаваше нещо определено глупаво и престорено. Позираше, но пред кого, не знаеше. Беше твърде неуместно да прави пози на възраст като неговата, но се надяваше, че все пак лулата не беше точно поза, а нещо друго.

Когато получи с препоръчан плик книгите, които беше предплатил с пощенски запис, много се зарадва. Обичаше да получава писма, колкото и старомодно да беше това. Всяка Коледа изпращаше писма до роднините и познатите си и го правеше с голямо удоволствие. При това никога просто не полагаше подписа си и не изпращаше визитната си картичка в плика. Собственоръчно пишеше поздравления за всеки от адресатите поотделно, така че да има индивидуално значение. И почти винаги успяваше. Изпращаше картичките доста преди Коледа. и след това чакаше да получи картички от същите тези роднини и познати. Някои от тях му се обаждаха по телефона, но почти никога не получаваше писма. Обясняваше си това с отчуждението и още с обстоятелството, че днес хората не обичат да пишат писма. Информацията се движи много по-бързо със съвременни телекомуникационни средства. Петър Тодоров знаеше това и от професионалния си опит. Въпреки това на Коледа винаги му беше малко тъжно, задето нямаше картички, които да постави в хола до книгите в библиотеката.

Затова се зарадва на препоръчания плик. Донесе го млада, но попрегърбена пощенска служителка, цялата увита в някакъв продърпан кафяв шал. Отвън ясно личеше, че е от издателството. Поръчал си беше две книги. Едната беше книга за религиите, нещо като обобщен речник за всички религии по света. Не разбираше много от религии, беше атеист и малко се срамуваше от това. След промените в България всички се покръстиха, станаха християни, повярваха в нещо ново и като че ли сториха това искрено. А той продължи със стария комунистически атеизъм, приспан от нафталинените приказки на Ленинили преди него на Ницше, че религията е опиум за народа. Всъщност Петър Тодоров търсеше религия, по-точно търсеше нещо, в което да вярва, за да може да го предаде на децата си, за да успее да увери Андрей, че това нещо, тази вяра и по-важна и ценна от скъсаните му обувки.

Като си мислеше за това, се сещаше за Вапцаров, но никога не смееше да изрече тези свои мисли. Никола Вапцаров вече не се чете и не се изучава. Днешните времена са други, други са поетите и други са ценностите. Вярата на Вапцаров не е и не може да е днешната вяра. Не знаеше само защо и днес, както някога, не смееше да изрече това, което мисли.

Книгата за религиите се оказа по-постна, отколкото се надяваше. Но й се зарадва - може би не толкова на книгата, колкото на това, че я получи по пощата.

Втората книга беше “Пет морални есета” на Умберто Еко. Същият този Умберто Еко, който все не успяваше да разбере напълно. Оказа се, че есетата са преведени доста прилично, но книжката беше съвсем тъничка. “Нищо, каза си, ще я чета бавно и така ще си въобразявам, че цената й оправдава нейната физическа слабост.”

Докато я разлистваше, усети, че в края на книгата, в подвързията й, имаше нещо плътно и дебело, като плик. Махна подвързията и установи, че там имаше пари. Долари. Почти нови, добре подредени, в купюри по 100. Преброи ги. Бяха хиляда долара. Само веднъж в живота си беше виждал толкова много пари накуп. Само че не бяха негови. А тези? Тези пари негови ли бяха? За него ли ги изпращаха? Или просто е някаква досадна грешка? Може би издателството е обявило някакъв награден фонд за милионния си читател или нещо такова. Но защо нямаше писмо, защо нямаше документ, който да съпровожда тези пари?

Обзе го мисълта, че парите може да са фалшиви. Може дори да са белязани и сега младата пощенска служителка вече да е уведомила полицията. Може би дори всеки момент щяха да нахлуят в панелния му апартамент и да го арестуват. Но защо? Той не беше направил нищо. Дори още не беше решил дали да приеме парите. Но от кого да ги приеме? Когато човек намери малка сума на тротоара, обикновено не се замисля и слага парите в джоба си. Парите са на този, който ги държи физически. Сега обаче не беше така. Тези пари бяха оставени неслучайно. Те бяха оставени, за да бъдат намерени. И този, който ги изпращаше, щеше да чака реакцията и решението на Петър Тодоров.

И той трябваше да вземе това решение веднага. Защото след това можеше да се окаже късно.

Остави парите на масата в кухнята и бавно натъпка лулата догоре с ароматния тютюн. Трябваше да мисли бързо. Кой можеше да знае, че в момента има нужда от пари? Идваше зимата, а той не беше спестил пари за парното. Миналата година сряза радиаторите в спалнята, но с Калина не почувстваха студ, защото блокът се отопляваше горе-долу добре. Но постепенно много от обитателите на апартаментите отрязаха тръбите си и изключиха парното отопление. Тези хиляда долара щяха да му позволят да не почувства студ и през тази зима. Нямаше да пипа другите радиатори. Щеше да купи нови обувки на Андрей, а защо не и на малкия син. Щеше да купи нещо и на Калина. Щяха да изкарат една красива и щастлива Коледа и като никога щеше да нареди малки украсени пакети с подаръци на всеки.

Децата бяха на училище, а Калина беше отишла да гости у своя приятелка. Щеше да се върне чак следобяд. Може би нищо нямаше да се случи дотогава, може би беше редно да я изчака, за да решат заедно какво да правят с парите. В крайна сметка тези пари не бяха само негови. А бяха ли те изобщо негови?

И защо се притеснява толкова? Не е направил нищо лошо. Просто някой му е подхвърлил хиляда долара. Но защо? Трябва да се досети. Кой може да е конспиративният благодетел, кой анонимен дарител ще оцени до такава степен затрудненията му, че ей така, без нищо, да му изпрати такава голяма сума? 

Да не би да е компромат? Службата, в която работеше, имаше специален статут, но в нея не работеха много полицаи. Всъщност това не можеше да се твърди със сигурност. Официално повечето от служителите бяха цивилни. Но само официално. Напоследък работата на службата не вървеше. Отгоре началствата спускаха задачи, които просто не можеха да се изпълняват. Трябваше спешно да се разработват софтуерни продукти и технически носители, които да позволяват подслушването и незабавното кодиране на различни думи, фрази или изрази. Работата не беше лесна, още повече, че разработките на чуждестранните служби с подобно предназначение бяха отишли много надалеч. Нямаха пари, за да ги закупят, а пък и те едва ли щяха да продадат най-доброто. Развойното звено на службата куцаше, добрите специалисти преминаха на по-добре платена работа в частни оперативни или детективски бюра и сега клюкарството и пушенето на цигари беше най-масовата професионална дейност. 

Не можеше да е компромат. Та, кой ще компрометира тъкмо него? Той си е компрометиран още на пръв поглед. Петър Тодоров сам виждаше, а и огледалото му го подсказваше, че не само костюмът му е износен. Той самият се беше износил. Не искаше вече да ходи със себе си, не искаше да живее със себе си. Трябваше му нещо ново и по-различно. Нещо по-богато, но не само като пари, нещо по-богато като идеи, като възможности, като способност за ориентация и бързо приспособяване към новия живот. И кой ли пък живот е нов? - попита той сам себе си. Но не можа да си отговори, защото влезе Калина.

- Да ни полудял? - разпалено му говореше Калина. - Това е шанс в живота ни, а ни си тръгнал да информираш полицията. Стой си мирно вкъщи и не се безпокой. Ако някой дойде, ще му кажем, че в книгата не е имало никакви пари. Аз ще ги скрия някъде. Ще ги скрия така, че никой да не може да ги намери.

- И докога мислиш да ги криеш? - попита Петър Тодоров.

- Докогато трябва. Едва ли ще е нужно да ги крия повече от десетина дни. После ще решим. О, боже, толкова ни трябват тия пари! Наистина, тук има нещо божествено!

Калина започна да танцува из стаята и да целува книжката на Умберто Еко. Изглеждаше великолепно и Петър Тодоров за малко да й го каже. Но се въздържа, защото знаеше, че едва ли ще прозвучи искрено. Всъщност точно в този миг той я мразеше.

- Изглежда, само парите могат да те развеселят толкова - каза.

- Не, и други неща могат да ме развеселят. Но вече съм забравила кои бяха тези неща.

Да, отговорът не беше лош. Петър Тодоров се замисли. Във всеки случай в парите едва ли има нещо божествено.

Никой не потърси парите. Никой не се обади - нито от издателство, нито откъдето и да било другаде. Петър Тодоров ходеше вече цяла седмица на работа, пушеше лулата си и току се оглеждаше като крадец. Искаше да се увери от поведението на околните, че всичко е наред. Но всички бяха толкова заети с вечните си клюки, че изобщо не го забелязваха. Това му харесваше.

В петък следобяд, когато вече мислеше за това, как ще се изляга в леглото през почивните дни и ще си чете някоя хубава книжка, дойде лично шефът на службата.

- Как е, Тодоров? - попита го разсеяно и седна на изкорубения стол в ъгъла на малката му стоя.

- Добре  съм, нищо ново.

- Я виж, ако обичаш, тази дискета - каза шефът и му подхвърли една дискета в хартиена и найлонова опаковка.

Петър Тодоров внимателно разпечата дискетата и я огледа.

- Какво я гледаш толкова? Дискета като дискета.

- Искате да я разчета или да разблокирам кода й? - попита Тодоров.

- Нито едното, нито другото. Тази дискета е ключ. Искам да отключиш една мрежа, към която ще те насочи софтуера на самата дискета. После ще изтриеш малко информация.

- Но това аз ... за първи път... - смутолеви Тодоров.Отвори файловете на дискетата и видя, че се касае за лични данни и полицейски сведения.

 - Надявам се, че няма да задаваш излишни въпроси. Не си тук от вчера. До края на работния ден трябва да си готов. Когато стигнеш до мрежата, обади ми се. Аз съм в кабинета си. Ще дойда лично, за да ти дам паролата.

Петър Тодоров кимна. Усети, че не бива да задава въпроси. Вкара бавно дискетата в дисковото устройство и натисна Enter.

Шефът му стана, посегна към дръжката на вратата и каза някак между другото:

- Телефоните нещо блокираха, така че няма да можеш да се обаждаш. Вероятно и домашният ти телефон е блокирал. Някой идиот е откраднал кабелите. В лоши времена живеем, Тодоров, в лоши... Какво друго ни остава, освен да четем Умберто Еко?

И затвори вратата.

Илиана Емилова